Нулев брой

14

Сряда, 27-и май

Една сутрин, когато се събуди, Мая каза:

— Той обаче не ми харесва.

Вече бях готов за играта на нейните синапси.

— Говориш за Брагадочо, нали? — казах.

— Разбира се, за кого другиго. — После, едва ли не размислила, попита: — Как се сети?

— Скъпа, както би казал Симеи, имаме шестима общи познати, замислих се кой е бил най-невежлив с теб и попаднах на Брагадочо.

— Но аз можех да мисля, знам ли, за президента Косига.

— Да, ама не, ти мислеше за Брагадочо. Хайде де, веднъж да те разбера от половин дума, защо се опитваш да усложниш нещата?

— Виждаш ли, че започваш да мислиш само това, което мисля аз?

Проклятие, права беше.

— Педалите — каза Симеи тази сутрин на всекидневната оперативка. — Педалите са тема, която винаги е привлекателна.

— Вече не се казва педал — осмели се да отбележи Мая. — Казва се гей. Нали?

— Знам, скъпа, знам — отвърна Симеи раздразнено, — но нашите читатели все още казват педали, или поне го мислят, защото не им е приятно да произнасят тази дума. Знам, че вече не се казва негър, а чернокож, че не се казва вече сляп, а незрящ. Но чернокожият си е черен, а незрящият е сляп като къртица, бедничкият. Аз нямам нищо против педалите. И негрите не ми пречат, стига да си стоят у тях.

— Защо трябва да се занимаваме с гейовете, ако на нашите читатели не са им приятни?

— Не говоря за педалите като цяло, скъпа, аз съм за свободата, всеки да прави каквото си иска. Но има обратни в политиката, в парламента и дори в правителството. Хората мислят, че обратни са само писателите и балетистите, а някои от тях ни управляват, без дори да подозираме. Те са мафия и си помагат един на друг. И към това нашите читатели могат да са чувствителни.

Мая не се отказваше:

— Но нещата се променят, може би след десет години някой гей ще може да заяви, че е гей, без това да тревожи никого.

— След десет години да става каквото ще, всички знаем, че нравите западат, но за момента нашият читател е чувствителен по темата. Лучиди, вие имате толкова интересни източници, какво бихте могли да ни кажете за педалите в политиката? Но внимавайте, без да назовавате имена, нали не искаме да свършим в съда, трябва да се събуди идеята, призракът, да се появи тръпка, чувство на безпокойство…

Лучиди каза:

— Ако искате, мога да назова много имена. Но ако трябва, както казвате, да накараме читателите да потръпнат, бихме могли да разкажем, само като мълва, за една книжарница в Рим, където се срещат високопоставени хомосексуалисти, без никой да го забележи, защото повечето посетители са си съвсем нормални хора. И за някои това е място, откъдето можеш да си купиш пакетче кока, избираш книга, даваш я на касата, онзи ти я взема от ръката, за да ти я опакова, и пъха вътре пакетчето. Знае се, че… да оставим името настрана, един, който е бил дори министър, е хомосексуалист и шмърка. Всички го знаят, или по-скоро, знаят го тези, които имат значение, там не ходят меките китки от работническата класа, нито балетистите, които биха се набили на очи с движенията си.

— Чудесно е да се говори за слухове, но с по някоя пикантна подробност, все едно е просто занимателна статия. Има начин да се подскажат и имена. Например можете да кажете, че мястото е съвсем прилично, защото се посещава от уважавани личности, и там пускате седем-осем имена на писатели, журналисти и сенатори, извън всяко съмнение. Само че сред тях слагате един-двама, които са си педали. Не може да се каже, че очерняте някого, защото тези имена се появяват като пример за почтеност. Дори може да сложите някой всеизвестен и непоправим женкар, на когото се знае дори името на любовницата. И така сме предали кодирано послание, който иска да разбере, да разбира, някой ще разбере, че ако пожелаем, можем да напишем много повече.

Мая беше смутена и ѝ личеше, но останалите се вълнуваха от идеята и доколкото познавах Лучиди, очакваха хубава отровна статия.

Мая излезе първа и ми кимна, сякаш да каже: „Извинявай, тази вечер трябва да остана сама, отивам да поспя с един стилнокс“. Така попаднах в лапите на Брагадочо, който продължи да ми разказва своите истории, докато вървяхме, и гледай ти, се озовахме на улица „Баниера“, сякаш мрачността на това място отговаряше на мъртвешката природа на разказа му.

