Господарят на светлината

— Приемам го, Бог Яма.

— И аз ще го вдигна срещу всеки от членовете на небесното войнство — с изключение единствено на Брама, с който не искам да се срещам.

— Съгласен.

— Позволи ми тогава, да водя твоята колесница.

— С удоволствие, но нямам такава.

— Но аз докарах със себе си колесница и то доста необичайна. Дълго време работих върху нея и още не е напълно завършена. Но и толкова стига. Трябва да я сглобя тази нощ, защото битката ще започне утре призори.

— И аз имах подобно предчувствие. Ракашасите ме предупредиха за приближаващите се части.

— Да, видях ги, докато летях насам. Главният удар ще дойде от североизток, през равнините. Боговете ще се присъединят малко по-късно. Отделни отряди, без съмнение, ще нападнат и от други посоки, включително и през реката.

— Ние контролираме реката. На нейното дъно се е спотаила Далиса, владетелка на Жаравата. Когато му дойде времето, тя ще вдигне голяма вълна, ще накара водата в реката да кипне и да прелее отвъд бреговете.

— Мислех, че Жаравата е изгасена!

— С нейно изключение. Тя е последната.

— Научих, че с нас ще се бият и ракашасите?

— Да и някои други…

— Кои?

— Приех помощта на отряд от безмозъчни твари, който ми изпраща Бог Нирити.

Яма присви очи и ноздрите му потрепнаха.

— Това не е добре, Сидхартха. Рано или късно той трябва да бъде унищожен. Не бива да си в дълг към него.

— Знам, Яма, но сега съм в отчаяно положение. Могат да пристигнат още тази нощ…

— Дори ако победим, Сидхартха, превземем Небесния град, потъпчем старата религия и освободим човечеството за индустриална революция — и тогава пак ще има опозиция. И първият, с когото ще трябва да се преборим е самият Нирити, който от векове чака да падне властта на боговете. В противен случай всичко ще започне отначало — а Боговете от Града имаха поне известен такт в своите греховни деяния.

— Мисля, че той щеше да ни се притече на помощ независимо дали го искаме, или не.

— Тогава този проблем ще остане за мен, когато възникне, разбира се.

— Това вече е политика. А аз не я обичам.

Сам наля в две чаши от сладникавото кинсетско тъмночервено вино.

— Предполагам, че Кубера ще се зарадва да те види тук — рече той, докато поднасяше чашата.

— С какво се занимава той? — запита Яма, като прие чашата и я пресуши на един дъх.

— Занимава се с подготовката на войските и преподава лекции по двигатели с вътрешно горене на местните учени — отвърна Сам. — Дори и да загубим, някои от оцелелите ще пренесат тези знания по света.

— Ако наистина ще им е от полза, може би трябва да учат не само устройство на двигатели…

— Той вече прегракна, говори по цели дни, а писарите се трудят неуморно, записвайки лекция след лекция — по геология, минно дело, нефтопреработване…

— Ако разполагахме с повече време с радост щях да му помогна. Дори десет процента от наученото да остане в паметта им ще е напълно достатъчно. Не за утре, или вдруги ден, но…

Сам допи чашата си и наля отново.

— Тогава, да пием за утрешния ден!

— За кръвта, Обуздателю, за кръвта и предстоящата сеч!

— Не забравяй, Смъртоносецо, че пролятата кръв може и да е нашата. Но ако преди това успеем да унищожим колкото се може повече врагове…

— Аз не мога да умра, Сидхартха, освен ако сам не го реша.

— Но как е възможно, Бог Яма?

— Нека и Смъртта да си има своите малки тайни, Обуздателю. Бих могъл да се откажа от правото си на избор в предстоящата битка.

— Както пожелаеш, Господарю.

— За твое здраве и дълголетие!

— И за твое.

Розова бе зората на битката, като зашлевено дупе на девица.

От реката се носеше лека мъгла. На изток блестеше Божественият мост, а отвъдния му край се криеше в отиващата си нощ и сякаш небето се разделяше от пламтящ екватор.

В равнината край Ведра очакваха своя час строените войски на Кинсет. Пет хиляди мъже, въоръжени с мечове, лъкове, пики и прашки. В първите редици бяха изведени хиляда зомбита, предвождани от живите стотници на Черния, които управляваха движенията им с барабанен ритъм; вятърът развяваше завързаните за шлемовете им черни кърпи.

