Господарят на светлината

Тя влезе в клетката и се изгуби в разширяващия се мрак, из който пипнешком си пробиваше път Яма.

Стълбата се полюшна и в следния миг Ратри се метна на седлото.

Гаруда нададе пронизителен писък и подскочи във въздуха, прободена от острието на заслепения Яма.

И те се понесоха в нощта, а под тях останаха Небесата.

Когато набраха височина, небесния купол започна да се затваря.

С нов вопъл Гаруда се понесе право към вратата.

Успяха да я преминат миг преди да се затвори напълно и Кубера потупа с благодарност Птицата.

— Къде отиваме? — попита Ратри.

— В Кинсет, недалеч от река Ведра, — отвърна той. — А това е Сам. Той е още жив. — Какво се случи?

— Той е онзи, когото издирва Яма.

— А няма ли да го потърси Кинсет?

— Без съмнение, мила моя. Без съмнение. Но докато го намери, ще имаме време да се подготвим.

В дните преди Великата битка, защитници се стичаха към Кинсет. Кубера, Сам и Ратри бяха предупредили жителите на града. В Кинсет вече знаеха за мобилизацията на околните области, но не се досещаха за възможността от небесни атаки.

Сам се зае с подготовката на войските, които щяха да се сражават с боговете, а Кубера взе онези, чийто противници щяха да са хора.

Черни доспехи бяха изковани за Богинята на Нощта, за която се казваше: „Пази ни от вълка и вълчицата и съхрани ни от крадеца-скитник, о Нощ!“

А на третия ден, пред палатката на Сам, в равнината отвъд града, се издигна огнен стълб.

— Това е Господарят на Адския кладенец, който идва да изпълни поетото обещание, о Сидхартха! — произнесе един глас вътре в него.

— Тарака! Как ме намери, как ме позна?

— Аз гледам в пламъците на твоето истинско същество, а не в плътта, която го обгръща. Забрави ли?

— Мислех, че си мъртъв.

— За малко. Тези двамата наистина пият живот с очите си! Дори животът на такъв като мен.

— Нали ти казах. Водиш ли твоите легиони?

— Да, водя ги.

— Добре. Скоро боговете ще предприемат своя първи удар.

— Зная. Много пъти посещавах Небесата, върху тяхната планина от лед и моите шпиони са още там. Знам, че се приготвят да тръгнат срещу теб. Събират и войска от човеци, за да им помогнат в битката. Макар че нямат нужда от тях, смятат че ще е полезно, ако хората участват в разрушаването на Кинсет.

— Да, напълно разбираемо — отвърна Сам като разглеждаше могъщият вихър от жълти пламъци. — Какви други новини ни носиш?

— Задава се онзи в Червено.

— Очаквах го.

— Идва към своята смърт. Аз трябва да го победя.

— Сигурно се е напръскал с репелент против демони.

— Тогава ще открия начин да го избегна или ще го убия от разстояние. Към полунощ ще е тук.

— Как ще се добере дотук?

— С летяща машина — не толкова голяма, колкото гръмотевичната колесница, която се опитахме да откраднем, но далеч по-бърза. Не мога да го нападна по време на полет.

— Сам ли е?

— Да — ако изключим машините.

— Машините ли?

— Много машини. Натъпкал е своята летяща машина с най-различна екипировка.

— Това хич не е на добре.

Огненият стълб се оцвети в оранжево.

— Но идват и други.

— Нали каза, че е сам.

— Вярно.

— Тогава изясни думите си.

— Другите не идват от небесата.

— А откъде, тогава?

— Пътувах много, след като ти напусна Небесата, скитах се нагоре-надолу по света и търсих съюзници сред онези, които също ненавиждат Божествения град. Между другото, в твоето предишно превъплъщение наистина се опитах да те спася от призрачните котки на Канибурха.

— Зная.

— Но боговете са силни — много по-силни от преди.

— Кажи ми — кой ни се притича на помощ?

— Бог Нирити Черният, който мрази всичко и най вече — Божествения град. Той изпраща хиляда неживи, за да се бият в равнината край Ведра. Обеща ни, че след битката оцелелите ракашаси могат да избират сред телата на неговите отгледани в инкубатори безмозъчни.

— Не ми се нрави да получавам помощ от Черния, но сега не съм в позиция да избирам. Кога ще пристигнат?

