Гейтуей IV

След минутка на прага стоеше възрастен мъж с печално изражение.

— Здравей, Робин. От доста време не сме се срещали — произнесе моят стар приятел — програмата Зигфрид фон Шринк.

— Зигфрид, не съм те викал.

Той кимна, усмихна се и се разходи из стаята. Изгаси няколко светлини, дръпна завесите и остави само лампиона зад леглото. Възцари се успокояващ сумрак.

— Не желая да разговарям с теб! — извиках му аз, — Освен това тази стая ми харесва такава, каквато си беше.

Той се настани в един фотьойл до леглото и забоде очи в мен. Сякаш нищо не се беше променило. Леглото не беше легло, а кушетката, на която бях прекарвал безброй часове в мъчителна агония.

— Хайде, стига, Робин. Промених някои неща, за да те предразположа към откровен разговор. А сега по-добре ми кажи какво те безпокои, вместо да обсъждаме околната обстановка.

Засмях се.

Не можах да се сдържа. Започнах да се смея, та чак коремът ми се друсаше и когато спрях — след много-много милисекунди — от очите ми бяха бликнали сълзи.

— Зигфрид, ще ме убиеш. Знаеш ли, не си се променил ни най-малко.

— Ти, от своя страна, ми изглеждаш доста променен. Вече не си онзи разяждан от чувство за вина, самосъжаляващ се млад мъж, който полагаше отчаяни усилия да превръща нашите психосеанси в игра на гатанки. Много съм доволен от теб.

— О, глупости — махнах с ръка уморено.

— Но има и някои страни, които за съжаление са останали непокътнати. Какво предлагаш — пак ли ще си играем на гатанки, или ще се заемем направо с нещата, които те измъчват?

— И ти ми говориш за игри! Винаги си си играл с мен! Дори сега. Знаеш всичко, което съм ти казал, както и което не съм. Вероятно четеш дори мислите ми!

— Сега няма никакво значение какво зная и какво не зная. По-важно е ти да ми кажеш — да го признаеш пред себе си — какво те мъчи. Хайде, изкарай го от теб. Кажи ми първото, което ти идва на ум.

— Че съм един нещастник.

— Не го мислиш сериозно, нали?

— Във всеки случай не съм герой!

— Откъде знаеш, Робин?

— Хайде, стига си ме изпитвал. Героите не хленчат и не се оплакват! Героите не се страхуват от това, че ще умрат! Героите не позволяват на угризенията и съмненията да ги надвиват, така ли е?

— Вярно е, че героите не са такива хора — съгласи се Зигфрид. — Но ти пропусна още нещо за героите. Те не съществуват. В такъв случай, смяташ ли, че могат с нещо да те превъзхождат? Мислиш ли въобще, че героите съществуват?

— Нищо не мисля. Надявам се.

— Но, Робин… ти също се справи чудесно, забрави ли? Направи нещо, което не е правил никой друг. Разговаря с двама от Враговете.

— И оплесках всичко.

— Наистина ли го мислиш? — Зигфрид въздъхна. — Роби, ти си изпълнен с противоречиви мнения за себе си. После се спираш на онова, което е най-малко ласкателно. Защо го правиш? Спомняш ли си колко често през първите ни сеанси ми повтаряше, че си страхливец?

— Такъв бях! Божичко, Зигфрид, бях готов да мия кенефите на Гейтуей само и само да не заминавам на мисия.

— Вярно, това може да бъде категоризирано като проява на страх. Но има и други моменти в живота ти, в които си се държал като истински храбрец. Например, когато пое на опасен полет към хичиянския Рай, ти знаеше, че шансовете ти да останеш жив са минимални. И наистина — едва не загина.

— Да, но там миришеше на големи пари. Това пътуване ме направи богат.

— Ти вече беше богат, Роб. — Той поклати глава. Сетне добави замислено: — Много интересно, винаги, когато извършваш някоя забележителна постъпка, ти си склонен да я омаловажаваш, докато напротив, когато допуснеш грешка, я превъзнасяш до небесата. Как всъщност успяваш да печелиш в този живот, Роби?

Не отговорих. Беше излишно. А може би не знаех отговора. Зигфрид въздъхна повторно и се намести.

— Е, добре. Да започнем пак отначало. Кажи ми от какво си обезпокоен?

