Обсадата на Лайтнинг

Мърфи се прицели в една точка в храстите, зад които според него се намираше мерцедесът, и започна да стреля. Показалецът му неистово натискаше спусъка, изстрел след изстрел. Стреляше ритмично, както не бе правил от години. Изчакваше отката на колта и го насочваше отново и отново, докато не изпразни пълнителя.

Тишина.

Мърфи остави пистолета и се помъчи да извади от джоба си втория пълнител, но не успя. Ръцете му не го слушаха. Беше надценил силите си и бързо му се зави свят, почувства шемет. Зрението му се замъгли, но още виждаше, когато някаква полупрозрачна фигура доближи до Джордж.

— Ти? Гаден предател! — извика Джордж.

С непреклонна решителност Мърфи пое дълбоко дъх и насили ръката си, докато тя бръкна в джоба. Треперещите му пръсти обхванаха пълнителя и той продължи да упорствува, докато не го стисна достатъчно здраво и не го извади. Сложи го до колта. Не разполагаше с много време. Гангстерът вече беше до Джордж с оръжие, насочено в главата му.

Със сетни сили Мърфи вдигна колта, извади празния пълнител и стисна пистолета между краката си. После с трепереща ръка грабна новия пълнител и го пъхна в ръкохватката. Чу как с прищракване влезе на мястото си и се помъчи да зареди, но не успя да накара палеца си да дръпне ударника назад. Мърфи напразно се мъчеше с ударника и някак си успя да го издърпа… твърде късно. Видя в безпомощно вцепенение как мъжът стреля два пъти в главата на Джордж. Майко божия, не, не! Беше се провалил след всичките тези години във въоръжените сили, с всичките тези оръжия в гаража си. Джордж беше мъртъв.

При шума на бързо отдалечаващия се по улицата мерцедес Мърфи беззвучно кълнеше глупостта си, докато натисна спусъка и даде последния изстрел. Оръжието падна от ръката му. После всичко потъна в мрак.

На задната седалка на мерцедеса, с изпоцапани от кръвта на Джордж панталони, Роланд Хигинс трепна, когато куршумът пръсна страничния прозорец и го обсипа с дъжд от парчета стъкло. Те изпорязаха лицето, врата и ръцете му. Почувства вцепеняваща болка в лявото рамо. За секунда помисли, че куршумът го е улучил. Стисна кървящото си лице с една ръка, а с другата опипа рамото там, където го болеше. Не беше куршум, а голямо парче стъкло.

— По дяволите!

— Добре ли сте, сър? — попита шофьорът.

— Кучи син! Лицето ми, рамото ми… по дяволите!

— Да карам ли към болницата, сър?

— О… не, не. Откарай ме в… в тайната квартира и вземи някакви… превръзки… о, по дяволите!

Хигинс задиша тежко и се помъчи да се отпусне. Трябва да запази самообладание въпреки страхотната болка.

Ленгли, Вирджиния

Пруит влезе в канцеларията и забеляза бледото лице на секретарката си.

— Какво има, Тами? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— О, господи. О, божичко!

— Какво? Какво има?

— Съжалявам, мистър Пруит. Толкова съжалявам.

Пруит въздъхна дълбоко. Почувствува отново парещата болка в стомаха си.

— Какво има, Тами? Можеш ли да ми кажеш най-сетне за какво говориш?

— За племенника ви, сър, вашия племенник Джордж.

— Какво за него?

— Той е убит, сър.

— Как… какво? Джордж? Кога… кога е станало?

— Преди няколко минути, сър. Снаха ви току-що позвъни. Имало е престрелка пред дома й в Бетезда.

— Звъннѝ на снаха ми и й кажи, че съм тръгнал натам!

— Да, сър.

Пруит се втурна в стаята за ключовете от колата и изтича навън. След минута беше в автомобила и потегли.

Париж, Франция

Кемрън Стоун стоеше край предния вход на хотела. Беше облечен в дънки „Ливайс“, бяла риза с дълги ръкави и черно кожено яке, които заедно с черните очила в рогови рамки, купени от някакъв оптически магазин на няколко преки от хотела, го караха да се чувствува малко по-уравновесен.

— Искам да дойда с теб, Кемрън.

