Нулев брой

— Убили са Брагадочо.

— Какво? Брагадочо? Как?

— Един нощен пазач към шест сутринта, докато се прибирал вкъщи с колелото си, видял труп, паднал по очи и с рана на гърба. В този час му трябвало доста време да намери отворен бар, за да се обади в болницата и полицията. Удар с нож, установил веднага съдебният лекар, един-единствен, но нанесен със сила. Не са оставили ножа забит вътре.

— Но къде?

— В една уличка край улица „Торино“, как се казваше… „Баняра“ или „Баниера“.

Цивилният тип се приближи към мен, представи се накратко, беше инспектор по обществената сигурност, и ме попита кога съм видял Брагадочо за последно.

— Тук в офиса вчера — отговорих, — както, смятам, и всичките ми колеги. Освен това ми се струва, че си тръгна сам малко преди останалите.

Попита ме, както сигурно бе питал всички, как съм прекарал вечерта. Казах — на вечеря с приятелка и после съм си легнал. Очевидно нямах алиби, но май никой от присъстващите нямаше и инспекторът не ми се стори особено притеснен. Беше просто рутинен въпрос, както се казва в полицейските сериали.

По-скоро искаше да разбере дали смятам, че Брагадочо има врагове, дали като журналист не е тръгнал по опасна следа. Как ли пък не, щях да му кажа, не заради дадената дума, просто започвах да разбирам, че ако някой е очистил Брагадочо, това сигурно е било заради разследването му, и веднага ми се стори, че ако покажа, че знам нещо, някой би си помислил, че ще е добре и аз да бъда елиминиран. Не бива да говоря дори с полицията, казах си, Брагадочо нали ми каза, че в неговите истории са замесени всички, дори горските пазачи? И ако до вчера мислех, че е митоман, смъртта му му придаваше известна правдоподобност.

Потях се, но инспекторът или не забеляза, или го отдаде на емоцията.

— Не знам — казах му. — С какво се е занимавал точно Брагадочо напоследък сигурно ще може да ви каже доктор Симеи, той разпределя статиите. Като че ли си спомням, че правеше материал за проституцията, не знам дали тази посока може да ви бъде полезна.

— Ще видим — каза инспекторът и отиде да разпита Мая, която плачеше. Не го обичаше, знаех го, но убитият си е убит. Бедничката. Изпитвах съчувствие не към Брагадочо, а към нея — тя със сигурност се чувстваше виновна, че е говорила лошо за него.

В този момент Симеи ми кимна да вляза в кабинета му.

— Колона — каза ми, докато сядаше на бюрото, ръцете му трепереха, — вие знаете с какво се занимаваше Брагадочо.

— Знам и не знам. Той ми намекна нещо, но не съм сигурен, че…

— Не се правете на ударен, Колона, много добре знаете, че Брагадочо са го намушкали, защото смяташе да разкрие разни работи. Не знам кои са истина и кои си беше измислил, но макар разследването му да засягаше сто неща, сигурно е, че поне едно е нацелил и по тази причина са му запушили устата. Но понеже вчера разказа историята си и на мен, аз също знам това нещо, макар да не знам кое е. И понеже ми каза, че се е доверил и на вас, вие също го знаете. Така че и двамата сме в опасност. Не стига това, а преди два часа командор Вимеркате е получил телефонно обаждане. Не ми каза от кого нито какво са му казали, но заяви, че цялото начинание на „Утре“ е станало опасно и за него и е решил да го ликвидира. Вече ми изпрати чековете, за да ги раздам на редакторите, те ще получат плик със заплата за два месеца, и сърдечни думи на раздяла. Всички са без договор и не могат да протестират. Вимеркате не знаеше, че и вие сте в опасност, но мисля, че сега няма да ви е лесно да обикаляте да си осребрявате чека, така че ще го скъсам, имам пари в касата и във вашия плик съм сложил двата месеца в брой. До утре тези офиси ще бъдат изнесени. Колкото до нас двамата, забравяме за споразумението си, за задачата ви — книгата, която трябваше да напишете. „Утре“ умира: още днес. Но дори вестникът да се закрие, ние с вас продължаваме да знаем твърде много.

— Мисля, че Брагадочо е говорил и с Лучиди…

— Май нищо не сте разбрали. Това е проблемът. Лучиди е надушил, че нашият покоен приятел е напипал нещо опасно, и веднага е доложил на… на кого? Не знам, но със сигурност на човек, който е решил, че Брагадочо знае прекалено много. Никой няма да навреди на Лучиди, той е от другата страна на барикадата. Ще ви кажа какво ще направя аз. Веднага щом полицията си тръгне, пъхам в чантата си остатъка от касата, хуквам към гарата и хващам първия влак за Лугано. Без багаж. Там познавам един, който може да смени личните данни на всеки, ново име, нов паспорт, нов адрес, ще видим къде. Ще изчезна преди убийците на Брагадочо да успеят да ме намерят. Надявам се да ги изпреваря. А от Вимеркате поисках да одобри ликвидацията на средствата ми в долари в „Кредит Суис“. Що се отнася до вас, не знам какво да ви посъветвам, но най-напред се затворете вкъщи и не се шляйте по улиците. После намерете начин да изчезнете някъде, аз бих избрал някоя източна страна, където никога не е съществувал stay-behind.