— Тази нощ. Но Далиса ще дойде преди тях. Усещам, че вече е наблизо.

— Далиса? Коя е…

— Последната от Майките на Ужасната Жарава. Тя единствена е успяла да се спаси в дълбините, когато Дурга и Бог Калкин нападнали техния дом край морето. Изпочупени били всичките й яйца и тя вече не може да мъти, но все още носи в себе си изгарящата мощ на морската жарава.

— И смяташ, че тя ще помогне на мен?

— Няма на кой друг. Тя е последната от нейния род. Би помогнала само на равен.

— Знай тогава, че онази, която наричаха Дурга, сега носи тялото на Брама и предвожда нашите врагове.

— Да, сега вече и двамата сте мъже. Ако Кали бе станала жена, може би щеше да е от другата страна. Но тя вече направи своя избор. Ти беше нейния избор.

— Това малко изравнява шансовете.

— Този път ракашасите ще доведат слонове, гущери и великански котки, за да ги насъскат срещу враговете.

— Добре.

— Призоваха и огнени елементи.

— Много добре.

— Далиса вече е тук. Тя ще чака на дъното на реката и ще се издигне, когато е необходимо.

— Поздрави я от мен — каза Сами се извърна да влезе в палатката.

— Обещавам.

Сам спусна завесата зад себе си.

Когато Богът на Смъртта се спусна над равнините край Ведра, Тарака, вождът на ракашасите се нахвърли върху него в образът на великата котка от Канибурха.

И веднага отскочи назад. Защото Яма се бе възползвал от репелента против демони и Тарака не можеше да се приближи към него.

Котката мигом избухна и се превърна в дъжд от сребристи прашинки.

— Смъртоносецо! — прокънтя глас в главата на Яма. — Спомняш ли си Адския кладенец?

И веднага над земята се издигна смерч от камъни, скални отломъци и пясък и се понесе право към Яма, който се уви в своя плащ, прикри очите си, но не помръдна.

Не след дълго смерчът изчезна.

Яма стоеше неподвижно. Земята около него бе покрита с разхвърляни камъни, но нито един не се въргаляше близо до него.

Яма свали плаща и впери поглед в огнения вихър.

— Що за магия е това? — отново се разнесе гласът. — Как съумя да устоиш?

Яма не откъсваше поглед от Тарака.

— А ти как се въртиш? — запита той.

— Аз съм най-великият сред ракашасите. И преди съм издържал на твоя смъртоносен поглед.

— А аз съм най-великият сред боговете. Аз издържах в Адския кладенец против цялата ви орда.

— Ти си слуга на Тримурти.

— Грешиш. Дойдох тук, за да се сражавам срещу Небесата в името на акселеризма. Страшна е омразата ми и затова донесох оръжия, които да използвам срещу Тримурти.

— В такъв случай, ще трябва да отложа за по-добри времена удоволствието от нашата схватка…

— И това ми изглежда напълно благоразумно.

— Без съмнение искаш да бъдеш отведен при нашия водач?

— И сам ще намеря пътя.

— Тогава, до нова среща, Бог Яма…

— Довиждане, ракашас.

Като огнена стрела се понесе в небето Тарака и скоро се изгуби от погледа.

Някои казват, че Яма е разгадал загадката, докато е стоял там — в голямата птича клетка, сред мрака и изпражненията. Други твърдят, че е повторил разсъжденията на Кубера малко по-късно, като е използвал записите в Залата на Смъртта. Каквато и да е истината, когато влязъл в палатката, разпъната на просторната равнина край Ведра, той поздравил намиращия се вътре с името Сам. А онзи положил ръка на своя меч и срещнал погледа му.

— Смъртоносецо, ти изпревари битката — поде Сам.

— Настъпиха някои промени — отвърна Яма.

— Какви?

— В моята позиция. Дойдох тук, за да се изправя против тиранията на Небесата.

— По какъв начин?

— С огън, стомана и кръв.

— И какво предизвика тази промяна?

— Разводи се появиха на Небесата. И предателства. И позор. Една господарка си позволи да отиде твърде далеч, Принц Калкин. И аз знам причината. Аз нито приемам вашия акселеризъм, нито го отхвърлям. За мен е важно само, че в момента това е единствената сила, която се противопоставя на Небесата. Като такава, аз се присъединявам към нея, стига да приемате моя меч.