Игра на тронове

— С мулета — усмихна се Бриндън.

— В скалата има всечени стъпала — каза Кейтлин. Нед й беше разказвал за тях, когато й говореше за младостта си с Робърт Баратеон и Джон Арин.

Чичо й кимна.

— Много е тъмно да се видят сега, но стъпала има. Твърде стръмни и тесни са за коне, но мулетата се справят в по-голямата част. Пътят се пази от три междинни замъка: Камък, Сняг и Небе. Мулетата ще ни откарат чак до Небе.

Тирион го изгледа подозрително.

— А по-нататък?

— По-нататък — усмихна се Бриндън — пътеката е твърде стръмна дори за мулета. Останалата част ще изкачим пеша. Освен ако не предпочитате да се повозите в кошница. Орлово гнездо е прилепено в скалите точно над Небе и в мазетата му има три грамадни макари с железни вериги, с които изтеглят отдолу провизии. Ако предпочитате, милорд Ланистър, мога да ви уредя да ви качат догоре с хляба, бирата и ябълките.

Джуджето се изсмя горчиво.

— Де да бях тиква. Уви, баща ми страшно ще се огорчи, ако разбере, че синът му Ланистър е стигнал до тъжната си орис като чувал с ряпа. Щом вие ще се качвате пеша, боя се, че и аз трябва да тръгна с вас. Ние Ланистърови все пак си имаме някаква гордост.

— Гордост ли? — сряза го Кейтлин. Шеговитият му тон и безгрижното му държане я бяха вбесили. — По-скоро арогантност. Арогантност, алчност и жажда за власт.

— Брат ми безспорно е арогантен — отвърна Тирион Ланистър. — Баща ми е другото име на алчността, а колкото до милата ми сестрица Церсей, за нея жаждата за власт е като дишането. Аз обаче съм невинен като агънце. Искате ли да ви изблея? — ухили се Тирион.

Преди да му отговори, подвижният мост започна да се спуска с тежко скърцане и чуха дрънченето на смазаните вериги на вдигащата се метална решетка. Войници в тежки брони изнесоха факли да им осветят пътя и чичо й ги поведе през рова. Лорд Нестор Ройс, върховният стюард на Долината и пазител на Лунните порти, ги чакаше да ги поздрави в двора, обкръжен от своите рицари.

— Лейди Старк. — Беше грамаден мъж, с гръден кош като буре, и поклонът му бе тромав.

Кейтлин скочи от седлото и застана пред него.

— Лорд Нестор.

Познаваше го само по описание — братовчед на Йон Бронзовия, от едно по-дребно разклонение на дома Ройс, но все пак внушителна фигура за ранга си.

— Пътят ни беше дълъг и уморителен. Бих помолила за гостоприемството на вашия покрив за тази нощ, ако е възможно.

— Покривът ми е ваш, милейди — навъсено отвърна лорд Нестор, — но сестра ви лейди Лиза ни извести от Орлово гнездо, че иска да ви види веднага. Останалите от групата ви ще се настанят тук и ще ги изпратим горе призори.

Чичо й скочи от коня.

— Що за лудост? — Кейтлин не помнеше Бриндън Тъли да е влагал толкова грубост в думите си. — Нощно изкачване, и то при непълна луна? Това не е покана за гостуване, а за чупене на вратове, и дори Лиза трябва да го знае.

— Мулетата познават пътя, сир Бриндън. — До лорд Нестор пристъпи някакво слабичко седемнадесетинагодишно момиче с късо отрязана черна коса, кожен костюм за езда и лека посребрена плетена ризница. Поклони се на Кейтлин много по-изящно от господаря си. — Милейди, обещавам ви, че нищо лошо няма да ви сполети. За мен ще е чест да ви заведа горе. Стотици пъти съм се качвала по тъмно. Според Мичъл баща ми трябва да е бил козел.

Толкова самонадеяно го каза, че Кейтлин неволно се усмихна.

— Нямаш ли си име, дете?

— Мия Каменната, ако това ви задоволява, милейди — отвърна момичето.

Не я задоволи. Кейтлин едва събра воля да сдържи усмивката си. „Каменния“ беше име, давано на копелета в Долината, както „Сняг“ в Севера и „Цветните“ в Планинския рай. Във всяко от Седемте кралства традицията бе изковала подходящо прозвище за деца, родени без фамилно име. Кейтлин нямаше нищо против момичето, но името изведнъж я подсети неволно за копелето на Нед на Вала и мисълта предизвика у нея едновременно и яд, и чувство за вина. Замълча, мъчейки се да намери уместните думи за отговор.

Намесата на лорд Нестор спести затруднението й.

— Мия е умно момиче и щом тя се кълне, че ще ви заведе в безопасност при лейди Лиза, разчитам на нея. Досега не ме е проваляла.

