Господарят на светлината

Брама погледна картата, а след това отново се обърна към кристалния екран, около който се извиваше захапала опашката си бронзовата Нага.

— Пожар, жрецо?

— Пожар, Брама… горят всички складове!

— Нареди на хората да потушат пламъците.

— Вече е сторено, Всемогъщи.

— Тогава защо ме занимаваш с подобна дреболия?

— Тук цари страх, Велики.

— Страх ли? Страх от какво?

— Защото Черният, чието име не смея да произнеса в твое присъствие и чиято сила на юг расте непрестанно, контролира морските пътища и е прерязал всички търговски маршрути.

— Защо се страхуваш да произнесеш пред мен името на Нирити? Познавам добре Черния. Мислиш ли, че той е предизвикал пожарите?

— Да, Велики — или по-скоро някой негов прокълнат пратеник е извършил това. Говори се, че възнамерявал да ни отреже от света, да пресуши извора на богатствата ни, да унищожи запасите и да отслаби духа ни, защото смятал…

— Да ви нападне, разбира се.

— Твои са думите, Всеможещи.

— Може и да е вярно, мой жрецо. Кажи ми, не вярваш ли, че ако Богът на Злото ви нападне, твоите богове ще ви се притекат на помощ?

— В мен никога не е имало и капчица съмнение, Всемогъщи. Просто искахме да ти напомним за тази възможност и да подновим нашите несекващи молби за опрощение и божествено покровителство.

— Твоите думи са чути, жрецо. Не се страхувай — при тези думи Брама прекъсна връзката. — Той ще нападне.

— Разбира се.

— Интересно, докъде се простира силата му? Никой не знае колко е могъщ в действителност, Ганеша. Така ли е?

— Мен ли питаш, Господарю? Твоят скромен политически съветник?

— Не виждам наоколо никой друг, скромни създателю на богове. Кой би могъл да притежава подобна информация?

— Не знам, Господарю. Аз самият не разполагам с такава. Всички избягват нечестивия, сякаш е самата смърт. До известна степен е така. Както знаеш и тримата полубогове, които изпратих на юг не се завърнаха.

— И те бяха силни, макар че не помня как се казваха. Отдавна ли беше?

— Последният — преди близо година. Тогава изпратихме новия Агни.

— Да, той не беше най-добрия — все още използваше запалителни гранати…

— Морално беше изграден. Но какво да се прави, като няма бог и полубогът е бог.

— В старите дни просто щях да се метна на гръмотевичната колесница…

— В старите дни нямаше гръмотевична колесница. Бог Яма…

— Замълчи! Сега вече имаме гръмотевична колесница. Мисля, че високата гъба от дим скоро ще се издигне над двореца на Нирити.

— Брама, струва ми се, че Нирити може да спре гръмотевичната колесница.

— Защо мислиш така?

Ако се съди по някои поверителни съобщения, получени от първа ръка, той е използвал управляеми ракети срещу бойните съдове, които изпратихме към него.

— Защо ми го казваш едва сега?

— Това са съвсем пресни сведения. Още нямах възможност да ти ги съобщя.

— Значи не смяташ, че трябва да го нападаме?

— Не. Почакай. Нека той направи първия ход, а ние ще преценим силата му.

— Но това значи да пожертваме Махартха.

— И какво? Не си ли виждал досега разрушени градове?…Какво ще спечели от временното завладяване на Махартха? А ако не успеем да си го върнем, тогава и над Махартха ще се издигне чудовищната бяла гъба.

— Прав си. Заслужава си да опитаме, ще преценим силата му и донякъде ще го изтощим. А междувременно ще се готвим.

— Да. Какви ще бъдат твоите нареждания?

— Да се приведат в състояние на бойна готовност всички сили на Града. Незабавно повикайте Бог Индра от източния континент!

— Ще бъде изпълнено.

— Предупредете другите пет града на реката — Лананда, Хайпур, Килбар…

— Незабавно.

— Върви тогава!

— Вече съм тръгнал.

Времето е като океан, пространството — като негови води, а по средата е Сам — застинал, готов за решение.

— Повелителю на Смъртта, — провиква се той, — умножи силите ни.

Яма се протяга, прозява се и после се надига от аления диван, на който е придремвал, почти невидим. Той пресича стаята и се вглежда в очите на Сам.

