Игра на тронове

…и избухна още щом вратата се затвори. Кейтлин видя как лицето й потъмня като скрито зад облак слънце.

— Полудяла ли си? — сопна й се Лиза. — Да го доведеш тук, без да ме попиташ, без да ме предупредиш дори, да ме въвличаш в дрязгите си с Ланистърови…

— Моите дрязги? — Кейтлин не можеше да повярва на ушите си. В камината гореше силен огън, но в гласа на Лиза нямаше никаква топлина. — Дрязгите бяха преди всичко твои, сестро. Ти ми изпрати онова проклето писмо. Ти ми писа, че Ланистърови са убили съпруга ти.

— За да ви предупредя! За да стоите настрана от тях! Не съм и помисляла да се боря с тях! Богове, Кат, съзнаваш ли поне какво си направила?

— Мамо? — чу се тънък гласец.

Лиза рязко се извърна и тежката нощна роба се развя. На прага стоеше Робърт Арин, владетелят на Орлово гнездо. Стискаше парцалена кукла и ги гледаше с големите си очи. Беше хилаво дете, дребно за възрастта си, изглеждаше болнаво и потръпваше. Тези тръпки бяха от болестта, според майстерите. — Мамо, чух гласове.

„Нищо чудно“ — помисли Кейтлин. Лиза почти се беше развикала. Сестра й все още мяташе мълнии към нея.

— Това е леля ти Кейтлин, бебчо. Моята сестра, лейди Старк. Помниш ли я?

Момчето примига.

— Мисля, че да.

Последния път, когато Кейтлин го бе видяла, беше на по-малко от година. Лиза седна край камината.

— Ела при мама, миличкото ми. — Лиза заоправя нощницата му и разрошената кестенява коса. — Нали е красив? И ми е силен, не ги слушай какво приказват. Джон знаеше. „Семето е силно“, това ми каза той. Последните му думи. Все повтаряше името на Робърт и толкова силно стискаше ръката ми, че ми остави белези. „Кажи им, семето е силно.“ Неговото семе. Искаше всички да разберат колко добро и силно момче ще стане моят бебчо.

— Лиза — заговори Кейтлин, — ако си права за Ланистърови, толкова по-разумно е да действаме бързо. Ние…

— Не пред бебенцето ми — сряза я Лиза. — Душичката му е нежна, нали, миличкото ми?

— Момчето е владетелят на Орлово гнездо и защитник на Долината — припомни й Кейтлин, — и не е време за нежности. Нед смята, че може да се стигне до война.

— Тихо! — сряза я Лиза. — Плашиш детето. — Малкият Робърт се озърна през рамо към Кейтлин и затрепера. Куклата изпадна от ръката му на килима и той се притисна в майка си. — Не бой се, бебчето ми — зашепна Лиза. — Мама е тук, никой нищо лошо няма да ти направи. — Разтвори робата си и едната й едра бяла гърда се изсипа. Момчето я сграбчи жадно, зарови лице в гърдата и засука. Лиза погали косата му.

Кейтлин онемя. „Синът на Джон Арин!“ — помисли си. Гледаше и не вярваше на очите си. Спомни си за своя „бебчо“, тригодишния Рикон, на половината години на това момче и пет пъти по-енергичен и жив. Нищо чудно, че владетелите в Долината бяха неспокойни. Чак сега проумя защо кралят се бе опитал да вземе детето от майка му и да го даде като повереник на Ланистърови…

— Тук сме в безопасност — заговори Лиза, но дали на нея или на „бебчето“ си, Кейтлин не разбра.

— Не бъди глупава — сряза я с яд Кейтлин. — Никой не е в безопасност. Ако си въобразяваш, че като се криеш тук, Ланистърови ще те забравят, горчиво се лъжеш.

Лиза покри с длан ухото на сучещото момче.

— Дори цяла армия да преведат през планините и Кървавата порта, Орлово гнездо е несъкрушимо. Сама видя. Враг никога не може да стигне тук.

На Кейтлин й се прииска да я удари през устата. Спомни си, че чичо й Бриндън я бе предупредил.

— Няма несъкрушим замък.

— Този е — настоя Лиза. — Всички го твърдят. Само не знам какво да правя сега с това Дяволче, дето си ми го довела.

— Той лош ли е? — попита плахо лорд Робърт, владетелят на Орлово гнездо, а гърдата на майка му се изсипа от устата му, почервеняла и с навлажнена цицка.