— Тук ще е по-безопасно за теб, Мари. Повярвай ми. Доста хора ни търсят. Освен това ти нямаш паспорт.

Тя обърна поглед към Сена. Очите й се насълзиха.

— Чувствувам се по-сигурна с теб. Страх ме е.

Той се усмихна окуражително.

— Недей. Всичко ще се уреди. Никой няма да те намери в този хотел. Ще ти се обадя, щом получа помощ. Помни, не вярвай на никого, дори и на ЦРУ. По-добре да не рискуваме, докато разбера кому можем да се доверим.

Тя го хвана за ръцете.

— Много неловко ми е да ти кажа, Кемрън, но ме е страх и за теб. Държа на теб. Не искам да те видя пак пострадал.

Кемрън впери очи в нейните. Гледаха се така няколко секунди. Той погали с пръст бузата й и лекичко избърса сълзите й.

— Ще се върна. Обещавам. Не ме бива да изразявам чувствата си, но мога да ти кажа, че и аз държа на теб. Точно затова не мога да ти позволя да дойдеш. Твърде опасно е. Ще се върна. Можеш да разчиташ на това. — Той я целуна нежно по челото.

Без да каже дума повече, Кемрън се обърна и заслиза по стълбите към улицата. Огледа „Ке Сен Бернар“ и от двете страни. По тротоара беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от миниатюрни Айфелови кули до евтини репродукции на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи.

Видя такси и му махна. То спря на няколко крачки от него. Кемрън огледа улицата и седна на задната седалка.

— Bonjour, monsieur.

— Bonjour. Conduisez-moi a l’aeroport „Charles De Gaulle“.¹⁵

— Oui, monsieur.

Таксито рязко потегли. Кемрън бе притиснат към седалката и за момент затвори очи. Беше си позволил да се забърка емоционално… грешка. Чувства и логика не си пасват. Засега не трябва да мисли за Мари. Тя е на сигурно място.

Бръкна в коженото яке и извади два кафяви плика. Отвори първия и измъкна дебела пачка банкноти по сто долара. Половината от неприкосновения му запас валута. Другата половина беше в друг плик у Мари.

Сложи половината от банкнотите в портфейла си, а останалите върна във вътрешния джоб на якето. Отвори втория плик. Вътре имаше три комплекта паспорти и шофьорски книжки. Всичките американски, но под различни имена. Два от тях му бяха дадени от ЦРУ като част от неговата легенда. Третият беше за непредвидени случаи, паспорта и книжката си беше поръчал в Мексико при един художник, майстор по фалшификациите, срещу прилична сума. Тогава си беше помислил, че някой ден ще му потрябват. Кемрън се усмихна. Оказа се, че е бил прав.

Таксито го остави пред входа на компанията „Ер Франс“. Той влезе през въртящите се врати и погледна през широкото фоайе към дългата редица билетни гишета. Кемрън преброи осем — пред всички имаше опашки от пътници. На всяко гише работеха по двама служители. Усмихна се, когато откри онова, което търсеше: митничарят беше само един и кажи-речи тичаше от гише на гише да слага печатите. Кемрън бръкна в якето си и извади паспорта за непредвидени случаи. Макар че фалшификацията беше шедьовър, в него нямаше печат, който да показва кога и къде е влязъл в страната. Беше пристигнал във Франция с обичайния дипломатически паспорт, който остави в посолството.

Навел глава, той приближи към най-късата от осемте опашки. Пред него беше американско семейство — мъж и жена на средна възраст и две малки дъщери. Майката се закачаше с децата, а бащата буташе количка с куфари.

Двамата служители, обслужващи гишето, бяха на мястото си. Семейството се запъти към единия, Кемрън към другия.

— Bon soir, monsieur — обади се зад гишето мъжът на петдесет и няколко години.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, monsieur.

— Казвам се Блеър, Стийв Блеър.

— С какво мога да ви помогна, мосю Блеър?

— Трябва да се върна в Щатите колкото може по-бързо. Кога е следващият полет?

— Докъде, мосю?

— Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Служителят набра няколко команди на клавиатурата, изчака две-три секунди, набра още няколко. Погледна към Кемрън.

— Днес ли възнамерявате да пътувате, мосю Блеър?