Заговорт Аквитания

— На американските военни името му ще говори ли нещо?

— Mein Gott! След войната е работил за съюзниците в Берлин и Виена.

— Нима?

— И в щаба в Брюксел!

Да, помисли Конъл, говорим за един и същ човек.

— Добре — рече Фицпатрик непринудено, но сериозно. — Не си правете труда да ми казвате името му. То е без значение, пък и едва ли ще ми говори нещо. Можете ли бързо да се свържете с него?

— За минути! Той живее в Бон.

— Прекрасно. Утре по обяд трябва да взема обратния самолет за Милуоки.

— Ще дойдете в дома му и той ще продиктува всичко необходимо на секретарката си.

— Съжалявам, но не мога. Изявлението трябва да се завери от нотариус. Доколкото знам, и тук законите са такива. В хотел „Шлоспарк“ има машинописни и нотариални услуги. Да речем, тази вечер или утре рано сутринта. Ще бъда повече от щастлив да изпратя такси да докара приятеля ви. Не искам всичко това да му струва дори пфениг. Фирмата ми с удоволствие ще покрие всички разходи.

Илзе Фишбайн се изкиска с леко истеричен кикот.

— Не познавате приятеля ми, mein Herr.

— Сигурен съм, че ще се разберем. Какво ще обичате за обяд?

— Трябва да ида до тоалетната.

Очите на немкинята отново се бяха изцъклили. Когато тя стана, Фицпатрик също се изправи и чу шепота й:

— Mein Gott! Zwei Millionen Dollar! 37

— Но той дори не пожела да чуе името ти! — извика Илзе Фишбайн в слушалката. — Идва от някакво място, наречено Милуоки, щата Уисконсин, и ми предлага два милиона щатски долара!

— И не запита кой съм?

— Каза, че няма значение! Че при всяко положение едва ли е чувал за теб. Представяш ли си? Предложи да ти изпрати такси! Не трябвало да харчиш нито пфениг!

— Вярно е, че Гьоринг беше невероятно щедър през последните седмици — заразмишлява на глас Лайфхелм. — Разбира се, почти през цялото време беше дрогиран и онези, които му набавяха труднодостъпните наркотици, бяха възнаграждавани с безценни произведения на изкуството. Човекът, който му внесе отровата в затвора, още живее като римски император в Люксембург.

— Виждаш ли, значи е истина! Гьоринг е правил такива неща!

— Макар че рядко съзнаваше какво върши — призна неохотно генералът. — Всичко това е крайно необичайно и много неубедително, Илзе. Онзи човек показа ли ти някакъв документ, някакво доказателство за задачата си?

— Естествено! — панически излъга Фишбайн и започна да си припомня чутите думи. — Има официални юридически документи и гаранции, които ще се разглеждат поверително в съда! При закрити врата! Става дума за данъци, които няма да бъдат платени, ако имуществото се конфискува…

— Чувал съм това и преди, Илзе — уморено я прекъсна Лайфхелм. — Няма статут за тъй наречените военнопрестъпници и изнесените фондове. Тъй че лицемерите започват да се давят с лицемерните си правила и щом започнат да им струват пари, ловко ги заобикалят.

— Винаги си бил много отзивчив, генерале, а и аз съм ти била предана. Не съм ти отказвала нищо, както от професионално, така и от по-интимно естество. Моля те. Два милиона долара! Ще ти отнеме десет-петнайсет минути!

— Илзе, не мога да отрека, че си ми като племенница. Освен това няма начин някой страничен човек да не научи тайната ти… Добре, довечера. В девет часа ще вечерям в „Щайнбергер“. Около осем и петнайсет ще се отбия в „Шлоспарк“. Ще ми направиш подарък от… неправомерно добитите си нови богатства.

— Ще те чакам във фоайето.

— Шофьорът ми ще ме придружи.

— Можеш да доведеш двайсет души!

— Той струва колкото двайсет и пет — отбеляза Лайфхелм.

