Пророчеството

Носът на кораба застрашително се надвеси над ръба на Великия въртоп, после водата ги завъртя два пъти около огромния водовъртеж. Гребците неистово превиваха гърбове под влудяващия тътен на барабана. Вятърът шибаше лицето на Гарион и той притисна тяло към железния обръч и отклони очи от кипящата бездна, зейнала под него.

После се изтръгнаха от ужасяващата прегръдка на въртопа и корабът прелетя като свистящ камък през разбитата на пяна вода оттатък опасността. Вятърът, който подпомагаше преминаването им, виеше в платната и въжетата.

Постепенно корабът намали скоростта си сред въртящите се като свредели водовъртежи, ала устремът, който бяха събрали от Великия въртоп, ги пренесе до спокойните води на едно заслонено скалисто заливче на сендарския бряг.

Барак се смееше ликуващо и бършеше водните пръски от брадата си.

— Е, момко — рече той. — Какво е мнението ти за Дивата вълна?

Гарион нямаше сили да отговори, затова съсредоточи усилията си да отдели вцепенените си пръсти от железния обръч.

— Гарион! — прозвуча един познат глас от кърмата.

— Пак ще ми се кара — каза възмутено Гарион, като пренебрегна факта, че идеята да стои на носа беше изцяло негова.

Леля Поул смъмри Барак заради безотговорността му, а после насочи вниманието си към Гарион и попита:

— Е? Да ми кажеш нещо?

— Барак не е виновен — заяви Гарион. — Аз исках. — В края на краищата нямаше никаква полза и двамата да изпаднат в немилост.

— Ясно — отвърна тя. — И коя беше причината за това?

Объркването и съмненията, които толкова време го бяха измъчвали, избухнаха.

— Просто исках — каза той и в гласа му затрептяха предизвикателни нотки. За пръв нът през живота си Гарион се бе изправил пред прага на открита съпротива.

— Какво?

— Исках — повтори той. — Какво значение има защо съм постъпил така? И без това ще ме накажеш.

Леля Поул настръхна, очите й заблестяха.

Господин Улф, който беше дошъл при тях, се усмихна.

— Какво ти е толкова смешно? — гневно подхвърли тя.

— Защо не оставиш аз да се занимая с това, Поул? — предложи старецът.

— Мога да се справя и сама — отвърна тя.

— Ала не и добре, Поул — каза той. — Не и добре. Станала си прекалено избухлива, пък и езикът ти е твърде остър. Той вече не е дете. Още не е станал мъж, но не е и дете. Този въпрос трябва да се реши между мъже. Аз ще се погрижа за това. — Улф пристъпи напред. — Настоявам, Поул.

— Какво?

— Настоявам. — Погледът му стана твърд.

— Много добре — изрече тя с леден глас, обърна им гръб и се отдалечи.

— Седни, Гарион — каза старецът.

— Защо е толкова дребнава? — изстреля Гарион в скоропоговорка.

— Не е дребнава — отвърна господин Улф. — Ядосана е, защото ти я уплаши. Никой не обича да го плашат.

— Съжалявам — измърмори Гарион засрамен от себе си.

— Не се извинявай на мен — каза Улф. — Аз не се уплаших. — За миг той се вгледа в момчето с проницателните си очи. — Какво има?

— Наричат те Белгарат — рече Гарион, сякаш това обясняваше всичко.

— Е и?

— Това просто не е възможно.

— Не сме ли разговаряли вече по този въпрос? Преди много време?

— Ти Белгарат ли си? — направо попита Гарион.

— Някои хора ме наричат така. И какво от това?

— Съжалявам — каза Гарион. — Просто не вярвам, че е така.

— Добре — сви рамене Улф. — Не вярвай, щом не искаш. Но какво общо има мнението ти по този въпрос с неучтивия начин, по който се държиш с леля Поул?

— Просто само… — Гарион се поколеба. — Ами… — Отчаяно желаеше да зададе на господин Улф последния, фатален въпрос, но въпреки твърдото си убеждение, че между него и леля Поул не съществува кръвно родство, не можеше да понесе мисълта, че съмненията му ще бъдат окончателно и безвъзвратно потвърдени.

— Ти си объркан — заговори Улф. — Прав ли съм? Нищо не изглежда така, както трябва да бъде, и се сърдиш на леля Поул, защото ти се струва, че тя е виновна за всичко.

