Игра на тронове

След като и резето падна, Аря най-после се почувства достатъчно сигурна, за да може да си поплаче.

Отиде до стола при прозореца, седна и заподсмърча. Мразеше ги всички и себе си най-много. Всичко беше заради нея. Всички лоши неща, които се бяха случили. Санса го казваше, Джейн също.

Том Дебелака тропаше на вратата.

— Аря, момиче, какво става? — извика той. — Вътре ли си?

— Не! — изрева тя. Чукането престана. След малко го чу как си отива. Не беше трудно да се излъже Том Дебелака.

Аря отиде до раклата при леглото. Коленичи, отвори капака и започна да вади дрехите си с две ръце. Грабеше с шепи коприна, сатен, кадифе и вълна и ги хвърляше по пода. Беше си в дъното на раклата, където го бе скрила. Аря го вдигна почти с нежност и измъкна тънкото острие от ножницата.

Игла.

Отново се сети за Мика и очите й се насълзиха. Тя беше виновна, тя, тя. Ако не го беше молила да се дуелират…

Някой отново затропа по вратата, този път по-силно.

— Аря Старк, веднага отвори, чуваш ли ме?

Аря се извърна с Игла в ръката.

— Ти по-добре не стъпвай тук! — закани се тя и замахна свирепо с меча във въздуха.

— Ръката ще разбере за това! — ревна яростно септа Мордейн зад вратата.

— Не ме интересува — изкрещя й Аря. — Махай се.

— Ще съжалявате за това нахално поведение, млада лейди, обещавам ви!

Аря се заслуша до вратата и най-сетне чу отдалечаващите се стъпки на септата.

Върна се до прозореца с Игла в ръката и погледна към двора долу. Да можеше само да се катери като Бран! Щеше да излезе през прозореца и да избяга от това ужасно място, далече от Санса и септа Мордейн, и принц Джофри, от всички тях. Да открадне малко храна от кухните, да вземе Игла, старите си ботуши и някое топло наметало. Можеше да намери Нимерия в дивите гори под Тризъбеца и двете заедно щяха да се върнат в Зимен хребет или да избягат при Джон на Вала. Прииска й се Джон да е с нея. Тогава може би нямаше да се чувства толкова сама.

Лекото почукване на вратата я накара да извърне глава от прозореца и да зареже неосъществимите си мечти.

— Аря — извика гласът на баща й. — Отвори. Трябва да поговорим.

Аря прекоси стаята и вдигна резето. Баща й беше сам и изглеждаше повече тъжен, отколкото ядосан. От това Аря се почувства още по-зле.

— Може ли да вляза? — Аря кимна и сведе очи засрамена. Татко й затвори вратата. — Чий е този меч?

— Мой.

Аря почти бе забравила за Игла в ръката си.

— Дай ми го.

Аря с неохота му го даде и си помисли дали изобщо ще може отново да го подържи. Баща й го завъртя на светлината и огледа двете страни на оръжието. Опипа с палец върха.

— Оръжие на наемник. Но ми се струва, че познавам марката на майстора му. Това е работа на Микен.

Аря не можеше да го лъже и сведе очи.

Лорд Едард Старк въздъхна.

— Деветгодишната ми щерка се въоръжава от собствената ми ковачница, а аз не знам. От Ръката на краля се очаква да управлява Седемте кралства, а изглежда, че не мога да управлявам дори собственото си домочадие. Как си се сдобила с меч, Аря? Къде го получи?

Аря прехапа устни и не отвърна нищо. Нямаше да издаде Джон дори пред баща им.

След малко баща й каза:

— Всъщност това няма значение. — Огледа мрачно оръжието в ръцете си. — Това не е детска играчка, още по-малко за момичета. Какво ще каже септа Мордейн, ако разбере, че си играеш с мечове?

— Не си играя — настоя Аря. — И мразя септа Мордейн.

— Престани — сряза я грубият глас на баща й. — Септата върши само това, което диктуват задълженията й, макар боговете да са ми свидетели, че това е жива мъка за бедната жена. Двамата с майка ти я натоварихме с невъзможната задача да направи от теб дама.

— Не искам да бъда дама! — кипна Аря.

— Би трябвало да счупя тази играчка на коляното си тук и веднага, и да сложа край на тези глупости.

— Игла няма да се счупи — отвърна опърничаво Аря, но гласът й не прозвуча толкова убедено.

