Дете на времето

Тогава заговориха за причините, подтикнали я да се откаже от работата си като старша сестра в детски център в Южните щати — явно важна за нея и носеща й удовлетворение, за да потъне в потайните, строго охранявани помещения на СТАСИС ЛИМИТЕД.

Тя каза:

— Знам — като идвам тук, се отказвам от много неща. Но и ще спечеля не по-малко. Не само ще имам шанс да се занимавам с любимата си работа в неизследвана досега област, но и ще се отърва от този проклетник Брус Манхайм.

Хоскинс почувства как по тялото му пролази студена тръпка.

— Брус Манхайм? Да нямате предвид защитника на децата?

— Има ли друг Манхайм?

Той пое дълбоко въздух и го задържа. Манхайм! Този гръмогласен кресльо! Този сплетник! Как, по дяволите, се бе забъркала Дороти Нюком с него? Дойде му като гръм от ясно небе. Никак не му хареса. След миг внимателно подхвана:

— Да не би между вас и Манхайм да съществуват търкания?

Тя се изсмя:

— Търкания! Сигурно може да се нарече и така. Даде под съд нашата болница. По-скоро съди мен. Всъщност аз съм един от ответниците. Отне ни доста време през последните шест месеца.

Хоскинс усети неприятна болка в стомаха. Занарежда листата по бюрото си, докато се мъчеше да се успокои.

— По този въпрос в кандидатурата ви не е отбелязано нищо…

— Никой не ме е питал. Очевидно не се опитвам нищо да крия. Иначе и сега нямаше да спомена за това. Просто не е ставало дума.

— Е, сега ви питам, госпожо Нюком. Как стоят нещата?

— Нали знаете колко професионален агитатор е Манхайм, как застава на възможно най-отвлечените позиции само и само да покаже на света колко е загрижен за доброто на децата.

Не беше много разумно да се увлича в ораторство. Не и по адрес на Манхайм. Хоскинс предпазливо изрече:

— Чувал съм такива неща за него…

— Изразявате се много дипломатично, доктор Хоскинс, сякаш се опасявате, че подслушва кабинета ви.

— Едва ли. Но не споделям явната ви неприязън към Манхайм и идеите му. Всъщност нямам твърдо становище по въпроса. Не обръщам особено внимание на лозунгите, които издига.

Това си беше чиста проба лъжа и той се почувства неловко. В един от първите проекти за експеримента пишеше: „Да се направи всичко възможно да се държи напаст от рода на Брус Манхайм настрана.“ Но въпросите задаваше не тя, а Хоскинс, и не се чувстваше длъжен да й казва повече от необходимото.

Наведе се напред:

— Всъщност знам само, че е невероятно гласовит, с нетърпящи възражение идеи за отглеждане на деца, оставени под опеката на обществото. За нещастие не притежавам необходимата информация, за да преценя дали е прав или не. Та за какво ви съди, госпожо Нюком?

— Приехме няколко малки деца от улицата. Повечето от тях са наркомани трето поколение, даже четвърто, наркомани по рождение. Няма нищо по-жалко от деца, родени наркомани. Сигурно сте запознат с общоприетата теория, че наркоманията, като повечето физиологични пристрастявания, често възниква въз основа на генетично предразположение.

— Разбира се.

— Е, ние провеждаме генетично проучване сред тези деца, родителите и родителите на родителите, ако успеем да ги открием. Опитваме се да локализираме и изолираме гена, предразполагащ към наркомания, при положение, че съществува, с надеждата някой ден да се отървем от него.

— Звучи добре — отбеляза Хоскинс.

— Явно звучи добре на всички освен на Манхайм. Той ни се нахвърли, като че не изследваме хромозомите на децата, а им прилагаме генетична хирургия. Работата ни е чисто изследователска. Изобщо не се занимаваме с генетична модификация, но той хвърли в лицата ни шестнадесет съдебни разпореждания, с които ни връзва ръцете изцяло. Да му се доплаче на човек. Опитахме се да му обясним, но той не ни обръща внимание. Изопачава показанията ни и ги използва като повод за нови дела. А нали знаете как се отнасят съдилищата към обвинения в злоупотреба с деца с експериментална цел.

— Да. За съжаление, знам — мрачно отвърна Хоскинс. — Значи болницата ви изразходва енергия и средства за правна защита, вместо за…

— Не болницата изобщо. Той е нарочил определени хора, към които е предявил иск за злоупотреба с деца — и то в буквалния смисъл на думата, — след тъй наречените му проучвания на дейността ни.

