Господарят на светлината

— И накъде се отправяте?

— На изток, на запад… кой знае? Накъдето ни призоват ветровете… кажи ми, Кубера, чия е сега гръмотевичната колесница?

— Естествено, принадлежи на Шива. Но Шива вече го няма. Известно време я използваше Брама…

— Но и Брама също го няма. За пръв път Небесата са без него — остана само Вишну Съхранителят. Сиреч…

— Яма я построи. Ако въобще принадлежи на някого, това е той…

— А на него не му е нужна — завърши Так. — Така че, с Олвег сме решили да я наемем за известно време.

— Какво искаш да кажеш с това, че не му била нужна? Никой не е виждал Яма през трите дни, откакто свърши битката…

— Здравей, Ратри — каза Так, когато богинята на Нощта влезе в стаята. — „Пази ни от вълка и вълчицата, и ни пази от крадеца-скитник, о Нощ, и дари ни с дълъг живот.“

Тя се поклони и го докосна по челото.

Сетне той се вгледа в лицето й и за един кратък миг богинята изпълни обширно пространство, чак до дълбините и висините му. Сиянието й разсея мрака…

— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ти, за това че ме благослови.

Той се извърна и забърза към изхода.

— Почакай! — извика Кубера. — Ти спомена Яма. Къде е той?

— Ще го намерите в таверната „Триглавата огнеквачка“ — подхвърли Так през рамо. — Но може би ще е по-добре, ако изчакате той да ви потърси.

И Так излезе.

Сам тъкмо наближаваше Двореца на Карма, когато по стъпалата се спусна Так.

— Добро утро, Так! — извика той, но Так не отговаряше, докато се приближи съвсем до него. След това спря изведнъж и прикри очи с ръка, като от ярко слънце.

— Добро утро, сър!

— Накъде си се забързал, Так? Нямаш търпение да изпробваш своето ново тяло, а?

Так се изкиска.

— Да, Бог Сидхартха. Имам среща с приключението.

— Чух за това. Снощи говорих с Олвег… желая ти успех в пътешествието.

— Исках да ти кажа, — рече Так, — че не се съмнявах в твоята победа. Знаех, че ще намериш най-правилното решение.

— Не беше най-правилното, а просто едно от многото решения, Так. А и битката не беше нищо особено. И без мен щяха да се справят чудесно.

— Имам пред вид всичко — поправи се Так. — Ти участва във всичко, което доведе до този завършек. Без теб нищо нямаше да е така.

— Е, мисля че си прав… да, мисля че си прав… Все имаше нещо, което да ме привлича към дървото, върху което ще падне гръмотевицата.

— Съдба, сър.

— По-скоро бих казал случайно-ориентирана социална съвест и несъзнателно умение да се греши правилно.

— А сега с какво ще се заемеш, Господарю?

— Не зная, Так. Още не съм решил.

— Защо не се присъединиш към нас двамата с Олвег? Ще обиколим света! Чакат ни приключения!

— Не, благодаря. Уморен съм. Може би ще кандидатствам за твоята предишна работа и ще стана архиварят Сам.

Так повторно се изкиска.

— Съмнявам се. До скоро виждане, Господарю. Пак ще се срещнем.

— До скоро… имаше още нещо…

— Какво?

— Нищо. За миг нещо в теб ми напомни за един човек, когото познавах на времето. Сторило ми се е. Успех!

Той го потупа по рамото и продължи.

А Так забърза по своя път.

Съдържателят на таверната каза на Кубера, че наистина при него се е настанил мъж с подобна външност, заел е задната стая на втория етаж, но вероятно не желае да го безпокоят.

Кубера се изкачи на втория етаж.

Никой не отговори на почукването и Кубера се опита да отвори вратата.

Беше залостена отвътре и той започна да блъска по нея.

Най-сетне се чу приглушения глас на Яма:

— Кой е там?

— Кубера.

— Върви си, Кубера.

— Не. Отвори, иначе няма да мръдна от мястото си.

— Добре, почакай малко.

Мина известно време, преди резето да бъде вдигнато и вратата се отвори с няколко сантиметра.

— Не миришеш на алкохол, така че най-вероятно си с някоя девица — рече Кубера.

— Не — отвърна Яма и плъзна невиждащ поглед по него. — Какво искаш?