— Смятате, че всичко е заради stay-behind? Това е публична тайна. Или заради историята с Мусолини? Това е гротескна теория, на която никой не би повярвал.

— А Ватиканът? Дори историята да не е вярна, вестниците ще напишат, че църквата е помогнала на бягството на Дучето през 45-а и го е крила почти петдесет години. С всички проблеми, които и без това имат със Синдона, Калви, Марцинкус и така нататък, преди да докажат, че историята за Мусолини е партенка, скандалът ще се разпространи из целия международен печат. Не се доверявайте на никого, Колона, затворете се вкъщи поне тази вечер, после мислете къде да се разкарате. Можете да поживеете няколко месеца, да кажем, в Румъния, там животът е евтин и с дванайсетте милиона в този плик ще си поживеете царски известно време. Довиждане, Колона, съжалявам, че нещата приключиха така, като в оня виц на нашата Мая за каубоя в Абълийн: да му се не види, загубихме. Оставете ме да подготвя заминаването си, когато полицаите си тръгнат.

Исках да изчезна на мига, но онзи проклет инспектор продължи да ни разпитва, без да стигне доникъде, а междувременно взе да се свечерява.

Минах покрай бюрото на Лучиди, който отваряше своя плик.

— По заслуги ли са ви компенсирали? — попитах го и той със сигурност разбра какво намеквам.

Погледна ме отдолу нагоре и се ограничи да попита:

— А на вас какво ви е разказвал Брагадочо?

— Знам, че вървеше по някаква следа, но така и не пожела да ми каже повече.

— Наистина ли? — каза той. — Горкият нещастник, кой знае какви ги е забъркал. — После се обърна на другата страна.

Веднага щом инспекторът ме пусна да си вървя с обичайното „бъдете на разположение“, прошепнах на Мая:

— Върви си у вас и чакай да ти се обадя, но не вярвам да ти звънна преди утре сутринта.

Тя ме погледна с ужас.

— Ти какво общо имаш?

— Нищо, нямам нищо общо, какви ги говориш, но съм разстроен, естествено е.

— А какво става? Дадоха ми плик с чек и благодарности за ценното ми сътрудничество.

— Вестникът е закрит, после ще ти обясня.

— А защо не ми обясниш сега?

— Кълна се, че утре ще ти кажа всичко. Прибери се и не излизай. Моля те, послушай ме.

Тя ме послуша с изпълнени с въпроси и сълзи очи, а аз тръгнах, без да кажа друго.

Прекарах вечерта вкъщи, не ядох, изпих половин бутилка уиски и мислих какво да направя. После бях изтощен, изпих един стилнокс и заспах.

Сутринта чешмата не течеше.

17

Събота, 6-и юни 1992 г., 12 ч.

Ето. Сега реконструирах всичко. Опитвам се да си събера мислите. Кои са тези „те“? Симеи го каза, Брагадочо, прав или не, беше събрал доста факти. Кой от тези факти би могъл да притесни някого? Историята с Мусолини? И в такъв случай на кого му бе запарило под опашката, на Ватикана, на съзаклятници от преврата на Боргезе, които все още заемат позиции по върховете на държавата (та след повече от двайсет години всички трябва да са покойници), на службите (и на кои)? Или не, става дума само за един стар нещастник, който живее в страхове и носталгии и е забъркал всичко сам, може би забавлявайки се да заплаши дори Вимеркате, сякаш зад него е стояла, знам ли, Сакра Корона Унита. Луд значи, но ако лудият те търси, за да ти види сметката, е също толкова опасен като здравия, че и повече. Дали „те“, дали самотният луд, но някой е влизал в дома ми тази нощ. И щом е влязъл веднъж, може да влезе пак. Така че аз повече не бива да оставам тук. Но пък този луд или тези „те“ сигурни ли са, че аз знам нещо? Брагадочо казал ли е нещо за мен на Лучиди? Изглежда, не, или не съвсем, ако се съди по последния ми разговор с оня шпионин. Но мога ли да смятам, че съм в безопасност? Определено не. Няма да е лесно да избягам в Румъния, може би ще е по-добре да изчакам да видя какво ще стане, може би да прочета какво ще кажат утрешните вестници. Ако случайно не кажат нищо за убийството на Брагадочо, тогава нещата вървят по-зле, отколкото се надявам, а това значи, че някой се опитва да потули работата. Но със сигурност трябва да се скрия поне за малко. Но къде, като ще е опасно дори да си подам носа навън?