— Слушай сега, попаднах на една поредица събития, които биха могли да противоречат на моята хипотеза, но ще видиш, че не е така. Значи Мусолини, разфасован, е зашит надве-натри и е погребан с Кларета и компания на гробището в Музоко, но в безименен гроб, така че никой да не може да ходи на носталгични поклонения. Сигурно точно това е искал този, който е помогнал на истинския Мусолини да избяга, тоест да не се говори много-много за смъртта му. Ясно, че е нямало как да се създаде митът за скрития Барбароса, който чудесно би свършил работа с Хитлер, чийто труп не се знае къде е отишъл, нито дали наистина е умрял. Но, след като се знае, че Мусолини е мъртъв (и партизаните продължават да почитат площад „Лорето“ като магически момент на Освобождението), хората трябва да са готови за идеята, че един ден покойникът ще се появи отново — като преди и повече от преди, както се пее в песента. А закърпената пихтия няма как да я възкресиш. Но ето тук на сцената излиза оня досадник Лечизи.

— Май си спомням, нали той беше откраднал трупа на Дучето?

— Именно. Двайсет и шест годишен хлапак, последният защитник на Сало, целият в идеали и без никакви идеи. Иска да погребе подобаващо своя идол или да направи скандална реклама на надигащия се неофашизъм. Събира банда от безмозъчни типове като него и през една нощ на април 1946 година нахлува в гробището. Шепата нощни пазачи спят като заклани; той отива право при гроба, защото явно е получил информация от някого, изравя тялото, още по-разложено, отколкото когато е положено в ковчега — а е минала цяла година, представи си само какво е намерил — и преспокойно си го отнася, като ръси по пътеките на гробището тук парче разложена плът, там две фаланги. Пълен мърляч.

Струваше ми се, че на Брагадочо страшно би му харесало да можеше да участва в това зловонно пренасяне: вече очаквах всичко от неговата некрофилия. Оставих го да продължи.

— Неочакван обрат. Заглавия във вестниците. Полиция и карабинери, които сто дни се блъскат насам-натам, без да намерят и следа от тленните останки, а като се има предвид смрадта, която са излъчвали, би трябвало да оставят вонлива следа по целия си път. Но само няколко дни след отвличането хващат първия съучастник, някой си Рана, и после един по един и останалите, докато накрая и самият Лечизи е заловен в края на юли. И откриват, че за известно време тялото е било скрито в една къща на Рана във Валтелина, а после през май е предадено на отец Дзука, францисканския игумен на манастира „Сант Анджело“ в Милано, който зазидал трупа в третия кораб на църквата си. Отец Дзука и неговия сътрудник отец Парини са отделна история, някои ги смятат за капелани на един добър и реакционистки Милано, които дори пренасяли фалшиви пари и опиати в неофашистките среди и които като добросърдечни братя не можели да се откажат от дълга на всеки добър християнин parce sepulto 16, но и това не ме интересува особено. Интересува ме това, че правителството се заема, със съгласието на кардинал Шустер, да погребе тялото в един параклис на капуцинския манастир в Черо Маджоре и го оставя там от 1947 до 1957, единайсет години, без тайната да бъде издадена. Нали разбираш, че това е най-важният момент в историята. Онзи тъпанар Лечизи е рискувал да извади трупа на двойника, не че в това състояние можело да се направи сериозно повторно изследване, но при всички случаи за този, който дърпа конците на историята с Мусолини, е по-добре да потули всичко, да успокои нещата и за случая да се говори възможно най-малко. Но междувременно, докато Лечизи (след двайсет и един месеца в затвора) прави блестяща парламентарна кариера, става така, че новият министър-председател Адоне Дзоли, който е успял да влезе в правителството с гласовете на неофашистите, за компенсация се съгласява трупът да бъде върнат на семейството и да бъде погребан в родния му Предапио в нещо като светилище, където и до днес се събират стари носталгици и нови фанатици с черни ризи и римски поздрави. Мисля, че Дзоли не е бил в течение за съществуването на истинския Мусолини и следователно не е бил разтревожен от култа към двойника. Не знам, може да е било и другояче, но работата с двойника съвсем не е в ръцете на неофашистите, а в други, къде-къде по-могъщи.