Заговорт Аквитания

— И къде, мислиш, са те? — запита Лайфхелм. — В това писалище, ето къде. Близо седемдесет хиляди щатски долара. Сега няма и една марка в джоба си, нито часовник или бижута. Човек с мокри и мръсни дрехи, без документи, незнаещ езика и разказващ небивалици за затворничество, свързано с der General Лайфхелм, веднага ще бъде затворен като скитник, психопат или и двете. Тогава ще ни информират незабавно и нашите хора ще го доведат. И имай предвид, сабра, след десет часа утре сутринта тези неща вече няма да имат значение. Благодарение на теб и на находчивостта на Мосад.

Абрамс стоеше пред огромното писалище със скръстени над джобовете на сафарито ръце.

— Значи евреинът и фелдмаршалът задвижиха машината. Каква ирония, нали, нацисте?

— Не е толкова голяма, колкото си мислиш, Jude. Нечистият произход и красотата зависят от очите, с които се гледат. Ти не си ми враг и никога не си бил. Ако навремето разполагахме с повече хора с твоята решимост и храброст, нямаше да загубим войната.

— Знам — съгласи се сабрата. — Тогава загубихте. Бяхте слаби.

— Не ние, а уплашените Debutanten в Берлин!

— Тогава ги дръж настрана, когато създадем истинския нов ред, немецо. Не можем да си позволим никаква слабост.

— Действаш ми на нервите, Хаим.

— Точно това искам.

Шофьорът усети превръзките по лицето и отоците около очите и устата, които толкова го боляха, че не можеше да ги докосне. Лежеше в стаята си, лекарят беше пуснал телевизора вероятно в знак на подигравка, защото почти нищо не виждаше.

Беше опозорен. Затворникът бе избягал въпреки глутницата добермани, които минаваха за непобедими. Американецът беше използвал сребърната свирка, поне така му бяха казали другите пазачи, и фактът, че я беше смъкнал от врата му, наливаше масло в огъня на разнебитеното му самочувствие.

Нямаше да прибавя нищо към позора си. Въпреки повреденото зрение прерови джобовете си, което в паниката никой не се бе сетил да направи, и разбра, че портфейлът, скъпият швейцарски часовник и всичките му пари бяха изчезнали. Но нямаше да каже нищо. Беше достатъчно притеснен, а и подобно разкритие можеше да стане повод за уволнение или дори за ликвидирането му.

Джоел плуваше с всички сили към брега, като потапяше главата си под водата всеки път, когато лъчът на прожектора се плъзгаше към него. Преследваше го голяма моторница, басовият звук на двигателя й подсказваше, че е много мощна, резките обръщания и завои говореха за бърза маневреност. Опипваха с лъча обраслите брегове, а при появата на най-малкия плаващ по реката предмет го насочваха към откритото водно пространство.

Конвърс усети под краката си мека тиня. Започна по малко да плува и по малко да гази, като се насочи към най-тъмното място на брега. Оръжието на шофьора беше здраво затъкнато в колана му. Моторницата се приближи, пронизващият лъч заопипва всеки метър, всеки разлюлян или паднал клон, всеки сноп речни водорасли. Джоел пое дъх и бавно се потопи под водата с полуобърнато към повърхността лице и отворени очи. Водата замъгляваше погледа му. Лъчът стана по-силен и му се стори, че блуждае над него цяла вечност, премести се няколко сантиметра наляво и светлината отмина. Подаде глава над водата, дробовете му щяха да се пръснат, но изведнъж разбра, че не бива да издава звук, не бива да пълни гърдите си с шумно дишане. Защото точно над него, на по-малко от два метра, се извисяваше широката кърма на моторницата, която бумтеше във водата, сякаш буксуваше на място. Тъмен мъжки силует разглеждаше с мощен бинокъл брега на реката.

Конвърс бе озадачен. Беше прекалено тъмно, за да се види нещо, дори многократно увеличено. Тогава се сети, помогна му размерът на бинокъла. Мъжът гледаше през инфрачервен окуляр. Използваха ги патрулите в Югоизточна Азия и се говореше, че от тях зависи дали ще откриеш и унищожиш, или ще бъдеш открит и унищожен. Разкриваха предмети и войници в мрака.

Моторницата се придвижи напред, но двигателите се ускориха едва доловимо като при влекач на бавен ход. Джоел отново се обърка. Какво бе довело търсачите на Лайфхелм точно на това място? Зад моторницата в далечината имаше още няколко, чиито прожектори опипваха водата, но те се движеха и кръжаха. Защо голямата моторница претърсваше методично точно този участък? Дали не го бяха зърнали през инфрачервения бинокъл? Но в такъв случай действаха много странно, виетнамците бяха много по-бързи, по-агресивни и по-ефикасни.