— Както го описваш, звучи ужасно детински — призна Гарион и се изчерви.

— А не е ли?

Гарион се изчерви още повече.

— Тези неприятности са лично твои, Гарион — продължи господин Улф. — Наистина ли мислиш, че и други хора трябва да бъдат нещастни заради тях?

— Не — едва чуто прошепна Гарион.

— Леля ти Поул и аз сме такива, каквито ни виждаш — заговори тихо Улф. — Хората са изприказвали много глупости за нас, но това наистина няма значение. Има неща, които трябва да бъдат извършени, и ние сме онези, които трябва да ги извършат. Това е важното. Не прави задачата на леля Поул по-тежка, просто защото светът не ти харесва. Такова поведение не е детинско, а невъзпитано. Освен това ти винаги си се държал добре. Според мен й дължиш извинение, нали?

— Прав си — съгласи се Гарион.

— Доволен съм, че имахте тази възможност да поговорим — каза старецът. — На твое място не бих чакал прекалено дълго, преди да се сдобря с нея. Не можеш да си представиш колко дълго може да се сърди тя. — Той се засмя. — Поул ми е сърдита, откакто се помня, а това е така отдавна, че въобще не ми се мисли по този въпрос.

— Ей сега отивам — каза Гарион.

— Хубаво — одобри Улф.

Гарион стана и решително се насочи към леля Поул, която се взираше към страшните водовъртежи на Дивата вълна на Черек.

— Лельо Поул — каза той.

— Да, скъпи?

— Извинявай, сгреших.

Тя се обърна към него и го погледна сериозно.

— Да. Сгреши.

— Повече няма да правя така.

Тя се засмя с тих, топъл смях и прокара пръстите си през сплъстената му коса.

— Не давай обещания, които не можеш да удържиш, скъпи — каза тя, прегърна го и всичко отново беше наред.

Отминаха страшния бяс на морето при Дивата вълна на Черек и се отправиха на север покрай покрития със сняг източен бряг на Черекския полуостров към древния град, който беше прародината на всички алорни, алгари, драснианци, както и на череките и риванците. Вятърът беше студен, а небето застрашително ниско, но остатъкът от пътуването им премина без премеждия. След три дни корабът влезе в пристанището на Вал Алорн и хвърли котва край един от отрупаните със сняг кейове.

Вал Алорн не приличаше на сендарски град. Неговите стени и сгради бяха невероятно древни и приличаха по-скоро на естествени скални образувания, отколкото на постройки, издигнати от човешка ръка. Тесните криволичещи улици бяха задръстени със сняг, планините зад града се извисяваха огромни и бели на фона на тъмното небе.

Няколко шейни, теглени от коне, ги очакваха на кея. Хората, които ги караха, изглеждаха свирепи. Косматите коне удряха с копита утъпкания сняг. В последната шейна имаше кожени наметала и Гарион се уви с едно, докато чакаше Барак да си вземе сбогом с Грелдик и моряците.

— Да тръгваме — каза Барак на водача, когато се качи в шейната. — И гледай да настигнеш другите шейни.

— Ако не бяхте говорили толкова дълго, нямаше да е трудно — раздразнено отвърна водачът.

— Прав си — съгласи се Барак.

Водачът изсумтя, плесна конете с камшика и шейната полетя по улицата, където другите вече бяха изчезнали.

Облечени с кожи черекски войници крачеха горделиво по тесните улици и мнозина изреваваха поздрави към Барак, когато шейната преминеше край тях. На един ъгъл бяха принудени да спрат, защото в мразовития студ двама плещести, съблечени до пояс мъже разгорещено се бореха в снега насред улицата под окуражителните възгласи на тълпата зрители.

— Много често срещано развлечение — каза Барак на Гарион. — Зимата във Вал Алорн е доста скучна.

— Това пред нас дворецът ли е? — попита Гарион.

Барак поклати глава.

— Не, храмът на Белар. Някои хора казват, че духът на бог Белар живее тук. Ала самият аз никога не съм го виждал, затова не мога да твърдя подобно нещо със сигурност.

Борците се отдръпнаха от пътя и шейната продължи напред.

На стълбището на храма стоеше престаряла жена, омотана в парцаливи вълнени дрехи. Стискаше дълга тояга в костеливата си ръка, дългата й права коса беше разрошена.