— Много лош — каза му Лиза и придърпа робата си, — но мама няма да му позволи да нарани малкия ми бебчо.

— Накарай го да лети — каза пламенно Робърт.

Лиза погали косата на сина си и промълви:

— Може би. Може би точно това ще направим.

ЕДАРД

Старк завари Кутрето в гостната на бардака. Бъбреше си сладко с една висока изящна чернокожа жена, облечена в оскъдна препаска от пера. До камината Хюард играеше на събличане с приятно закръглено курве. Дотук беше загубил колана, плаща, ризницата и единия си ботуш, а момичето беше стигнало с разкопчаването на блузката си до кръста. До прозореца, по който се стичаха дъждовните капки, стоеше Джори Касел, гледаше с насмешлива усмивка как Хю обръща плочките и гледката явно го веселеше.

Нед спря на стълбището и надяна ръкавиците.

— Време е да си ходим. Нямам повече работа тук.

Хюард скочи и набързо прибра вещите си.

— Както желаете, милорд. Ще помогна на Уил да доведе конете — каза Джори и се запъти към вратата.

Кутрето се позадържа да се сбогува. Целуна ръката на събеседничката си, пошепна й някаква шега, от която тя се разсмя високо, и закрачи небрежно към Нед.

— Твоята работа? — подхвърли му лековато. — Или на Робърт? Казват, че Ръката сънува кралските сънища, говори с кралския глас и управлява с кралския меч. Означава ли това, че също така чукаш с кралския…

— Лорд Белиш — прекъсна го Нед, — твърде много си позволявате. Не съм неблагодарен за помощта ви. Без вас сигурно щеше да ни отнеме години, докато намерим този бардак. Но това не означава, че съм длъжен да понасям подигравките ви. И освен това вече не съм Ръката на краля.

— Вълчището, изглежда, е обидчив звяр — изкриви устни Кутрето.

Тръгнаха към конюшните, мокрени от топлия дъжд, който се лееше обилен от посивялото като гранитна плоча небе. Нед придърпа качулката на наметалото си. Джори доведе коня му. След него бързаше младият Уил, повел с едната ръка кобилата на Кутрето, докато с другата се мъчеше да закопчае колана си и да си върже връзките на панталоните. На рамката на вратата на конюшнята зад него се беше облегнало босоного курве и се кикотеше.

— Сега в замъка ли ще се връщаме, милорд? — попита Джори.

Нед кимна и се метна на седлото. Кутрето, Джори и останалите след него.

— Чатая поддържа заведението с вкус — подхвърли Кутрето, след като тръгнаха. — Чудя се дали да не го купя. Убедил съм се, че бардаците са по-сигурно вложение от корабите. Курвите рядко потъват, а и да ги вземат пиратите на абордаж, голяма работа — пиратите си плащат като всички други. — И лорд Петир се изкиска на собственото си остроумие.

Нед го остави да дърдори. След малко той млъкна и продължиха да яздят мълчаливо. Улиците на Кралски чертог бяха пусти. Дъждът задържаше хората по къщите. Биеше по главата му топъл като кръв и безмилостен като стара вина. По лицето му се стичаха тлъсти капки вода.

— Робърт няма да се задържи в една постеля — казала му бе Лиана в Зимен хребет в нощта, когато баща им обеща ръката й на младия лорд на Бурен край. — Разбрах, че някакво момиче в Долината му родило дете. — Нед беше държал Мия в ръцете си. Не можеше да отрече съществуването й, нито да лъже сестра си, но я беше уверил, че това, което е правил Робърт преди годежа, е без значение, че е добър и верен мъж, който ще я обича с цялото си сърце. Лиана само се усмихна: — Любовта е сила, скъпи ми Нед, но не може да промени мъжкия нрав.

Момичето се оказа толкова младо, че Нед не посмя да го попита за възрастта му. Със сигурност беше била девица. Всеки приличен бардак може да ти намери девица, стига кесията ти да е достатъчно дебела. Беше със светлорижа коса и лунички по носа, а когато извади гърдата си да накърми бебето, Нед видя, че гърдите й също са луничави.

— Нарекох я Барра — каза тя, докато детето сучеше. — Толкова прилича на него, нали, милорд? Неговия нос има, и косата…

— Да.

Едард Старк бе погалил рехавата тъмна косица на бебето. Беше като черна коприна между пръстите му. Спомни си, че първото дете на Робърт имаше същата коса.

— Кажете му като го видите, милорд, ако… ако благоволите. Кажете му колко е красива.