В гласа й се чувстваше горчивина, но и закачлива нотка. В погледа й проблясна живо пламъче. Тя така се разсмя, че внушителният й бюст се затресе:

— Можете ли да си представите — аз да нарушавам правата на децата. Точно аз!

Хоскинс съчувствено поклати глава:

— Наистина изглежда невероятно.

Сърцето му се сви. Все още бе убеден, че тази жена е отлично подготвена за работата, но как да наеме човек, забъркал се с чудовището Брус Манхайм? Експериментът и без това щеше да предизвика достатъчно спорове. Манхайм със сигурност скоро щеше да си напъха носа при тях въпреки всички предпазни мерки. Да назначи Дороти Нюком, значи да си навлече големи неприятности. Вече си представяше пресконференцията, свикана от Манхайм, за да обяви, че СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС са предпочели за бавачка и настойница на нещастното малко същество — жертва на нечувано досега похищение, сътрудничка, която в момента е ответник по дело за злоупотреба с деца (а Манхайм щеше да представи обвинителния акт като доказана вина).

Не. Не. Просто не можеше да я вземе!

Едва си наложи да довърши разговора. Беше дружелюбен и благоразположен, но това си бяха приказки на вятъра и Хоскинс знаеше, че Дороти Нюком разбира това. Когато си тръгна, той й благодари за искреността, изрази възхищението си от отличната й професионална подготовка и — както бе прието — обеща скоро да се свърже с нея. Тя се усмихна и го увери, че й е било приятно да разговаря с него. Нямаше никакво съмнение: тя знаеше, че няма да получи назначението.

Веднага щом Дороти Нюком излезе, той се обади на Сам Айкман.

— За бога, Сам, защо не ми каза, че в момента Дороти Нюком е страна в някакво смахнато дело, заведено от Брус Манхайм?

Лицето на Айкман от екрана издаваше учудване, граничещо с шок.

— Наистина ли?

— Тя ми го каза току-що. Обвинение в злоупотреба с деца при научни изследвания.

— Виж ти! Виж ти! — Айкман оклюма. Вече не изглеждаше толкова смаян, колкото сконфузен. — По дяволите, Джери, понятие нямах, че е замесена в такава каша. Хем я разпитахме много подробно, повярвай ми. Явно не е било достатъчно.

— Само това ни липсва — човек, който вече е в черния списък на Манхайм.

— Обаче е страхотна, нали? Несъмнено най-майчински настроеното човешко…

— Несъмнено. И пристига със стопроцентова гаранция, че правните лешояди на Манхайм ще впият нокти в нея веднага щом разберат къде е. Не си ли съгласен, Сам?

— Тогава значи ще вземеш Мариан Левие? Така ли?

— Имам още една среща — отвърна Хоскинс, — но Мариан Левие изглежда доста подходяща.

— Нали? — ухили се Айкман.

Едит Фелоус не подозираше, че е просто кандидат номер три за мястото, но и да знаеше, не би се изненадала. Беше свикнала да я подценяват. В нея нямаше нищо впечатляващо, нищо, което би могло да развълнува. Не беше нито зашеметяващо красива, нито ужасяващо грозна; нито изпълнена със страст, нито дразнещо отпусната; нито остро прозорлива, нито прилежно схватлива. Цял живот хората я приемаха такава, каквато е — стабилна уравновесена жена с ясна представа за достойнствата си и с, общо взето, пълноценен живот. Общо взето.

Напомнящите университет помещения на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД я смущаваха. Сивите сгради бяха невзрачни. По гладките им стени нямаше орнаменти. Издигаха се сред приятни зелени поляни, тук-таме осеяни с ниски дръвчета — научен център като много други. Ала Едит Фелоус знаеше, че зад стените на този център стават странни неща — недостъпни за разума й, невероятни неща. Не след дълго вероятността да започне работа в едно от тези помещения я изпълни с почуда.

Като повечето хора имаше съвсем смътна представа за компанията и дейностите, довели я до забележителните резултати. Бе чувала, разбира се, за малкия динозавър, доведен от миналото. След като веднъж преодоля скептицизма си, това й се стори истинско вълшебство. Но така и не проумя обясненията на учените от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС по телевизията как бяха стигнали до миналото и пренесли влечугото в двадесет и първи век. После експедицията до четирите луни на Сатурн запрати СТАСИС и техния динозавър на последните страници на вестниците и тя съвсем ги забрави. Динозавърът бе само едно от чудесата за три дни, едно от многото във века, който, изглежда, се превръщаше във век на чудесата.