Конвърс тихичко се потопи под водата и като заплува бруст, заобиколи моторницата. След няколко секунди вдигна глава над водата. Виждаше ясно и започна да разбира особените маневри на патрула на Лайфхелм. Отвъд най-тъмната част на брега, където се бе устремил да търси убежище, бяха светлините, които бе забелязал преди десетина минути, когато моторницата и прожекторите й погълнаха цялото му внимание. Беше ги взел за светлините на малко селце, но в тази част на света нямаше селца. Бяха осветените прозорци на четири или пет къщи — речна колония с общ пристан. Вероятно вили на щастливци, които можеха да си позволят лукса да притежават парцели край реката.

Щом имаше вили и пристан, не можеше да няма и алея за коли, която да излиза на по-главен път за Бон и околните градове. Хората на Лайфхелм внимателно и безшумно преглеждаха всеки сантиметър от брега, за да не разтревожат обитателите и да не предупредят беглеца, ако беше успял да стигне до къщите и да поеме по невидимия път. Щяха да задействат радиостанция, настроена на една вълна с радиостанциите в колите, които кръстосваха горе, готови да щракнат капана. В известен смисъл Хуан Хе се повтаря, мислеше Джоел. Пречките са много по-усъвършенствани, но не по-малко смъртоносни. И сега, както тогава, трябваше да чака, да чака в непрогледния мрак и да остави преследвачите си да действат.

А те действаха бързо. Моторницата се доближи до пристана, мощните двойни витла тихичко се завъртяха назад, от борда скочи човек с дебело въже в ръце и го завърза за един кол. Последваха го още трима, които веднага се втурнаха по късия кей нагоре към наклонената зелена площ. Единият по диагонал надясно, а другите двама — към първата вила. Целта им бе очевидна — първият щеше да застане на пост в края на гората, до входа на алеята за коли, а колегите му щяха да проверяват къща по къща и да търсят следи от влизане.

Ръцете и краката на Конвърс натежаха като олово. Лъчът на прожектора непрекъснато се местеше нагоре-надолу по брега и осветяваше всяка подробност. Подадена над водата глава щеше да бъде мигновено простреляна. Хуан Хе. Прикрий се с водораслите. Хайде! Не умирай!

Знаеше, че е чакал не повече от трийсет минути, но те му се струваха като трийсет часа или трийсет дни, прекарани на маса за изтезания. Ръцете и краката му пулсираха, изпитваше остри болки в цялото тяло, мускулите му се бяха схванали и той ги облекчи, като спря да диша, сви се на кълбо и започна да ги масажира с палци. На два пъти глътна вода, докато поемаше въздух, изкашля я под повърхността, ноздрите му се напълниха, но успя да поеме и въздух. Имаше моменти, когато подсъзнателно му се искаше да се отпусне и да се остави на течението. Хуан Хе. Недей! Не умирай!

Накрая с възпалените си от водата очи видя, че мъжете се връщат. Един, двама… трима… Изтичаха по пристана до човека с въжето. Не! Той се втурна напред! Зрението му изневеряваше! Само двама се бяха върнали, а онзи с въжето отиде при тях и явно ги заразпитва. После се върна и освободи въжето, а другите двама скочиха на борда. Третият отново се присъедини към тях, този път в моторницата. На брега остана самотен наблюдател, невидим някъде там. Хуан Хе. Разузнавач, отделил се от патрула.

Моторницата се откъсна от пристана и мина на няколко метра от Джоел. Вдигнатата от нея вълна го заля. После се насочи още веднъж към брега и прожекторът надникна в гъстия листак. След това се отправи на запад, обратно към имението на Лайфхелм. Конвърс подаде глава над водата. Устата му бе широко отворена и поглъщаше всичкия въздух, който можеше да поеме, докато бавно, съвсем бавно се придвижваше към тинята. Прегази мокрите водорасли и клони и най-сетне усети твърда почва под краката си. Хуан Хе. Сгуши се в ниските храсти и покри лицето си с клоните им. Щеше да почива, докато кръвообращението в крайниците му се възстановеше, колкото и болезнен да беше притокът кръв, който нахлуваше в тях. Щеше да изчака и мускулите на врата му да се отпуснат. Вратът винаги беше предупредителен сигнал. След това щеше да мисли за човека на тъмния хълм.