-->

Вуду

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Вуду, Чайлд Линкълн-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Вуду
Название: Вуду
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 296
Читать онлайн

Вуду читать книгу онлайн

Вуду - читать бесплатно онлайн , автор Чайлд Линкълн

Уилям Смитбак, разследващ репортер от „Ню Йорк Таймс“ и съпругата му — антроположката Нора Кели, са брутално атакувани в жилището си в Манхатънския Ъпър Уест Сайд. Свидетели твърдят, а и охранителната камера потвърждава, че нападателят е техният странен и зловещ съсед — човек, който, според всички сведения, е починал и погребан десет дни по-рано. Специалният агент от ФБР Пендъргаст и лейтенант Винсънт Д’Агоста предприемат частно — и определено нетрадиционно — търсене на истината. Криволичещото им пътешествие ги отвежда до места и общества в Манхатън, каквито двамата дори не са си представяли, че може да съществуват — потаен вуду култ, в който външни лица никога не са прониквали, а случайно проникналите — никога не се завръщат…

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 76 77 78 79 80 81 82 83 84 ... 87 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

79.

Естебан пусна пистолета си и той тупна глухо.

— А сега ще вдигнете ли бавно ръце нагоре, като отстъпите две крачки назад и се обърнете към стената?

Естебан направи каквото бе поискано. Пендъргаст се приближи, взе Браунинга и го пъхна в джоба си, след което претърси джобовете на Естебан и измъкна фенерчето му. Отдръпна се и светна.

— Чуйте… — започна Естебан.

— Не говорете, ако обичате, освен за да отговаряте на въпросите ми. Сега ще ме заведете при Нора Кели. Кимнете ако разбирате.

Естебан кимна. Не всичко беше загубено… Винаги е бил изключително умен и съобразителен. Той бавно се дръпна назад, по посока на къщата.

— Тя не е натам — каза Пендъргаст. — Вече проучих този район. — Изчерпахте единствената си привилегия — следващия път, когато се опитате да направите нещо, ще го приема като неотзивчивост от ваша страна, ще ви убия без всякакво по-нататъшно суетене и сам ще намеря госпожа Кели. Кимнете, ако сте разбрали.

Естебан кимна.

— Тя е в подземието на хамбара, нали?

Естебан поклати глава.

— Къде е тогава? Можете да говорите.

— Намира се в една стая, скрита в тунела под мазилката. Недалеч от трупа на Смитбак.

— В тунела няма прясна мазилка.

— Вратата е под заякчен с тел участък, който мога да местя. — Пендъргаст изглежда го обмисляше. След миг махна с пистолета си:

— Първо вие. Помнете какво ще се случи, ако сте неотзивчив.

Естебан отново тръгна по тунела по посока на Смитбак, като държеше дясната страна. Пендъргаст го следваше на десетина крачки отзад. Той настъпи малко фенерче — очевидно това на агента, — което лежеше, оставено на пода. Когато мина покрай лоста, Естебан се престори, че се спъва, като го удари, докато падаше.

Взривът проехтя силно, но беше високо, само разроши косата му. От горния тунел се чу силен грохот, когато лостът на неговия механизъм предизвика срутване. Не беше истинско срутване, разбира се, а фалшиво, и камъни от стиропор, предварително начупени и боядисани, шперплатови греди, пясък и чакъл се смесиха с боядисания пълнеж. Пендъргаст отскочи настрана, но не бе в състояние да избегне тоновете материал, който се изсипа точно над него. С продължителен трясък и грохот на греди и летящи парчета стиропор, агентът бе прикован и заровен долу. Естебан се втурна напред, избягвайки началото на лавината.

Всичко потъна в мрак — светлината на фенерчето бе засипана заедно с агента. Естебан можеше да чуе последните частици пясък и чакъл как се изсипват като дъжд. Изсмя се шумно. Това бе лавината, която се появяваше да погребе преследващите пазачи на затвора в кулминационната сцена на „Бягство“, когато героят изскача от тунела и се освобождава. И тук той го бе пресъздал — като истинско!

Пендъргаст очевидно не ходеше на кино. Ако ходеше, може би щеше да познае тунела и да предположи какво става. Толкова по-зле за него.

Естебан газеше из отломките от реквизита, риташе ги настрана, и търсеше Пендъргаст. След известно време забеляза светлината на фенерчето, което още светеше, и близо до него — окървавеното и покрито с прах тяло на агента, зашеметен от внезапната каскада. Браунингът, който бе взел от Естебан, лежеше до него. Наблизо се виждаше и клетъчният му телефон, а в ръката си държеше собствения си пистолет. Явно беше ударен силно от някое от парчетата отломки, може би дори беше мъртъв, но Естебан трябваше да се увери. Първо взе двата пистолета. След това стъпи върху клетъчния телефон и го смачка. Накрая вдигна Браунинга, провери пълнителя му, насочи го към гръдната кост на Пендъргаст и изстреля два куршума право в детектива, един двоен изстрел в сърцето, последван от трети, за да бъде сигурен, като тялото подскачаше при всеки удар и наоколо летяха прах и стърготини.

