Вуду
Вуду читать книгу онлайн
Уилям Смитбак, разследващ репортер от „Ню Йорк Таймс“ и съпругата му — антроположката Нора Кели, са брутално атакувани в жилището си в Манхатънския Ъпър Уест Сайд. Свидетели твърдят, а и охранителната камера потвърждава, че нападателят е техният странен и зловещ съсед — човек, който, според всички сведения, е починал и погребан десет дни по-рано. Специалният агент от ФБР Пендъргаст и лейтенант Винсънт Д’Агоста предприемат частно — и определено нетрадиционно — търсене на истината. Криволичещото им пътешествие ги отвежда до места и общества в Манхатън, каквито двамата дори не са си представяли, че може да съществуват — потаен вуду култ, в който външни лица никога не са прониквали, а случайно проникналите — никога не се завръщат…
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Спри! — извика той и дълбокият му глас отекна в подземието.
Съществото спря и вдигна поглед нагоре, като се сви; злото му око се завъртя и то отпусна хватката около врата на Хейуърд.
Д’Агоста забеляза, че оръжието й лежи на сантиметри от краката на лидера на общността. Той направи крачка към него, но Босонг мигновено го вдигна и го насочи към тях.
— Босонг! — извика Д’Агоста. — Кажи му да се махне!
Лидерът на Вилата не каза нищо, продължаваше да се цели в тях.
— Това ли е религията ви? Това чудовище?
— Това чудовище — изстреля Босонг думата, — е наш защитник.
— И как ви защитава? Като убива полицай, изпълняващ служебния си дълг?
Босонг премести поглед от Д’Агоста към зомбито, после към Хейуърд и отново го върна върху Д’Агоста.
— Тя не е направила нищо. Кажи му да я пусне!
— Нахлу в общността ни, оскверни нашата църква.
— Тя дойде тук да ме спаси, да спаси и тези две жени. — Д’Агоста гледаше без да мига. — Винаги съм мислил, че сте поклонници на кръвожаден култ, че убивате животни заради някакво перверзно, гнусно удоволствие. Хайде, Босонг, докажи ми, че греша. Сега е твоят шанс. Покажи ми, че сте нещо повече. Че вашата религия е нещо повече.
За момент Босонг остана неподвижен. След това се изправи в целия си ръст и се обърна към зомбито.
— Стига! — извика той на техния странен език. — Не я унищожавай!
Нещото издаде неясен мляскащ звук и погледна към него. То отпусна гърлото на Хейуърд леко и тя се освободи, като кашляше и си поемаше въздух с широко отворена уста. Д’Агоста я хвана за ръка и двамата се отдръпнаха назад.
— Това трябва да спре! — каза Босонг. — На насилието трябва да се сложи край.
Зомбито се тресеше и се извиваше в агония от нерешителност. То въртеше око от Хейуърд към Босонг и обратно. Когато Д’Агоста го погледна, съзря отново необуздан глад в здравото му око. То се наведе и се хвърли към Хейуърд.
Изстрелът в затвореното пространство беше оглушителен. Съществото, застигнато в крачка, сякаш се блъсна във въздуха, завъртя се, след това падна на земята. С вой на болка и животинска ярост успя да се изправи на ръце и колене и се повлече, все по-бързо и по-бързо, с ужасяваща целенасоченост, към нова цел — Босонг. Следващият куршум го уцели в корема и то се преви напред, с гъргорещи звуци в гърлото. Опита се да се изправи, но трети куршум го удари в гърдите и то отново падна. Кръвта шуртеше от раните и от устата му, то рухна, претърколи се и се затресе неконтролируемо. Д’Агоста направи опит да го хване, но беше прекалено късно: като се гърчеше и стенеше отчаяно, съществото се олюля на ръба на кладенеца и полетя в бездната. Последва кратък вик — и след няколко непоносимо дълги секунди се чу слаб далечен плясък.
Босонг бавно свали димящото оръжие.
— Завършва така, както и започна — каза той. — В тъмнина.
84.
Естебан пристъпи в килията и спря. С кого да започне? И тъй като не беше от хората, които ще агонизират над едно решение, той прекрачи тялото на момичето и се насочи към окървавената фигура на агента от ФБР. Този тип определено заслужаваше да умре. Но, разбира се, помисли си Естебан, като се усмихваше леко, той вече е мъртъв, или поне до голяма степен. Щеше да е бъркотия и звуците от пистолета в затвореното пространство щяха да накарат ушите му да писнат. Той презареди пълнителя. След това щеше да изгори собствените си дрехи заедно с труповете и оръжията — в това нямаше проблем. Кръвта в наши дни не можеше да се заличи напълно, дори със силни химически препарати, при изследване на сцената на престъпление; но самата килия можеше да бъде зазидана, без нищо да показва, че някога е съществувала. Всички тела щяха да бъдат под нея. Възможно беше в следващите дни някой да се появи и да започне да души наоколо, да търси агента. Може би Пендъргаст бе казал на някого къде отива. Но нямаше доказателства, че е дошъл: нито кола, нито кораб, нищо.