— А, той и име си има? — Баща й въздъхна. — Ех, Аря. Много необузданост има в теб, детето ми. Вълчата кръв, така го наричаше баща ми. Лиана притежаваше малко от него, а брат ми Брандън — доста повече. И това ги вкара и двамата рано в гроба. — Аря долови тъгата в гласа му. Рядко й беше споменавал за баща си, както и за своите сестра и брат, загинали преди тя да се роди. — Лиана можеше да носи меч, ако лорд татко ми й беше позволил. Понякога ми напомняш за нея. Дори приличаш на нея.

— Лиана е била красива — каза Аря стъписана. Всички го твърдяха. Никой досега не й беше казвал, че приличала на нея.

— Беше — съгласи се Едард Старк. — Красива и опърничава, и загина преждевременно. — Той вдигна меча и го протегна между двамата. — Аря, какво мислиш да направиш с този… с Игла? Кого се надяваш да съсечеш? Сестра си? Септа Мордейн? Знаеш ли първото правило в боя с мечове?

Единственото, което й хрумна, беше поучението на Джон.

— Намушквам ги на върха й — изсумтя тя.

Баща й се разсмя.

— Това е същината, предполагам.

На Аря отчаяно й се дощя да обясни, да го накара да разбере.

— Опитвах се да се науча, но… — Очите й се насълзиха. — Помолих Мика да се упражнява с мен. — Скръбта изведнъж я изпълни и тя се извърна разтреперана. — Помолих го! — проплака тя. — Грешката беше моя, аз съм…

Ръцете на баща й изведнъж я обгърнаха с нежност. Тя захлипа на гърдите му.

— Не, милата ми — промърмори той. — Скърби за приятеля си, но не се обвинявай. Не ти уби момчето на касапина. Това убийство лежи на плещите на Хрътката и на жестоката жена, на която той служи.

— Мразя ги — призна Аря. Все още хлипаше. — Хрътката и кралицата, и краля, и принц Джофри. Джофри излъга, не беше така, както го каза. И Санса мразя. Тя помнеше много добре, но излъга само за да се хареса на Джофри.

— Всички лъжем — каза баща й. — Или наистина си мислиш, че съм повярвал, че Нимерия е избягала сама?

Аря се изчерви гузно.

— Джори обеща да не казва.

— Джори е удържал на думата си — усмихна се баща й. — Някои неща няма нужда да ми се казват. Дори слепец би разбрал, че Нимерия никога не би те оставила доброволно.

— Наложи се да я замерваме с камъни — изхлипа тя отчаяно. — Казах й да бяга, да се махне на свобода, казвах й, че не я искам повече. Имаше други вълци, с които да си играе, чувахме воя им, а Джори каза, че в гората било пълно с дивеч, така че можеше да си улови някоя сърна. Но тя продължаваше да върви след нас и накрая се наложи да я замерваме с камъни. Два пъти я улучих. Тя заскимтя и ме погледна, и аз се засрамих, но така трябваше, нали? Кралицата щеше да я убие.

— Правилно си постъпила — каза баща й. — И дори лъжата ти е била… не е била безчестна. — Оставил беше Игла настрана, когато я прегърна. Сега отново взе меча и отиде до прозореца. Постоя там малко, загледан навън към двора. Когато се обърна, погледът му беше умислен. Седна на стола до прозореца с Игла в скута си. — Аря, седни. Трябва да се опитам да ти обясня някои неща.

Тя плахо приседна на ръба на леглото.

— Твърде малка си, за да те товаря с грижите си. Но освен това си Старк от Зимен хребет. Знаеш думите ни.

— Зимата иде — прошепна Аря.

— Коравите и жестоки времена — каза баща й. — Опитахме ги на Тризъбеца, детето ми, и когато Бран падна. Ти се роди в дългото лято, милата ми, и нищо друго не си познавала, но сега зимата наистина иде. Спомни си герба на нашия дом, Аря.

— Вълчището — промълви тя и си помисли за Нимерия. И сви колене към гърдите си, уплашена.

— Нека да ти кажа нещо за вълците, дете. Когато паднат снеговете и задухат белите ветрове, вълкът единак умира, но глутницата оцелява. Лятото е времето за раздори. Зиме трябва да се подкрепяме един друг, да се пазим топли един друг и да споделяме силата си. Така че ако трябва да мразиш, Аря, мрази онези, които наистина ни вредят. Септа Мордейн е добра жена, а Санса… Санса е твоя сестра. Може да сте различни с нея като слънцето и луната, но в сърцата ви блика една и съща кръв. Ти имаш нужда от нея и тя има нужда от теб… а аз имам нужда и от двете ви, боговете да са ми на помощ.