— От какво съм обезпокоен? — почти проплаках аз. — Не мислиш ли, че има прекалено много неща, от които да съм обезпокоен? Достатъчно е да ти напомня, че всеки момент вселената може да се обърне с краката нагоре?

— Вярно, че Враговете представляват известна заплаха, но…

— Но ако това не е достатъчно, помисли за моето положение! Влюбен съм едновременно в две жени — дори три.

— И това те безпокои? — той се засмя. — Може би защото трябва да избираш между тях? Не, не мисля. Не виждам в това никакъв сериозен душевен конфликт.

— Така е, мътните те взели, и знаеш ли защо? Защото аз самият не съществувам, ето защо! Аз съм само един запис в гигабитовото пространство. Не съм по-реален, отколкото си ти!

— Наистина ли смяташ, че аз не съществувам?

— А ти не знаеше ли? Е, ще ти кажа тогава — написан си от някой компютърен програмист!

Зигфрид оглеждаше съсредоточено палеца си. Последва една от неговите кратки, театрални паузи, след което произнесе:

— Кажи ми, Робинет, какво разбираш под понятието „съществувам“?

— Много добре знаеш какво значи да съществуваш! Да си реален, ето какво!

— Ясно. Враговете реални ли са?

— Разбира се, че са реални. Никога не са били нещо друго. Във всеки случай не са копия на нещо, което е съществувало.

— Така. Добре. Математическите закони реални ли са, Роби?

— Наричай ме Робинет, по дяволите! — избухнах аз. Той вдигна изненадано вежди, но все пак кимна. — Математическите закони — да. Те са реални. Не в материалния смисъл, а в способността си да описват материални събития. Можеш да предвиждаш последствията от тях и да наблюдаваш резултата от действията им.

— Но аз също мога да наблюдавам резултата от действията ти, Робин… Робинет — поправи се припряно той.

— И какво? Една илюзия разпознава друга илюзия!

— Така е — съгласи се той. — Но другите също наблюдават резултата от действията ти. Нима генерал Бюпре Хеймат е илюзия? Вероятно няма да отречеш, че двамата с него имахте доста интересна среща. Илюзия ли са твоите банки? В тях има пари. Хората, които работят за теб, корпорацията, която ти изплаща дивиденти — това всичко илюзорно ли е?

Той замълча и ме остави да си посъбера мислите. Накрая се засмях.

— Знаеш ли, Зигфрид, мисля, че сега ти си този, който подхваща разни игрички. Виждаш ли — продължих с покровителствен тон, — проблемът с теб е, че никога не си бил реален. Истинските хора имат истински проблеми. Материални. Физически. Макар и дребни. Аз нямам такива. През всичките тези години, откато съществувам безтелесно, нито веднъж не ми се е налагало да пъшкам със запек над клозетната чиния! Никога не съм имал махмурлук, нито хрема, слънчево изгаряне, или някоя друга болест.

— Ах, значи не си се разболявал? И това ли е, което те измъчва?

Погледнах го изумено.

— Зигфрид, едно време не си позволяваше да разговаряш така с мен.

— Защото тогава не беше толкова здрав! Робинет, започвам да се питам дали има някакъв смисъл от този наш разговор. Питам се дали аз съм човекът, с когото трябва да разговаряш.

— Ами… нали те чух да казваш… ей, какво става, за Бога? — извиках аз, защото срещу мен вече не седеше Зигфрид фон Шринк. — Сега пък какво си намислил?

Алберт Айнщайн привърши с натъпкването на лудата, облегна се назад и се почеса по прасеца.

— Знаеш ли, Робин, изглежда твоят проблем въобще не е за психоаналитик. Затова си помислих, че може би аз съм човекът, който ти трябва.

Отпуснах се на леглото и затворих очи. Когато пак ги отворих, Алберт беше свършил това-онова. Вече не бяхме в спалнята, а в неговия стар принстънски кабинет, с бутилка „Скрип“ на масата и черна дъска зад гърба му, изпълнена с неразгадаеми драскулки.

— Хубаво местенце — кимнах примирено. — Щом отново ще си играем.

— Игрите също са нещо реално, Робин. Надявам се, не ми се сърдиш, задето се намесих. Ако се бяхте придържали към въпроса за душата и подсъзнателното, щях да ви оставя да си бъбрите до безкрай, но метафизичната тема е по-скоро в моя ресор.