— Да си изясня какво не е наред. И да ти помогна, ако мога.

— Не можеш да ми помогнеш, Кубера.

— Откъде знаеш? И аз като теб съм занаятчия — макар от по-друг тип.

Яма поразмисли върху думите му, сетне отстъпи встрани и разтвори вратата.

— Влез — каза той.

На пода, пред купчина най-разнообразни вещи седеше едно непознато момиче. Беше съвсем малко, почти дете, притискаше към гърдите си мъничко кутре на кафяви и бели петна, без да откъсва от Кубера своите големи, уплашени очи. Кубера и махна успокоително с ръка и тя се усмихна.

— Кубера — каза Яма.

— Ку-бра — повтори момичето.

— Това е дъщеря ми — поясни Яма. — Нарича се Мурга.

— Не знаех, че имаш дъщеря.

— Тя изостава в развитието си. Последствие от мозъчна травма…

— Вродена, или придобита при телопренасяне? — запита Кубера.

— Придобита.

— Разбирам.

— Тя е моя дъщеря — повтори Яма. — Мурга.

— Да — кимна Кубера.

Яма коленичи до момичето и взе едно кубче.

— Кубче — каза той.

— Куб-че — повтори момичето.

Той вдигна лъжица.

— Лъжица.

— Лъ-жи-ца — повтори момичето.

Яма взе една топка и я постави пред него.

— Топка.

— Топ-ка — отвърна момичето.

Той посочи кубчето.

— Топ-ка — повтори то.

Яма отпусна безсилно ръце.

— Помогни ми, Кубера — каза той.

— Ще ти помогна, Яма. Ако има някакъв начин, ще го открия.

Той приседна до Яма и вдигна ръце.

И лъжицата оживя, а след това я последва топката и кубчето. Момичето избухна в смях и дори кутрето сякаш се вгледа в подскачащите пред него предмети.

— Локапалите никога не се предават — изрече Кубера, а момичето вдигна кубчето, разглежда го известно време и след това го назова.

Както е известно, след Хайпур Бог Варуна се завърнал в Небесния град. Примерно по същото време започнала да отмира небесната система за чиноизрастване. Господарите на Карма били заменени от Надзиратели на Прехвърлянето и функцията им била отделена от Храмовете. След това някой преоткрил велосипеда. Издигнати били седем будистки светини, а Дворецът на Нирити бил превърнат в художествена галерия и Павилион на Кама. И до ден днешен всяка година в Алундил се провежда пролетния празник и нямат равни на себе си танцьорите му. Пурпурната горичка си расте под грижите на правоверните.

Онези, които се молят на седемте риши, възнасят към тях благодарности за велосипеда и за своевременния аватар на Буда, когото наричат Майтрея, сиреч Господаря на Светлината, дали защото може да хвърля мълнии, или защото се старае да не го прави. Други продължават да го наричат Махасаматман и да твърдят, че е бог. А той както преди предпочита да пропусне гръмките Маха– и –атман и се нарича просто Сам. Не твърди, че е бог, но и не го отрича. Като се имат предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Освен това, той не остана достатъчно дълго сред хората, за да предизвика излишни теологични спорове. Няколко противоречиви истории разказват за дните на неговото заминаване.

Единственият детайл, който е общ за всичките тези легенди е разказът за огромна червена птица, с опашка три пъти колкото тялото, която се спуснала към него, когато веднъж по здрач яздел своя кон.

Още преди разсъмване той напуснал Хайпур и повече никой не го видял.

Някои смятат, че появата на птицата е чисто съвпадение, без никаква връзка със заминаването му. А той тръгнал да търси анонимния покой на шафрановото расо, защото приключил с онова, заради което се явил, и вече бил уморен от шумотевицата, свързана с неговата победа. Може би птицата му напомнила за това колко преходен е подобен светски блясък. Или той самият вече бил стигнал до този извод.

Други твърдят, че не е обличал расото отново, а птицата била посланик на Силите Отвъд Живота, които го призовали да се върне при насладите на нирвана, отново да познае Великия Покой, нескончаемото блаженство и да чуе песните, които звездите пеят над бреговете на Великия океан. Те казват, че преминал по Божествения мост и че никога вече не ще се върне.