Фицпатрик беше седнал на стол в малката заседателна зала на втория етаж на хотела и разучаваше оръжието, като поглеждаше в наръчника, разтворен на коленете му. Стараеше се да съчетае казаното от продавача с диаграмите и инструкциите и със задоволство установи, че знае достатъчно. Имаше много общо между стандартния „Колт“ 45-и калибър, на въоръжение сред офицерите от Военноморския флот на САЩ, и автоматичния пистолет „Хеклер и Кох PGS“, който беше закупил.

Погледна часовника си — наближаваше осем. Пъхна автоматичния пистолет в колана си, взе наръчника и стана. Започна да оглежда залата, като репетираше наум всичките си движения и местата, които си беше набелязал. Както и очакваше, Илзе Фишбайн му каза, че Лайфхелм ще бъде придружаван от „шофьора си“ и лесно можеше да се предположи, че той има и други функции. Трябваше да го лиши от възможността да ги изпълни.

Залата, една от двайсетте и няколко заседателни зали на хотела, която беше резервирал на името на фиктивна фирма, не беше голяма, но много подхождаше за целите му. Обичайната правоъгълна маса беше в центъра, с по три стола край дългите страни и по два край късите. В единия й край имаше телефон. До стените бяха наредени допълнителни столове за стенографи и наблюдатели. Но в центъра на лявата стена имаше врата към съвсем малка стаичка, очевидно предназначена за поверителни разговори. Вътре имаше още един телефон и като се вдигнеше слушалката му, на апарата в заседателната зала светваше лампичка. Очевидно поверителността в Бон не бе безгранична. Вратата за коридора водеше към малко фоайе, което не позволяваше на влизащите да видят отвън кой седи в залата.

Конъл сгъна наръчника за пистолета, пъхна го в джоба на сакото си и отиде до масата да провери инсценировката. Беше влязъл в една книжарница и купил всичко необходимо. На късата страна на масата, до телефона, поставен перпендикулярно на ръбовете й, така че всичките му бутони да се виждат добре, до отворено куфарче (от разстояние тъмната пластмаса можеше да мине за скъпа кожа) бяха подредени няколко папки. Около тях лежаха разхвърляни книжа, моливи и отворен тефтер с жълти листа. Гледката беше позната на всеки, имал среща с адвокат, който се готви за нея, като си води бележки.

Фицпатрик премести леко стола и отиде до вратата на малката стая. Беше запалил лампите от двете страни на малкия диван. Приближи се към лампата над телефона и я изгаси. След това застана до стената зад отворената врата и надникна през тесния процеп между пантите. Виждаше ясно входа на фоайето. Щеше да излезе, след като трима мъже минеха през него.

На вратата към коридора се почука — бързо и нетърпеливо тропане на наследница, неспособна да се овладее. Беше казал на Фишбайн къде се намира залата, но нищо друго. Без име и номер и от възбуда тя беше забравила да го пита. Фицпатрик отиде до телефона в малката стаичка, вдигна слушалката и я постави на масата. Върна се зад вратата и се нагласи така, че докато наблюдава, тялото му да е в сянка. Извади пистолета от колана, насочи го напред и извика с дружелюбен глас, достатъчно висок да бъде чут в коридора:

— Bitte, kommen Sie herein! Die Tür ist offen. Ich telefoniere gerade! 38

Звукът на отварящата се врата изпревари Илзе Фишбайн, която влетя в стаята, вперила поглед в заседателната маса. Следваше я Ерих Лайфхелм, който се огледа наоколо, извърна се леко и кимна с глава. Появи се трети човек с униформа на шофьор, бръкнал в джоба на черното сако. Конъл чу втория звук, който очакваше. Вратата към коридора се затръшна.

Заобиколи малката врата и бързо излезе с насочен право към шофьора пистолет.

— Ти! — изрева той на немски. — Извади ръката от джоба! Бавно!

Жената ахна и отвори уста да запищи. Фицпатрик й кресна грубо:

— Млък! Както ще ти обясни и твоят приятел, няма какво да губя. Мога да убия и трима ви и след час ще съм напуснал страната, като оставя полицията да търси несъществуващия господин Парнел.

Мускулите по челюстта на шофьора заиграха и той бавно извади ръка от джоба си. Пръстите му бяха като вдървени. Лайфхелм се втренчи гневно и уплашено в пистолета на Конъл, лицето му изгуби пепеливия си оттенък и стана алено.