Отдолу на пода се появи струйка кръв.

Естебан стоеше сред праха и дишаше тежко. Позволи си една лека усмивка. Съжаляваше само, че тази малка сценка никога нямаше да се появи на киноекрана. А сега беше време за финалното действие в личната му епопея: да убие момичето и да се отърве от труповете.

От четирите трупа.

80.

Лора Хейуърд крачеше предпазливо в тъмното подземие дълбоко под алеите и сводовете на Вилата. Виковете и крясъците отгоре, които стигаха до кресчендо, изведнъж се изгубиха: или стълкновенията се бяха изнесли към Инууд Хил Парк, или тя се бе спуснала твърде дълбоко в земята, за да ги чува. Подземните проходи на Вилата се простираха на много нива, разклоняваха се и бяха в различни архитектурни стилове — от грубо изсечени на ръка ниши до сложно изработени, облицовани с камък подземни гробници с кръстовидни сводове. Сякаш едни след други обитателите, в зависимост от различните си нужди и изтънченост, бяха разширявали подземните пространства.

Кратък поглед към часовника й показа, че проучва сутерена повече от петнайсет минути — петнайсет минути улици без изход и безкрайни завои, всеки по-объркващ и страховит от предишния. Докъде се простираше този подземен лабиринт? И къде се намираше Винсънт? Неведнъж се питаше дали да не го извика по име, но всеки път някакво шесто чувство я възпираше. Радиостанцията й се оказа безполезна.

Тя спря на един кръстопът, от който тръгваха четири кратки прохода, завършващи с железни врати. Избра напосоки един от тях, пресече го, спря до вратата и се ослуша, след това я отвори и пристъпи. Зад нея лежеше мръсен и зловонен тунел с шуплест под и таван, осеян с паяжини. Отгоре, от калния таван, падаха равномерно капки втечнена влага по косата и раменете й и тя с отвращение ги изтръскваше.

След почти два километра пасажът се раздели на две. Хейуърд тръгна надясно, в посоката, в която й се струваше, че се намира централната църква. Зловонието във въздуха тук като че бе по-слабо. Стените бяха облицовани с камък. Тя се вгледа внимателно в облицовката на светлината на фенерчето си. Явно не бе стената от видеото с Нора Кели.

Внезапно се изправи. Вик ли беше това?

Остана неподвижна в тъмнината, ослушвайки се напрегнато. Но каквото и да беше чула — ако изобщо бе чула нещо — не се повтори пак.

Тя продължи напред. Каменният проход завърши с масивна арка. Лора мина под нея и се оказа в грубо построен мавзолей, поддържан от прогнили греди, редица погребални ниши, издълбани в глинените стени, всяка с изгнил ковчег вътре. Навсякъде се виждаха вуду амулети и фетиши: кожени торбички и пайети; гротескни кукли с огромни, злобни глави; сложни шарки със спирали и напречни щрихи, нарисувани върху дъски и опънати кожи. Това, както изглежда, бе подземен храм на лидерите на Вилата. Самите ковчези бяха странни, опасани с железни ленти и катинари, сякаш да удържат мъртвите вътре, някои с масивни шипове, прокарани през тях, и завършващи в глината отзад. Хейуърд потрепери, когато си спомни някои колоритни истории, разказвани от колегите й от Нюорлиънското полицейско управление.

… Ето го отново, този път нямаше съмнение: женски глас, който хълцаше тихо — и идваше от мрака напред.

Нора Кели? Тя тръгна напред с колкото се може по-тихи стъпки, със заредено оръжие, като прикриваше с ръка лъча на фенерчето. Гласът бе приглушен, но идваше отблизо, може би само през две или три камери оттук. Пълната с ниши зала завърши с проход, който отново се разклони; звуците сега се чуваха отляво и Хейуърд тръгна нататък. Ако това бе Нора, сигурно я пазеха — от Вилата сигурно бяха изпратили някого долу при първия знак за неприятности.

Проходът направи завой, после внезапно излезе към огромна крипта със сводести тавани, поддържани от тежки колони. В изпълнената с мирис на прах тъмнина, Хейуърд различи цяла редица дървени саркофази, които стигаха чак до отсрещната стена. Там в далечината тя видя три фигури, които се осветяваха от трепкащата светлина, идваща вероятно от запалка. Двете бяха жени, едната ридаеше тихо. Третият силует беше на мъж, който им говореше с нисък глас. Беше с гръб към Хейуърд, но тонът и жестовете му изглеждаха така, сякаш ги увещава за нещо.

1 ... 76 77 78 79 80 81 82 83 84 ... 87 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название