— Без да приемам своя Облик, ето моя Атрибут.

Сам посреща погледа му, задържа го.

— Това отговор на въпроса ми ли е?

— Донякъде, — отвръща Яма, — но в основата си това е изпробване на твоята собствена сила. Изглежда че вече се връща. Ти издържа на смъртоносния ми поглед повече от който и да е простосмъртен.

— Аз също знам, че силата ми се връща. Чувствам го. Много неща се връщат сега. През седмиците, откакто живеем тук, в двореца на Ратри, нерядко медитирах за моите предишни животи. Не всички бяха неудачни, Смъртоносецо. Точно днес стигнах до този извод. Макар всеки път Небесата да ме побеждаваха, скъпо им струваше всяка една победа.

— Да, по всичко изглежда, че ти си човек с мисия. Те сега са далеч по-слаби, отколкото в деня, когато оспори властта им в Махартха. По-слаби са и в относителен смисъл, защото на свой ред хората станаха по-силни. Боговете унищожиха Кинсет, но не можаха да унищожат акселеризма. Опитаха се да погребат будизма в недрата на тяхното учение, но и това не им се отдаде. Не мога да кажа със сигурност, че твоята религия е била от полза за акселеризма, но важното е, че дълго време боговете не се усъмняваха в нея. Но като маскировка беше направо чудесна — първо отвлече вниманието на боговете от вредата, които сами си нанасяха, а когато най-сетне се сетиха да предприемат стъпки срещу него, това само допринесе за допълнително засилване на антидеикратическите настроения. Ако не беше толкова практичен, щяха да те обявят за светия.

— Благодаря ти. Искаш ли моята благословия?

— Не, а ти моята?

— Може би по-късно, Смърт. Но ти не отговори на моя въпрос. Моля те, кажи с какви сили разполагаме.

— Добре. Скоро ще пристигне Бог Кубера…

— Кубера? Къде е той?

— От години се крие и разпространява знания по света.

— Толкова много години? Тялото му сигурно съвсем се е износило. И как се справя?

— Спомняш ли си Нарада?

— Моят стар лекар от Капил?

— Същият. Когато след битката при Махартха ти разпусна своите копиеносци, той се скри с неголяма група сподвижници в някакъв затънтен край. Взе със себе си и машините, които изнесохте от Залата на Карма. Открих го преди много години. След падането на Кинсет се измъкнах от Небесата по Пътя на Черното Колело и изведох Кубера от неговия бункер под разрушения град. После двамата с Нарада се събраха и построиха някъде из хълмовете магазин за нелегална продажба на тела. Открихме и на други места подобни пунктове.

— Значи Кубера идва! Чудесно!

— А Сидхартха все още е Принц на Капил. И един призив към войските на княжеството със сигурност ще бъде чут. Вече го сторихме.

— Шепа хора. Но все пак е приятно.

— А освен това Бог Кришна.

— Кришна? И той ли е на наша страна? Къде е сега?

— Беше тук. Открих го в деня, когато пристигнахме. Тъкмо се беше настанил при една от девиците. Много патетично.

— Защо?

— Той е вече стар. Един достоен за съжаление немощен старец, но все още пияница и развратник. Неговият Облик все още му служи и от време на време му придава неотразим чар и му вдъхва колосална жизненост. Изгониха го от Небесата след Кинсет, затова че не искал да се сражава против Кубера и мен. Скитал се половин век по света, пиянствал, развратничил и свирил когато може на своята флейта, а старостта наближавала. На няколко пъти се опитвахме да го открием с Кубера, но той непрестанно се местеше. Какво да очакваш от едно божество на плодородието в оставка!

— И с какво може да ни бъде полезен?

— Още същия ден, в който се срещнахме го изпратих при Нарада за ново тяло. Ще пристигне заедно с Кубера. Той също умее бързо да възстановява силата си след прехвърляне.

— Но каква полза ще имаме от него?

— Не забравяй, че именно той съкруши черния демон Бана, пред който се страхуваше да застане дори Индра. Когато е трезвен, той е може би най-опасният войн на света. Яма, Кубера, Кришна и ако пожелаеш — Калкин! Ние ще бъдем новите локапали, ще бъдем заедно.