Гейтуей IV

— Да, възможно е — кимна той и всмукна бавно от лулата си.

— Тогава, за Бога — извиках аз, — защо имаш толкова самодоволен вид?

— Робин, зная, че всичко това те притеснява, но защо не се опиташ да разсъждаваш логично? Ако наистина те притежават силата да ни изметат от лицето на света, както вече са го правили с други раси, нима има начин да ги спрем? Не, няма. Но самият факт, че досега не са го направили води до едно друго предположение.

— И то е?

— Че са променили намеренията си. Вероятно в някакъв момент от бъдещето ние ще бъдем в състояние да предприемем действия, за които още не се досещаме. А дотогава можем да забравим страховете и да се наслаждаваме на живота, нали, госпожо Бродхед?

— Я почакай малко! — викнах му аз. — За какви бъдещи действия говориш? И защо въобще летим към кугелблица? Да не смяташ, че някой от нас ще се съгласи да влезе в него и да разговаря с тези…

Млъкнах. Всички ме гледаха с изражение, което ми беше познато.

Виждал съм го много, много отдавна, когато живеех на астероида Гейтуей. Така те гледат проспекторите, когато ти предстои да полетиш на мисия, която може да те направи безумно богат или мъртъв. Само че не си спомнях този път да съм се съгласявал на подобно нещо.

По това време беше изминал близо час от началото на полета, което за безтелесен като мен, е ужасно много време.

През милионите и милиони милисекунди на моето безтелесно съществуване съм имал възможността да се срещна с много хора и немалко хичиянци. Но срещата ми с Двойна връзка бе различна. Може би защото разполагахме с предостатъчно време да обсъждаме сериозно неща, на които преди просто не сме обръщали внимание.

— Надявам се — поде при първата ни среща Двойна връзка, — че не ми се сърдите за начина, по който се промъкнах на вашия кораб. Идеята не беше моя, а на Термоклайн. Той е много мъдър.

— Не се и съмнявам — отвърнах с любезността на добър домакин. — Но кой всъщност е Термоклайн?

— Един от останалите наши представители в Обединената служба за наблюдение на Убийците — обясни Двойна връзка, а Хулио Касата побърза да вметне:

— Много досадна особа.

Обърнах се и го погледнах учудено. Седеше до Алисия Ло, усмихваше ми се безгрижно и я държеше за ръката.

Двойна връзка въприе забележката в най-добра светлина.

— Вярно, че между нас имаше разногласия. И най-често с вас, генерал Хулио Касата, по-точно с вашия телесен първоизточник.

— Добрият стар Касата от плът и кръв — въздъхна неговият двойник. — Хичиянците най-много се дразнеха, когато им обясняваше как трябва да взривим кугелблица.

Сигурно беше прав, защото забелязах, че Двойна връзка неволно напряга сухожилия.

— Двойна връзка, има нещо, което от известно време не ми дава покой — произнесе Алберт, — Дали не бихте ми помогнали да разреша този въпрос?

— С най-голямо удоволствие.

— Научих, че докато сте бил телесен, са ви тачили като един от най-големите специалисти по планетата на ленивците. Дали спомените ви са достатъчно съхранени, че да ни покажете визуален материал?

— Не, за съжаление не нося подобни неща в спомените си — отвърна с извинителна усмивка Двойна връзка. — Разполагаме обаче със системи за запаметяване на информацията, които сме възприели от вас. Мисля, че с тяхна помощ бих могъл да извърша съответния подбор.

— Така и смятах — кимна доволно Алберт, което означаваше, че още от началото е знаел докъде ще стигне разговорът. — Но нека първо ви покажа нещо. Докато се намирахме на спътника на Обединената служба, направихме посещение при вуду-прасетата. Госпожа Бродхед и аз имахме сходно хрумване, ако не се лъжа. Спомняте ли си? — той се обърна към нас.

— Ами да — кимнах в отговор, но Алберт вече показваше картината от посещението ни. На преден план беше едно от прасетата, дъвчещо съсредоточено нещо, което напомняше техните скулптури. — Еси тогава изтърси нещо смешно. Алисия Ло смяташе, че си правят кукли, за да играят с тях и тогава Еси каза… какво беше, скъпа?

