Посестрими в занаята

Шутът се олюля напред-назад.

— Слава богу, всичко свърши — произнесе той, докато Маграт разблъска актьорите по пътя си и го притисна към това, което милостиво бихме нарекли нейна гръд.

Шутът осъзна, че никога досега не се беше срещал лице в лице с нечия гръд, най-малкото откак беше бебе, и е било ужасно жестоко от страна на света като цяло да му спестява това преживяване чак за момента, след като вече е умрял.

Деликатно отмести ръката на Маграт, свали презряната рогата гугла от главата си и я метна колкото се може по-надалеч. Осъзна, че вече не се налага да бъде Шут или да се тревожи за клетвите си. Заедно с гръдта над него смъртта си беше далеч по-хубава.

— Не бях аз — твърдеше дукът.

„Не чувствам болка — помисли си Шутът. — Странно. От друга страна, логично е да не чувствам болка, след като съм умрял. Би било разхищение.“

— Всички вие сте свидетели, че не бях аз — настоя дукът.

Смърт огледа объркано Шута. След това се пресегна и измъкна пясъчен часовник от глъбините на наметалото си. Часовникът имаше камбанки. Смърт лекичко го разклати и те звъннаха.

— Не съм наредил да се извършва нищо подобно — спокойно продължи дукът.

Гласът му идваше сякаш от много далеч, където витаеше в момента умът му. Хората го изгледаха безмълвно. Невъзможно беше да ненавиждаш подобно същество, човек можеше единствено да се чувства силно смутен от това, че стои близо до него. Дори и Шутът беше смутен, а той си беше умрял.

Смърт почука по стъклото на часовника, взря се внимателно, за да види дали не се е повредил.

— Лъжеш — с хипнотизиран глас произнесе дукът. — Невъзпитано е да се лъже.

Той ръгна няколко от стоящите близо актьори по някакъв сънлив, деликатен начин, след което погледна острието.

— Виждате ли? — възкликна. — Няма кръв! Значи не съм аз. — Той изгледа дукесата, която се извисяваше над него подобно алено цунами над рибарско селце. — Тя беше — заяви той. — Тя го направи.

Ръгна я веднъж-дваж от принципни съображения, след което се прониза в сърцето и остави кинжала да се изплъзне от пръстите му.

След няколко секунди размишление изрече с далеч по-разумен тон:

— Е, сега вече не можете да ме хванете. — Извърна се към Смърт. — Ще се появи ли комета? — попита. — Когато умира принц, на небето се появява комета. Да отида ли да погледна?

И си излезе. Публиката избухна в аплодисменти.

— Ама трябва да му се признае, че е от кралско потекло — обади се след малко Леля Ог. — Ако не друго, благородниците могат да докарват ексцентричността като никой друг. Не като подобните на мене и тебе.

Смърт доближи пясъчния часовник към черепа си, а физиономията му излъчваше объркване.

Баба Вихронрав вдигна изпуснатия кинжал и пробва с пръст острието. То потъна леко в дръжката, като издаде тих скърцащ звук.

Подаде го на Леля.

— Те ти го магическия меч.

Маграт го погледна, след това изгледа Шута.

— Ти умрял ли си или не? — попита.

— Би трябвало да съм — отговори Шутът с леко приглушен глас. — Струва ми се, че вече съм попаднал в рая.

— Не, виж, сериозно те питам.

— Не зная. Но бих искал да си поема дъх.

— Значи сигурно си жив.

— Всички са живи — обяви Баба. — Тоя кинжал е фалшив. На актьорите явно не им се позволява да носят истински.

— Ами да, щом едно котле не могат да опазят чисто — съгласи се Леля.

— На мен се пада да решавам дали всички са живи или не — заяви дукесата. — Проблемът ще бъде решен по моята милост като владетелка. Явно е, че съпругът ми е изгубил разсъдъка си. — Тя се обърна към войниците. — Повелявам…

— Сега! — изсъска крал Верънс в ухото на Баба. — Сега!

Баба Вихронрав се изопна в цял ръст.

— Замълчи, жено — заповяда тя. — Законният крал на Ланкър стои пред теб!

Тя тупна Томджон по рамото.

— Какво, тоя ли?

— Кой, аз ли?

— Това е абсурд — заяви дукесата. — Той е просто някакъв циркаджия.

— Така е, госпожо — съгласи се Томджон, който беше на ръба да се паникьоса. — Моят баща управлява театър, не кралство.

