Заговорт Аквитания

— Не е смешно, Хари. Перигрин не е глупак. Може да е приел назначението от суета, но е дяволски добър и умен. Твърди, че тези хора не само са истински, но и вероятно знаят нещо, което той не знае.

— Защо смята така?

— Първо заради мнението на някакъв човек, който се е запознал с онзи Конвърс…

— Кой е той? — прекъсна го Хари от Осми отдел.

— Не казва, само твърди, че му вярва. Според този безименен човек Конвърс е много компетентен и силно разтревожен човек, а не някакво черно бомбе.

— Какво, какво?

— Перигрин използва тези думи. Очевидно значи, че човекът е почтен.

— Друго?

— Перигрин забелязва изолирани случаи на особено поведение сред персонала. Не пожела да даде подробности, каза, че ще обсъди въпроса с държавния секретар или с Шестнайсет нула нула, ако не успея да му обясня нещата. Настоява за бързи отговори, а не искам да клатим лодката точно там.

— Ще се опитам да направя нещо — обеща Хари. — Може да са ония копелета от ЦРУ или военните! За един час ще проверя всички старши юристи във флотата, но съм сигурен, че Адвокатската асоциация ще ме осведоми кой е този Конвърс, ако има такова лице. Поне ще стесним кръга, ако са няколко души с това име.

— Обади ми се. Няма време и не искаме Белият дом да надигне глас.

— Не дай Боже — съгласи се директорът на Консулски операции — отдела на Държавния департамент за секретни операции в чужбина.

— Обяснете ми това като юрист! — повиши глас контраадмирал Хикмън, застанал до прозореца. Сърдитите думи бяха отправени към пребледнелия, застанал мирно Дейвид Ремингтън. — И без излишни подробности. Как е възможно!

— Не мога да повярвам, господин адмирал. Говорих с него вчера на обяд и снощи. Беше в Сонома!

— Колкото съм бил и аз, лейтенант. И сигурно е обяснил пукането и пращенето с дъжда, който пречи на разговора, нали?

— Точно това бяха думите му, господин адмирал.

— Преди два дни е влязъл в Германия през Дюселдорф! А сега е в Бон с човек, за когото ми се закле, че е свързан с убийството на зет му. Със същия човек, когото защитава чрез забраната върху досието. С онзи Конвърс!

— Не знам какво да кажа, господин адмирал.

— Е, Държавният департамент знае, аз — също. Канят се да вдигнат флагчето или както там го наричате с юридическите си дрънканици.

— Но, господин адмирал, материалът е под забрана. Това значи просто, че…

— Не желая да ви слушам, лейтенант — отсече Хикмън, върна се до писалището и измърмори: — Копелета такива, ако знаете само колко допринесохте за двата ми развода!

— Моля, господин адмирал?

— Нищо. Искам да вдигнете флагчето. Аз изтеглих тук Фиц и го повиших, а кучият му син ме подведе. Не само ме излъга, ами го направи от петнайсет хиляди километра разстояние, като много добре знаеше, че не може да отиде там без мое разрешение! Знаеше го! Възразявате ли, лейтенант? Можете ли да кажете едно-две изречения, без да се налага да викам на помощ трима юристи да ми ги превеждат?

Лейтенант Ремингтън, един от най-добрите юристи във флотата на САЩ, знаеше кога да даде заден ход. Юридическата етика беше нарушена от дезинформация, курсът беше ясен. Агресивно отстъпление с пълна пара.

— Лично ще се заема с този въпрос, господин адмирал. Като офицер, отговарящ за вторичния управленчески статут, ще дам да се разбере, че пряката заповед е обект на незабавна отмяна. Недопустимо е такава заповед да се дава при съмнителни обстоятелства. Юридически…

— Достатъчно, лейтенант — прекъсна го адмиралът и седна.

— Тъй вярно, господин адмирал.

— Не, почакайте! — продължи Хикмън и рязко се наведе напред. — Колко време трае освобождаването на досието и кога можете да го получите?

— Ако ми съдействат щатските власти, ще бъде въпрос на часове, господин адмирал. Предполагам по обяд или рано следобед. Кодиран телекс ще бъде изпратен до властите, изискващи наличието на флагче. Но тъй като нашата база само е поставила ограничението, а не е изискала материала…

— Изискайте го, лейтенант. Донесете ми го в секундата, в която пристигне, и не напускайте базата преди това.