Той вкара с удар пълнителя отдолу, изтегли затвора, за да зареди, и вдигна оръжието с една ръка, а с другата прокара лъча на фенерчето по неподвижната фигура.
Ударът дойде отзад, зашеметяващо силен удар по главата, след което нещо се метна върху него като маймуна, в лицето му се впиха остри нокти и един пръст се заби в окото му. Той изкрещя от болка, завъртя се, опита се да се освободи от нападателя си, хващайки го с една ръка, докато пистолетът в другата му ръка произвеждаше оглушителна серия от изстрели. Фенерчето падна на земята с трясък и тъмнината ги погълна.
За миг съзнанието му се замъгли от изненада и болка, от неразбиране. След това осъзна: беше момичето. Той изкрещя като скачаше и се мъчеше да се отърси, ръката му зашари сляпо по нея, но стегнатата й хватка не се отпускаше и той усети очната му ябълка да се откъсва от орбитата си с влажен, всмукващ звук; ужасът и болката бяха толкова силни, че за известно време той загуби способността си за рационално мислене.
Падна на земята със стон, хватката около него се разхлаби, но когато той се претърколи и се опита да се докопа до пистолета си, осъзна, че сега го подхваща втори човек — сигурно агентът от ФБР, — и оръжието бе грубо избито от ръката му. Той замахна и удари нападателя си, освободи се, изправи се и затича, блъскайки се силно в стената, като си мислеше с отчаяние, че ръцете на нападателите му сякаш се протягат от всички посоки.
… Вратата! Спъна се в нея и изтича в мрака замаян и дезориентиран, като залиташе и се удряше в подпорите и стените като топка за пинбол, губейки дъха си от болка и паника, удряше и събаряше събраните купчини с непотребни вещи в опита си да избяга. Момичето и агентът от ФБР… как бяха оцелели и двамата? Но още щом въпросът се появи в съзнанието му, той вече знаеше отговора — и прокле колосалната си глупост. Докато тичаше, усети как очната му ябълка се люлее, увиснала на очния нерв, подскачаше при всяко негово движение и изпращаше нови вълни от неистова болка в цялата му глава.
Браунингът! Беше забравил за втория пистолет. Като мушна ръка под колана си, той го извади, обърна се и стреля назад по посока на преследвачите си. Миг по-късно на изстрела му бе отговорено с екот на Колт и плющенето на тежкокалибрен куршум мина през гредата близо до ухото му, обсипвайки го със стърготини.
Исусе, това беше съвсем близо. Той се обърна и затича, като се спъваше в старите декори и се опитваше да се ориентира. Можеше да чуе стъпките след себе си. Да стреля отново срещу тях означаваше само да издаде местоположението си и сам да стане мишена.
Той се блъсна в нещо и осъзна, че е завил, без да разбере, в опита си да избяга. Къде, по дяволите, се намираше? Каква беше тази греда тук? Масивна стена, измазана с хоросан, контури на каменни блокове… да не би да беше в крепостната кула? Да, това трябваше да е! Той пъхна пистолета обратно под колана си и се заизкачва към назъбените парапети на кулата, търсейки опипом пътя си. Малко по-нататък, още малко… Парапетът свърши и той скочи от другата страна, като се приземи на нещо като рампа. Това пък какво беше? Бе очаквал да се озове на направения от фалшиви камъни саркофаг на египетския фараон Ранеб, но това бе нещо съвсем различно. Дали се беше изгубил по някакъв начин? Съзнанието му се люшкаше в различни посоки, докато се опитваше да се ориентира сред безкрайните греди и подпори, освен това болката ставаше нетърпима. Той изпълзя по рампата, спъна се и падна, и остана да лежи на дървената платформа, като си поемаше конвулсивно въздух. Може би ако останеше тук абсолютно неподвижен нямаше да го намерят? Но не, това беше тъпо. Щяха да го намерят, и след като го намереха… Трябваше да се махне, да се прикрие някъде, откъдето можеше да ги застреля. Или да избяга.
Чуваше ги как напредват в черния мрак, как се движат покрай парапетите и го търсят.
Внезапният обрат в надеждите му го остави замаян и пронизан от болка. Трябваше да го приеме: бягството оставаше единствената му възможност. Мексико, може би; Индонезия, или пък Сомалия. Но първо трябваше да се измъкне от този затвор и да се погрижи за окото си. Той седна и усети до лицето си висящо въже, хвана го и започна да се набира нагоре, но внезапно въжето се отклони и той чу странен звук отгоре; миг по-късно осъзна какво е направил, какво е притеглило въжето, но беше вече прекалено късно и светът му завърши рязко с един къс, силен удар.