Рицарят на Шалион

На минаване през един влажен горист район край реката групата им разлюти рояк големи конски мухи, които забръмчаха оглушително. Иста изкриви лице и заудря, докъдето й стигаше ръката, по впилите се в копринените хълбоци на Перо кръвопийци. Тлъстите насекоми хрущяха отвратително и оставяха кървави петна по дланта й. Конят на Лис заби копита в земята и изцвили. Фойкс погледна назад през рамо. Единствено Иста видя бледовиолетовата искрица, която излетя от ръката му. Миг по-късно грозните мухи оставиха на мира коня на Лис. Понеже в резултат на това се прехвърлиха върху собствения й кон, едва ли можеше да се говори за голямо подобрение, но след малко отново излязоха на слънце и мухите останаха в гората зад тях, преди да е успяла да се оплаче.

Изкатериха дългия склон по по-стръмната страна на долината и спряха да напоят конете при селото с маслиновата горичка, на около пет мили от Порифорс. Тук, за щастие, сянката не криеше кръвосмучещи насекоми. Пежар отиде да разпита селяните дали са виждали фургона, който преследваха. Иста се озова рамо до рамо с Фойкс под сянката на една огромна маслина; запотените коне гълтаха шумно вода от потока.

— Още си играем с мухи, а? — тихо попита тя. — Видях те какво направи. Да не се повтаря, ако обичаш, иначе ще те издам на свещения.

Той се изчерви.

— Нищо лошо не съм направил. Пък и исках да угодя на Лис.

— Хм. — Иста се поколеба. — Ако искаш съвет от мен, не използвай магия, за да я ухажваш. И по-конкретно, не се поддавай на изкушението да я използваш директно, за да си спечелиш благосклонността й.

Ако се съдеше по смутената му усмивка, той много добре беше разбрал за какво намеква… както и че не за пръв път му хрумва мисълта за някакъв афродизиак.

— Мм.

Иста сниши още повече глас:

— Защото ако го направиш и тя разбере, това ще унищожи доверието й не само в теб, но и в собствената й преценка. Повече никога няма да е сигурна, че мислите и чувствата й са си изцяло и само нейни. Непрекъснато ще дърпа юздите, ще премисля всяка дума, ще се мята в нерешителност. А в края на този път чака лудостта. Би било по-щадящо за нея и по-голям израз на любов от теб, ако вземеш един боен чук и й счупиш краката.

Усмивката му беше застинала.

— Както заповядате, царина.

— Не ти говоря като царина. Не ти говоря дори като докосната от бог. Говоря ти като жена, която е изминала този път до самия му край и се е върнала назад, за да докладва за рисковете. Ако ти е останал и половината ум, с който те е дарила съдбата, и ако наистина търсиш любов, а не награда за самомнението си, ще ме чуеш като мъж.

Този път лекият му поклон видимо тежеше от размишления, а самодоволното хилене го нямаше.

Пежар се върна с новината, че фургонът и конете наистина са спирали в горичката — били останали колкото да разпрегнат и напоят двете двойки коне и тръгнали преди не повече от половин час. Фойкс кимна доволно и сложи без време край на собствената им почивка.

След още четири мили в тръс стигнаха до билото на дълго възвишение. Най-после видяха плячката си надолу по пътя, фургонът приличаше на играчка от разстоянието, а платнището му с герба на порифорския гарнизон отразяваше ярката слънчева светлина. Фойкс махна на хората си да препуснат напред. Бяха скъсили значително дистанцията, когато някой във фургона ги забеляза. Невидимият фургонджия пришпори конете, но товарните животни, забавяни допълнително от тежестта, която теглеха, не можеха да се мерят с по-бързите коне на преследвачите.

Неколцина от хората на Фойкс застигнаха от двете страни дрънчащия подкачащ фургон, изравниха се с водещата двойка във впряга и майсторски уловиха юздите на двата коня. Докато пришпорваше на свой ред коня си, Иста чу Катилара, която се възмущаваше на висок глас. Фургонът намали и спря.

Маршезата, облечена с елегантен пътен костюм в сиво и златно, седеше на капрата и гълчеше ужасения Горам, който се беше свил със затворени очи и стискаше разтреперан юздите. Иста присви очи да изключи светлината на света и да усили докрай чувствителността на вътрешното си зрение, за да види не душите, скрити в материя, а душите сами. Така ли виждаха света боговете? За нейно облекчение, демонът на Катилара не се беше разраснал в доминираща позиция, а пак се криеше свит на топка дълбоко в нея. Един слуга, една от по-младите придворни дами на Катилара и пажът на Арис седяха уплашено в дъното отзад.