— Че са пришълци.

Странно, но в гласа й се долавяше уплаха. Алберт кимна.

— Точно така, госпожо Бродхед. Пришълци. От друга планета. Логично заключение, след като всички фигурки си приличат до най-малки подробности, а на планетата няма нищо, което да послужи за модел.

— Ами… може това, дето е било модел, да е изчезнало — подхвърлих аз. — Да са го изяли самите прасета.

Алберт ми отправи един от онези съжалителни, бащински погледи.

— Съдейки по външния вид, по-вероятно би било те да изядат прасетата. Но дори да е така, не за това бих желал да поговорим. Повярвай ми, Робин, тези създания не са произлезли на същата планета. Вярвам, че Двойна връзка ще се съгласи.

— Така е — кимна благосклонно хичиянецът. — Проведохме серия от сложни палеонтологични изследвания. Съществата от скулптурките не принадежат към местната фауна.

— Тоест… — вдигна вежди Алберт. Еси довърши вместо него.

— Тоест, аз съм била права! Това са пришълци! Създания от друга планета, които са оставили такива неизтриваеми впечатления у вуду-прасетата, че и до ден днешен продължават да ги пресъздават!

— Аха… нещо подобно — съгласи се Алберт. — А сега, Двойна връзка…

Но хичиянецът вече бе на крачка пред него.

— Сега сигурно ще поискате да видите съществата, които са нападнали ленивците.

Той изчака търпеливо Алберт да изтрие картината, след което я замени със своя. Озовахме се в среда на разрушения, на систематично избиване, като жертвите бяха познатите ни ленивци. Създания с размери на гигантски сини китове стискаха в пипалата си зловещи оръжия, които сееха наоколо смърт.

— Тази симулация — обясняваше Двойна връзка — е приблизителна възстановка на оригиналните събития, но с висока степен на достоверност. Обърнете внимание на оръжията, на липсата на крайници и разликите в размерите между ленивците и пришълците.

— Те са много по-едри от вуду-прасетата — отбеляза Алберт.

Алисия Ло се размърда обезпокоено.

— Но аз си мислех… — тя се поколеба, — Мислех си, че Враговете са единствената друга раса, овладяла пътешествията в космоса.

— Да — кимна Алберт.

Погледнах го въпросително, но той не бързаше да продължи.

— О, хайде, Алберт! — извиках аз. — „Да, така е“, или „да, мислили сте погрешно“?

— Не зная, Робин. Но ще ви кажа какво мисля. Мисля, че нито съществата, които почти са изтребили ленивците, нито тези, които пресъздават в скулптурите си вуду-прасетата, са били космически пътешественици. Според мен, някой ги е докарал там.

— И аз съм на същото мнение, Алберт — рече Двойна връзка. — А именно, че Убийците не са физическите убийци. Ето защо повече им подхожда названието, което вие сте им дали: Враговете. То отразява по-точно същността на нещата — довърши той, като гледаше Алберт.

Но Алберт не отговори.

Гостите не са проблем, когато не се налага да ги храните и забавлявате непрестанно. За моя изненада дори Касата ми ставаше все по-симпатичен и не се дразнех от присъствието му. Дали не му действаше облагородяващо постоянната компания на Алисия Ло?

По-важното бе, че, както вероятно щеше да отбележи моят любим Алберт, топлинното равновесие на борда се поддържаше в оптимални граници. Генералът ставаше все по-толерантен, аз пък — все по-раздразнителен, неспокоен и… глупав.

Опитвах се да го скрия. Чиста загуба на време, кой може да скрие нещо от моята Сгъваема Еси? Накрая тя ме дръпна настрани.

— Искаш ли да говорим за това? — настоя, започвайки с директна атака. Помъчих се да я обезоръжа с усмивка.

— Ах, скъпа. За кое?

— Не зная за кое. Може би Алберт ще знае. Но няма какво да изгубиш, спокойно.

— Да де, нищо. Добре, съгласен съм. Алберт!

Той се появи, но аз просто си стоях там и го гледах. Щеше ми се да си мисли, че го викам не за помощ, а по-скоро, за да убия скуката. Докато се разглеждахме мълчаливо, сетих се, че всъщност имаше нещо, което ми се искаше да обсъдим.