Отзад бяха разположени петстотин копиеносци. Във въздуха потрепваха сребристите циклони на ракашасите. В утринния здрач, откъм джунглата долитаха ревовете на хищниците. Огнени елементи блестяха на клончетата на дърветата, по наконечниците на копията и върховете на знамената.

Нито едно облаче не се виждаше на небосклона. Тревата беше мокра от падналата роса. Въздухът бе прохладен, а почвата достатъчно мека, за да остават следи. Сиви, зелени и жълти тонове изпълваха пейзажа, Ведра миеше бреговете си, събирайки във водовъртежи окапалите листа. Казват, че всеки ден преповтаря накратко историята на света, изплувайки бавно от мрака и студа, събуждайки с първите лъчи на светлината и зараждащата се топлина, за да премигне в първия трепет на съзнанието, появилите се объркани емоции и блуждаещи мисли, които към обед придобиват устрем и ред, да се спуснат после към вечерния здрач, да се изгубят в неговата мистична светлина и да бъдат пометени от ентропията на поредната нощ.

И денят започна. Тъмна линия се появи в далечния край на равнините. Разнесе се зов на тръба и тази линия започна да се приближава.

Сам стоеше изправен на бойната колесница пред първата редица на неговата войска. Черните му доспехи блестяха на слънцето, в ръката си стискаше дълга сива смъртоносна пика. Смъртта, която стискаше поводите на колесницата, тихо пошепна:

— Първата атака ще е на гущеровата кавалерия.

Сам присви очи към далечната линия.

— Ето ги — рече Яма.

— Отлично.

Той даде знак с пиката и напред се понесоха ракашасите, като огромна вълна от ослепително бяла светлина. След тях тръгнаха в атака и зомбитата.

Когато бялата вълна се сблъска с черната линия полето се изпълни със зловещи викове, дрънкане на оръжия и съскане.

Тъмната линия спря, над нея се издигнаха смерчове от прах.

А после всичко бе заглушено от глъчката на пробуждащата се джунгла, когато във фланга на противника бяха хвърлени прогонените от нея хищници.

Под бавния, равномерен ритъм на барабаните зомбитата вървяха напред, пред тях се носеха огнените елементи и тревата изсъхваше там, откъдето минаваха.

Сам кимна на Смъртта и колесницата му се плъзна плавно напред, върху своята въздушна възглавница. Зад него се размърда и кинсетската армия. Самият Бог Кубера спеше мъртвешки сън в тайно укритие под града, след като се бе нагълтал със сънотворно. Яхнала черна кобила, зад първата формация препускаше Господарката Ратри.

— Атаката им бе отбита — отбеляза Смъртта.

— Да.

— Цялата им кавалерия е разпокъсана от свирепите животни. Все още не могат да възстановят своя боен ред. Ракашасите ги заливат с порои и лавини направо от небесата. А сега ги настигна и огнения поток.

— Да.

— Ще ги унищожим. В този момент пред тях се изправят безмозъчните създания на Нирити, стъпващи без страх като един човек, под ритъма на барабаните, ужасни и неумолими със своите празни черепни кутии. А като погледнат над главите им, те виждат нас, сред гръмоносен облак, виждат, че Смъртта кара твоята колесница. И все по-бързо туптят сърцата им, а хлад сковава мишците им. Виждаш ли как вилнеят сред тях зверовете?

— Да.

— Нека не тръбят победа от нашите редици, Сидхартха. Защото това не е битка, а сеч.

— Да.

Зомбитата избиваха всичко, което им се изпречваше на пътя, а когато падаха, не издаваха стон, защото им беше все едно, а и какво значат думите за мъртвата плът.

Те продължиха напред из полето, а срещу тях се носеше поредната лавина от вражески отряди. Но кавалерията беше разбита и пехотинците вече не можеха да устоят пред копиеносците, ракашасите, зомбитата и кинсетската пехота.

Управлявана от Смъртта, колесницата се врязваше в противниковите редове със своите наточени като бръснач остриета. Запратените по нея копия и стрели извиваха във въздуха и падаха далеч от бойната машина и нейния екипаж. Черни огньове проблясваха в очите на Смъртта, стиснала с ръце двата диска, с чиято помощ се управляваше машината. Отново и отново я насочваше безжалостно той в редиците на противника, а пиката на Сам ги жилеше като змийски език, докато се носеха през тях.