— Той е истинският крал. И можем да го докажем — отговори Баба.

— А, не — каза дукесата. — Няма да започваме с тия истории. Не желая никакви загадъчни наследници на короната. Стражи, заловете го.

Баба Вихронрав вдигна ръка. Стражите запристъпяха несигурно от крак на крак.

— Тя вещица ли е? — опита почвата един от тях.

— Разбира се — отвърна дукесата.

Стражите отстъпиха притеснено.

— Виждали сме как превръщат хората във водни гущери — обади се единият.

— Да, и след това ги давят.

— Да, и дигат шумотевици.

— Да-а.

— Трябва да го обсъдим. Искаме да ни се плати допълнително за вещиците.

— Щото, видите ли, тя може всичко да направи от нас. Ами ако вземе да се окаже дърта грозница?

— Я не се правете на глупаци! — викна им дукесата. — Вещиците не правят подобни работи. Всичко това са само приказки да плашат хората.

Стражът поклати глава.

— На мене ми се видя съвсем убедително.

— Разбира се, че беше убедително, нали е направено, за да… — започна дукесата. След това въздъхна и измъкна копието от ръката на пазача. — Сега ще ти покажа имат ли сила вещиците — каза и запрати копието в лицето на Баба.

Ръката на Баба се стрелна по-бърза от змийско ухапване и сграбчи копието зад острието.

— Е, щом опряхме до това…

— Не ме плашите, чародейки! — извика дукесата.

Баба се втренчи за секунда в очите й. Изсумтя от изненада.

— Вярно. Наистина не те плашим.

— Ти какво, смяташ, че не съм ви изучила ли? Вашето вещерство е единствено преструвки и илюзии, с които заблуждавате убогите умове. И не ме тревожи. Направи ми най-злото, на което си способна.

Баба я изучаваше с поглед.

— Най-лошото? — след миг попита тя. Маграт и Леля предпазливо се отместиха от пътя й.

Дукесата се изсмя.

— Умна си. Признавам ти го. И бърза. Хайде, вещице. Призови краставите си жаби и демоните си, аз ще им…

Тя спря, започна да отваря и затваря уста, но от нея не излизаше никакъв звук. Устните й се разтеглиха в пристъп на паника, очите й се фокусираха отвъд Баба, отвъд света, към нещо друго. Кокалестата й ръка се стрелна към устата и тя нададе кратък хленчещ звук. Замръзна като заек, съзрял невестулка и осъзнал, че това е последната невестулка, която вижда в живота си.

— Какво й стори? — попита Маграт, която първа се осмели да заговори. Баба самодоволно изсумтя.

— Главознание — отвърна и подсмръкна отново. — Не ти трябва магията на Черната Алис за нея.

— Да, де, обаче какво й направи?

— Никой не може да стане такъв като нея, ако не изгражда стени вътре в главата си — обясни Баба. — Аз просто ги съборих. Всеки писък. Всяка молба за пощада. Всяка вина. Всяко бодване на съвестта. Всичко наведнъж. Има един малък трик за това. — Усмихна се снизходително на Маграт. — Някой ден, ако искаш, ще те науча.

Маграт обмисли чутото:

— Ужасно!

— Ни най-малко — отвърна Баба. — Всеки би искал да научи повече за истинското си аз. Ето, тя научава.

— Понякога човек трябва да е благ, за да бъде жесток — кимна Леля Ог с одобрение.

— Струва ми се, че това е най-лошото нещо, което може да сполети някого — каза Маграт, докато дукесата се олюляваше напред-назад.

— За бога, момиче, използвай въображението си — възрази Баба. — Има къде по-лоши неща. Игли под ноктите например. Ония работи с клещите.

— Нажежен до червено нож в задния отвор — додаде Леля. — Напред с дръжката, така че да си прережеш пръстите, ако се опиташ да го извадиш…

— Това е просто най-лошото, на което съм способна аз — превзето обобщи Баба Вихронрав. — И всичко е честно и почтено. От вещиците се очаква да постъпват по такъв начин, знаеш. Нямаме нужда от нито едно от онези драматични из пълнения. Повечето магия става в главата. Затова се нарича главознание. А сега, ако…

От устните на дукесата се отрони звук, подобен на скъсана тръба за газ. Тя отметна рязко глава назад. Отвори очи, примигна и спря погледа си върху Баба. Чиста омраза изкривяваше чертите й.