Две почти угаснали форми лежаха една до друга във фургона. Платнището и дървото, преграждащи пътя на телесното й зрение, й помогнаха да види онова, което всъщност търсеше. Тъничка линия от бял огън, който се преливаше лениво от тяло в тяло. И на едно дори по-ниско ниво на възприятие се съзираше мрежа от виолетова светлина, разливаща се в три посоки — каналът на заклинанието.

Иста стисна пръсти и Перо спря послушно на място. Тя преметна юздите през лъка на седлото и протегна ръце, така че духът й да потече по цялото й тяло. А после, за пръв път, да прелее извън тялото й. „Копеле, помогни ми. Проклет да си“. Не смееше и не се опита да разкъса основните нишки на заклинанието, но пристегна потока от светлина там, където сметна за необходимо, и раздуха огъня на душите. Бялата линия от Илвин към Арис внезапно припламна като сламен покрив, подпалил се далеч в мрака.

Дълбокият глас на Арис се чу откъм фургона, раздразнен като на човек, когото са събудили внезапно:

— Какво става? Илвин?

Обидните крясъци на Катилара замлъкнаха внезапно. Маршезата сви глава между раменете си и се сниши на капрата. Изгледа убийствено Иста, като дишаше тежко.

Откъм вътрешността на фургона се чуха движения — скърцане, тежки стъпки по дъските на пода. Арис подаде глава и се огледа.

— Копелето ме взело! Къде сме? — Пейзажът му беше познат и явно сам даде задоволителен отговор на въпроса му, защото само след миг той обърна смръщено лице към хлипащата си съпруга. — Катилара, какво си направила?

От другата страна на фургона Фойкс си отдъхна облекчено и кимна признателно на Иста. Виолетовото пламъче, което чакаше готово на дланта му, угасна.

Катилара се обърна и обгърна трескаво с ръце краката на съпруга си. Горам се сви в противоположната посока.

— Господарю, господарю, не! Кажи им да се махат! Кажи на Горам да пришпори конете! Трябва да избягаме! Тя е зла, иска да те убие!

Той я погали механично по главата. Озадаченият му поглед се спря сърдито върху Иста.

— Царина? Какво става?

— Какво е последното нещо, което си спомняте, лорд Арис?

Той свъси вежди.

— Катилара ми прати бележка спешно да отида при нея в гарнизонната конюшня. Заварих този фургон да чака там, после… след това не помня нищо. — Челото му се смръщи още повече.

— Жена ви си е наумила да търси изцеление за вас извън Порифорс. До каква степен е била окуражена от демона си, не знам, но той определено й е помогнал да осъществи замисъла си. Илвин също е трябвало да отпътува с вас, по обясними причини.

Арис примижа.

— Да изоставя поста си? Да изоставя Порифорс? Сега?

Катилара потръпна от гнева в думите му. За пръв път сълзите й не успяха да го умилостивят. Той се обърна към нея, жилите по врата му изпъкваха като въжета.

— Катилара. Помисли. Искаш от мен да дезертирам, а това потъпква честта ми и клетвите, които към дал. На провинкара на Карибастос, на царина Изел и царевич-консорт Бергон… на собствените си хора. Невъзможно е.

— Не е невъзможно. Представи си, че беше болен от, о, от някаква друга болест. Тогава някой друг щеше да поеме задълженията ти, нали? А ти наистина си болен. Някой от офицерите ще трябва да поеме временно поста ти.

— Единственият, комуто бих поверил Порифорс при настоящата несигурност по границата, е Илвин. — Арис се поколеба. — Щеше да е Илвин — поправи се той.

— Не, не, не!… — Катилара заудря с юмруци по бедрата му в пристъп на безсилие и гняв.

Иста огледа пулсиращите линии светлина. „Мога ли да го направя?“ Не беше сигурна. „Е, поне мога да опитам. Така“. Скръсти спокойно ръце в скута си и отново протегна напред духа си. И този път не докосна изтъкания от демона вътък, само затвори почти докрай стегата между Илвин и Арис.