Игра на тронове

Гласът му бе изпълнен с такава умора, че Аря се натъжи.

— Не мразя Санса — каза му тя. Не съвсем искрено.

— Не искам да те плаша, но не искам и да те лъжа. Дошли сме в едно тъмно и опасно място, детето ми. Това тук не е Зимен хребет. Тук имаме врагове, които ни мислят злото. Не можем да водим война помежду си. Това твое непокорство, бягането, гневните ти думи, неподчинението… у дома всичко това бяха само едни летни игри на дете. Тук и сега, при зимата, която скоро ще ни връхлети, всичко е много по-друго. Време е да започнеш да ставаш голяма.

— Ще стана — обеща Аря. Никога не го беше обичала толкова, колкото сега. — Мога да бъда и силна. Мога да бъда силна като Роб.

Той й протегна Игла с дръжката напред.

— Вземи.

Тя погледна меча с почуда. За миг се уплаши да го пипне, побоя се, че ако посегне, той ще го дръпне, но баща й каза:

— Хайде, той си е твой.

И тя го взе.

— Мога да си го задържа? — промълви тя. — Наистина ли?

— Наистина. — Той се усмихна. — Ако ти го взема, не се и съмнявам, че след два дни ще намеря под възглавницата ти някой боздуган. И гледай да не намушкаш сестра си, както и да те предизвиква.

— Няма. Обещавам. — Аря притисна силно Игла до гърдите си, а баща й си излезе.

След три дни, по обед, стюардът на баща й Вайон Пули изпрати Аря в малката зала. Дървените маси бяха разместени, а пейките струпани край стените. Залата отначало й се стори празна, но после тя чу непознат глас:

— Закъсняваш, момче.

От сенките към нея пристъпи невисок мъж с плешива глава и клюнест нос. Държеше два тънки дървени меча.

— Утре те искам тук точно по обед. — Говореше с леко размазан акцент, като човек от свободните градове, може би от Браавос или от Мир.

— Кой сте вие? — попита Аря.

— Учителят ти по танци. — Той й подхвърли единия меч, тя посегна да го хване, но не успя и чу как изтропа на пода. — Утре ще го хванеш. Сега го вдигни.

Не беше обикновена тояга, а истински дървен меч, с дръжката му и предпазителя. Аря го вдигна, стисна го нервно с две ръце и го вдигна напред. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Много по-тежък от Игла. Плешивият тракна със зъби.

— Не се държи така, момче. Това не ти е големият меч, за който трябват и двете ръце, за да го размахаш. Хвани го с една ръка.

— Много е тежък — каза Аря.

— Тежък е колкото трябва, за да укрепнеш, и за баланс. Отвътре е кух и е пълен с олово. Значи се разбрахме, държиш го само с едната ръка.

Аря пусна дясната си ръка и отри изпотената си длан в панталоните. Стисна меча с лявата ръка. Той, изглежда, одобри това.

— С лявата е по-добре. Всичко е обратно и ще обърка противниците ти. Но стоиш лошо. Извърни си тялото настрана, точно така. Кльощаво си като острие на копие, знаеш ли. Но и това не е лошо, като мишена си по-труден за улучване. А сега да видим как го държиш. Той пристъпи и огледа ръката й, разтвори пръстите й и ги нагласи. Да, ето така. И не стискай много силно, не така, хватката трябва да бъде ловка, нежна.

— А ако го изтърва? — каза Аря.

— Стоманата трябва да стане част от ръката ти — каза плешивият мъж. — Можеш ли да изтървеш част от ръката си? Не можеш. Девет години Сирио Форел беше първият меч на Морския господар на Браавос, разбира ги тези неща. Слушай го, момче. — За трети път я нарече момче.

— Аз съм момиче — възрази Аря.

— Момче, момиче — каза Сирио Форел. — Сега ти си меч и нищо друго. — Отново тракна със зъби. — Точно така. Така се държи. Не държиш бойна секира, а държиш…

— …игла — довърши разпалено вместо него Аря.

— Точно така. Сега ще потанцуваме. И запомни, дете. Това, което учим, не ти е железният танц на западняците, рицарският танц, със сеча и мушкането, о, не. Това е танцът на убиеца наемник, водния танц — гъвкав и внезапен. Всички хора са направени от вода, знаеш ли? Щом ги посечеш, водата се излива от тях и те умират. — Той отстъпи и надигна дървения си меч. — Сега ще се опиташ да ме удариш.

Аря се опита да го удари. Опитваше се цели четири часа, докато всички мускули по тялото не я заболяха, а Сирио Форел й тракаше със зъби и й казваше какво да прави. На другия ден вече започнаха сериозно.

ДЕНЕРИС

— Дотракското море — каза Джора Мормон, дръпна юздите и спря до нея на билото.