— Слушам, господин адмирал.

Тъмночервеният мерцедес плавно се носеше по завоите на пътя зад масивните порти на имението на Ерих Лайфхелм. Оранжевото следобедно слънце пращаше диагонални лъчи през високите дървета, които не само рамкираха пътя, но и се простираха навсякъде от двете му страни. Пътуването би могло да бъде приятно, ако не беше гледката, която направи сцената гротескна — от двете страни на колата препускаха най-малко шест огромни добермана, без да издават звук. В тихия им яростен бяг имаше нещо нереално, черните очи святкаха край прозорците, челюстите им бяха широко отворени, дишаха бързо и неравно, зъбите белееха, но от гърлата им не излизаше нито звук. Конвърс изпита чувството, че ако слезе от колата, без някой да даде съответна команда на кучетата, ще го разкъсат на парчета.

Лимузината спря на овална алея пред широки стъпала от кафяв мрамор, водещи към сводеста врата. Тежките й крила бяха покрити с тъмен барелеф — останки от древна плячкосана катедрала. На най-долното стъпало стоеше човек, вдигнал сребърна свирка към устните си. Отново не се чу звук, доловим за човешкото ухо, но животните внезапно изоставиха колата и се завтекоха към него.

— Моля, изчакайте, господине — рече шофьорът, докато слизаше, и се втурна към вратата на Джоел. — Слезте, моля, и направете две крачки встрани от колата. Само две, господине — в ръцете на шофьора се появи черен предмет със заоблена метална тръба, излизаща от предната му страна. Приличаше на миниатюрна електрическа запалка за камина.

— Какво е това? — попита Конвърс.

— Защита, господине. За вас, от кучетата. Обучени са да усещат тежки метални предмети.

Джоел остана неподвижен, докато немецът прокара електронното устройство по дрехите му, включително и обувките, по вътрешната част на бедрата и на кръста.

— Нима наистина мислите, че бих дошъл тук с оръжие?

— Аз не мисля, господине. Правя, каквото ми наредят.

— Колко оригинално — промърмори Джоел, докато наблюдаваше как човекът на мраморните стъпала отново вдига сребърната свирка до устните си. Глутницата добермани се метна едновременно напред. Джоел уплашен се хвана за шофьора и го завъртя пред себе си. Не срещна никаква съпротива, шофьорът просто обърна глава и се усмихна, докато кучетата притичаха вдясно, понесоха се по овалната алея и влязоха в страничен път, изсечен между дърветата.

— Не се извинявайте, mein Herr — рече шофьорът. — Често се случва.

— Нямах намерение да се извинявам — безизразно отсече Конвърс и го пусна. — Имах намерение да ти счупя врата.

Немецът се отстрани и Джоел остана неподвижен, поразен от собствените си думи. Не беше произнасял такива вече повече от осемнайсет години.

— Оттук, господине — обади се човекът на стъпалата с пресилено британско произношение.

Конвърс влезе в просторен вестибюл, украсен със средновековни знамена, провесени от вътрешен балкон. Вестибюлът водеше към огромна приемна, също издържана в средновековни мотиви. Имаше меки кожени столове и дивани, лампи с весели абажури, полираните маси бяха отрупани със сребърни сервизи. Стаята се загрозяваше от изникващите от стените под тавана животински глави — лъвове, слонове и глигани гледаха надолу с предизвикателен гняв. Бърлога на фелдмаршал.

Но не мебелировката привлече вниманието на Конвърс, а четиримата мъже, застанали с лице към него до четири стола. Позна Бертолдие и Лайфхелм — стояха един до друг вдясно. Вгледа се в двамата отляво. Набитият мъж със среден ръст, с ниско подстригана коса върху плешивеещата глава, облечен с измачкано яке сафари и с неизменните ботуши под панталона каки, не можеше да бъде друг освен Хаим Абрамс. Подпухналото му сърдито лице с приличните на цепки светещи очи беше лице на отмъстител. Високият мъж с изящните аристократични черти и права побеляла коса беше генерал Ян ван Хедмер, касапинът на Совето. Джоел само беше прехвърлил досието на Ван Хедмер, което за щастие беше най-късото от всички. Последният абзац казваше всичко.