— Тогава се оставям в ръцете ти, Мия Каменна — каза Кейтлин. — Лорд Нестор, възлагам ви да пазите добре моя пленник.

— А аз ви възлагам да донесете на пленника чаша вино и някое добре изпечено петле, докато не е умрял от глад — каза Ланистър. — Ако се намери някое момиче, също няма да е зле, но предполагам, че това искане би било прекалено. — Наемникът Брон се изсмя силно.

Лорд Нестор премълча.

— Както наредите, милейди. — Чак сега погледна джуджето. — Отведете нашия лорд Ланистър в килията на кулата и му дайте месо и медовина.

Кейтлин се сбогува с чичо си и останалите, Тирион го отведоха и тя тръгна през замъка с копелдачката.

В голата полоса под горната стена чакаха оседлани две мулета. Мия й помогна да яхне едното, а един от стражите в небесносин плащ отвори малката вратичка. Отвъд беше гора с борове и смърч и издигащ се като стена планински склон, но стъпалата личаха — дълбоко изсечени в скалата и водещи към небето.

— За някои е по-лесно като си затворят очите — каза Мия и поведе мулетата през портичката навътре в тъмната гора. — Като се изплашат или им се завие свят, стискат мулето много силно. Животните не обичат това.

— Родена съм Тъли и съм омъжена за Старк — отвърна Кейтлин. — Не се плаша толкова лесно. Смяташ ли да запалиш факла? — Стъпалата бяха черни като катран.

— Факлите само те заслепяват — намръщи се момичето. — В такава ясна нощ луната и звездите стигат. Мичъл казва, че имам очи на сова. — Качи се и подкара мулето си да вземе първото стъпало. Животното на Кейтлин тръгна само.

— Вече спомена за този Мичъл. — Мулетата поеха бавно, но стабилно. За начало — съвсем добре.

— Мичъл е любимият ми — обясни Мия. — Мичъл Редфорт. Той е скуайър при сир Лин Корбрей. Смятаме да се оженим веднага щом стане рицар, догодина или по-догодина.

Говореше също като Санса — толкова щастлива и невинна в мечтите си. Кейтлин се усмихна, но усмивката й се обагри с тъга. Знаеше, че Редфорт е древно име в Долината, в жилите им течеше кръвта на Първите. Дори да му беше любима, никой Редфорт нямаше да се ожени за копелдачка. Семейството щеше да му уреди по-подходяща партия — за някоя от Корбрей, от Уейнуд или Ройс, а може би и за някоя дъщеря на по-изтъкнат род извън Долината. Ако Мичъл Редфорт изобщо спеше с това момиче, значи чаршафът беше обърнат наопаки.

Изкачването се оказа по-леко, отколкото Кейтлин смееше да се надява. Дърветата образуваха над пътеката шумящ заслон, който скриваше дори луната, все едно че се движеха нагоре по някакъв тъмен тунел. Но мулетата пристъпваха уверено и неуморно, а Мия Каменната като че ли наистина бе надарена с нощното зрение на сова. Теглеха нагоре и нагоре, пътят се виеше по стръмната канара. Дебел пласт окапали иглички покриваше пътеката, така че копитата на мулетата издаваха съвсем тих звук по скалната твърд. Тишината я успокои и бавното ритмично поклащане унесе Кейтлин. След малко трябваше да се бори с дрямката.

Сигурно беше задрямала за миг, защото пред тях изведнъж се извиси масивна обкована с желязо порта.

— Камък — обяви усмихната Мия и слезе.

По върховете на внушителните каменни стени се вдигаха каменни шипове и над крепостта се издигаха две дебели кръгли кули. При вика на Мия портата изскърца и се отвори. Снажният рицар, командващ междинното укрепление, поздрави Мия по име и им предложи направо от горещия шиш печено месо и лук. Кейтлин едва сега си даде сметка колко е огладняла. Ядоха, без да сядат, насред двора, докато слугите подменяха мулетата. Горещата мазнина се стичаше по брадичката и наметалото на Кейтлин, но апетитът й беше толкова остър, че забрави всякакво благоприличие.

След това се качи на новото муле и пак — навън, под звездите. Втората част от изкачването й се стори по-трудна и опасна. Пътеката взе да става по-стръмна, стъпалата — изронени, често се натъкваха на изпопадали камъни и Мия слизаше да разчисти пътя. „Не държите мулето да си счупи крак, предполагам“, каза момичето и Кейтлин се съгласи. Височината вече се усещаше. Тук дърветата бяха по-нарядко, а поривистият вятър прилепваше дрехите по тялото й и често се налагаше да отмята косата си от очите. Каменните стъпала от време на време се извиваха на спирала над по-долните нива и тогава можеше да се види Камък и Лунните порти още по-надолу, със светлините от факлите, не по-ярки от пламъци на свещи.