Под тях се простираше огромна пуста равнина — невъобразимо плоско пространство, стигащо до далечния хоризонт и отвъд него. Наистина беше море, помисли Дани. Оттук нататък нямаше никакви хълмове, никакви планини, никакви гори, нито градове, нито пътища. Само безкрайна степ с високите остри треви, полюшващи се като вълни под порива на вятъра.

— Толкова е зелено… — промълви тя.

— Тук и сега — съгласи се сир Джора. — Трябва да го видите, когато разцъфти. Тъмночервени цветя от хоризонт до хоризонт, като море от кръв. Дойде ли сезонът на сушата, светът придобива цвят на стар бронз. А това е само храна, дете. Стотици видове трева има нататък, жълти като лимон треви и тъмни като индиго, сини треви, оранжеви треви и треви с всички цветове на дъгата. Долу в Сенчестите земи, оттатък Асшаи, казват, че имало океани от призрачна трева — по-висока от човек на конски гръб и с бели като млечна трева стръкове. Тя убива всяка друга трева и свети в тъмното с духовете на прокълнатите. Дотраките твърдят, че някой ден призрачната трева ще покрие целия свят и тогава всичкият живот ще свърши. Дани потръпна и каза:

— Не искам да говорим за това. Толкова е красиво тук. Не искам да мисля как всичко умира.

— Както желаете, халееси — отвърна почтително сир Джора.

Тя чу гласове и се обърна. Двамата с Мормон се бяха отдалечили от свитата й и сега останалите се изкачваха по склона зад тях. Прислужницата й Ирри и младите стрелци от нейния хас бяха пъргави като кентаври, но Визерис още се мъчеше с късите стремена и плоското седло. Тук брат й се чувстваше окаяно. Магистър Илирио го убеждаваше да изчака в Пентос, предложил му бе гостоприемно имението си, но Визерис и дума не даваше да става. Държеше да бъде с Дрого, докато не му се изплати дългът, докато не си получи обещаната му корона.

— И само да се опита да ме измами, горчиво ще съжалява, че е събудил дракона! — кълнеше се Визерис, сложил ръка на заетия си меч. При тези негови думи Илирио само примигна и му пожела успех.

В момента Дани изобщо не искаше да слуша оплакванията на брат си. Денят беше великолепен. Небето бе тъмносиньо, а високо над главите им кръжеше ловен сокол. Тревното море се люшкаше и въздишаше при всеки порив на вятъра, въздухът топлеше лицето й и душата на Дани бе потънала в пълен покой. Нямаше да позволи на Визерис да го наруши.

— Изчакайте ги — каза Дани на сир Джора. — Кажете на всички да останат тук. Кажете им, че аз съм заповядала.

Рицарят се усмихна. Сир Джора не беше красавец. Вратът и раменете му бяха като на бик, а грубата му черна коса и брада бяха толкова гъсти, че от лицето не се виждаше почти нищо. Но въпреки това усмивките му успокояваха Дани.

— Учите се да се изразявате като кралица, Денерис.

— Не кралица — отвърна Дани. — Халееси. — Смуши коня си и препусна сама надолу.

Склонът беше стръмен и каменист, но Дани подкара без страх и радостта, смесена с риска, бе като песен за душата й. През целия й живот Визерис беше повтарял, че е принцеса, но едва след като облече сребърните си брачни одежди, Денерис Таргариен наистина се почувства такава.

Отначало не потръгна леко. Халазар бяха вдигнали стана си на заранта след венчавката й и поеха към Вее Дотрак, а на третия ден Дани си помисли, че ще умре. От твърдото плоско седло задникът й се покри с мехури, грозни и кървави. Бедрата й бяха ожулени, ръцете й се покриха с мазоли от стискането на юздите, мускулите на краката и гърба толкова я боляха, че едва можеше да седи. Щом паднеше здрач, слугините трябваше да й помагат, за да се смъкне от коня.

Дори нощите не й носеха утеха. Докато яздеха през деня, хал Дрого я пренебрегваше напълно, както я беше пренебрегнал на сватбения пир, а вечерите си прекарваше в пиене със своите воини и кръвни ездачи, в залагания в надбягвания със скъпите си коне и гледане на танцуващи жени и умиращи мъже. В тази част от живота му за Дани нямаше място. Оставяха я да вечеря сама или със сир Джора и брат й, след което тя се прибираше в шатрата и плачеше, докато заспи. Но всяка нощ малко преди изгрев слънце Дрого идваше в шатрата й, събуждаше я в тъмното и я яхваше безмилостно, както яхаше жребеца си. Винаги я обладаваше отзад, по обичая на дотраките, за което Дани му беше благодарна. Така нейният господар съпруг не можеше да види сълзите по лицето й и тя можеше да заглуши виковете на болка с възглавницата. Щом свършеше, той захъркваше, а Дани лягаше до него с изранено и натъртено тяло и не можеше да заспи.