Говорителя на мртвите

Старши свещеникът на катедралата носеше тишината на тъмните параклиси и масивните, извисяващи се стени където и да отидеше: когато влезе в класната стая, всред учениците се възцари тежко мълчание, дори дишането им стана притаено, докато той безшумно се понесе към предната част на стаята.

— Дом Кристау — прошепна старши свещеникът, — епископът има нужда да се посъветва с теб.

Учениците, мнозинството вече в юношеска възраст, не бяха толкова млади, че да не знаят за напрегнатите отношения между църковната йерархия и доста по-свободното монашество, което ръководеше повечето католически училища в Стоте свята. Дом Кристау, освен че бе отличен учител по история, геология, археология и антропология, беше и игумен на манастира на „Фильос да Менте де Кристо“ — Децата на Христовия ум. Положението му го превръщаше в основния съперник на епископа за духовното върховенство в Лузитания. В някои отношения той дори стоеше по-високо от епископа; на повечето светове на всеки архиепископ се падаше само по един игумен за Децата, докато на всеки епископ имаше по един директор на училищната система.

Ала дом Кристау, като всички Деца, нарочно се отнасяше с пълно почитание към църковната йерархия. След призовката на епископа, той веднага прекрати занятията и разпусна класа, без дори да приключи дискутирания въпрос. Учениците не се изненадаха; знаеха, че и те щяха да сторят същото, ако ръкоположен свещеник прекъсне урока. За свещеничеството, разбира се, бе безкрайно ласкателно да види колко важно е в очите на Децата; ала му бе и напълно ясно, че винаги, когато свещеник посещаваше училището по време на занятия, уроците навсякъде веднага биваха прекъсвани. В резултат на това свещениците рядко посещаваха училището и Децата с изключителната си почтителност успяваха да поддържат почти пълна независимост.

Дом Кристау много добре знаеше за какво го вика епископът. Д-р Навио бе недискретен и цяла сутрин се носеха слухове за някаква заплаха, изречена от Говорителя. На дом Кристау му бе трудно да понася безпочвените страхове на йерархията, когато тя се изправеше против неверници и еретици. Епископът ще е бесен, което означаваше, че ще поиска някой да предприеме действия, макар най-добрият курс, както винаги, да бе бездействието, търпението, сътрудничеството. Освен това тръгнаха слухове, че този Говорител, така твърдял, е същият, който е Говорил за смъртта на Сан Анджело. Ако случаят беше такъв, то той навярно изобщо не бе враг, а приятел на Църквата. Или поне приятел на Децата, което според дом Кристау в крайна сметка бе едно и също.

Докато следваше мълчаливия свещеник покрай сградите на факултета към градината на катедралата, той прочисти сърцето си от яда и раздразнението, които бе изпитал. Отново и отново си повтаряше монашеското си име: Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме. „Ти трябва да обичаш всички, за да те обича Бог и тебе“. Бе избрал внимателно името, след като той и годеницата му влязоха в ордена, защото знаеше, че най-голямата му слабост бяха ядът и нетърпимостта към глупостта. Като всички Деца, той избра име, което съдържаше призив против най-трудно преодолимия свой грях. Това бе един от начините, по които те се изправяха духовно голи пред света. Ние няма да се обличаме в дрехите на лицемерието, учеше Сан Анджело. Христос ще ни облече в одеждите на добродетелта, ала ние няма сами да правим опит да изглеждаме добродетелни. Дом Кристау усети как добродетелта му бе поизтьняла тук-там; студеният вятър на нетърпението можеше да го простуди до кости. Затова той безмълвно шептеше името си и си мислеше: „Епископ Перегрино е проклет глупак, но Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме“.

— Братко Амай — рече епископ Перегрино. Той никога не използваше почтеното Дом Кристау, макар че дори някои от кардиналите изразяваха така своето уважение. — Радвам се, че дойде.

Навио вече седеше на най-мекия стол, но дом Кристау не го укори за това. Леността бе причината да надебелее, а сега дебелината му го правеше ленив; такова бе това заболяване, като затворен кръг, то се подхранваше от самото себе си и дом Кристау бе благодарен, че не е засегнат. Избра за себе си висока табуретка без облегалка. Така нямаше да се отпусне, а това щеше да помогне умът му да стои нащрек.

Навио почти веднага се впусна в изложение на болезнената си среща с Говорителя на мъртвите, допълнено с подробно обяснение какво бе заплашил Говорителя, че ще стори, ако продължава съпротивата.

— Инквизитор, можете ли да си го представите! Един неверник, който смее да измести властта на Църквата-майка!

О, как светският член на църквата се обладава от кръстоносен дух, когато Църквата-майка е заплашена — ама накарайте го да ходи всяка седмица на служба и кръстоносният му дух ще се свие на кълбо и ще заспи.

Думите на Навио подействаха: епископ Перегрино се ядосваше все повече и повече, лицето му придоби розовата отсянка, която прозираше под тъмнокафявата му кожа. След като речитативът на Навио свърши, Перегрино се обърна към дом Кристау с лице — маска на яростта, и попита:

— Какво ще кажеш, братко Амай!

— Ако бях малко по-недискретен, бих ти рекъл, че постъпи глупаво, като се заяде с този Говорител, след като знаеше, че законът е на негова страна и след като той не може с нищо да ни навреди. А сега той е предизвикан и е далеч по-опасен, отколкото би бил, ако ти бе пренебрегнал идването му.

Дом Кристау се усмихна леко и склони глава:

— Мисля, че трябва да ударим първи, за да го лишим от властта да ни навреди.

Тези войнствени слова силно изненадаха епископ Перегрино:

— Точно така — рече той. — Но никога не съм очаквал тъкмо ти да осъзнаеш това.

— Децата са толкова ревностни вярващи, колкото може да се надява да бъде и всеки неръкоположен християнин — рече дом Кристау. — Ала след като при нас няма свещеници, налага ни се да се справяме с разум и логика, жалки заместители на властта.

Епископ Перегрино от време на време се догаждаше за иронията, но никога не бе състояние да я схване истински. Изсумтя, очите му се присвиха:

— Е, тогава, братко Амай, как предлагаш да ударим?

— Ами, отец Перегрино, законът е доста ясен. Той има власт над нас, само ако му попречим да изпълни задълженията си на свещеник. Ако искаме да го лишим от възможността му да ни навреди, ще трябва просто да му сътрудничим.

Епископът изрева и стовари пестник върху масата пред себе си:

— Точно такава софистика трябваше и да очаквам от теб, Амай!

Дом Кристау се усмихна:

— Наистина няма алтернатива — или ще отговаряме на въпросите му, или той ще подаде напълно основателна молба за статус на инквизитор, а ти ще поемеш на борда на междузвезден кораб към Ватикана, за да отговаряш на обвинения в религиозно преследване. Всички ние твърде много те обичаме, епископ Перегрино, за да направим нещо, което да те лиши от поста.

— О, да, знам всичко за тази ви обич.

— Говорителите на мъртвите са наистина доста безвредни — те не създават съперничещи ни организации, не извършват тайнства, дори не твърдят, че „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ са част от светото писание. Само се опитват да разкрият истината за живота на мъртвите, а сетне да разкажат на всички, които желаят да ги чуят, историята на житейския път на мъртвия — така, както би искал да го изживее.

— И ти се преструваш, че намираш всичко това за безвредно?

— Тъкмо обратното. Сан Анджело е основал нашия орден именно защото произнасянето на истината е толкова могъщ акт. Но смятам, че е далеч по-безвредно, отколкото, да речем. Протестантската реформация. А отмяната на католическия ни лиценз въз основата на религиозно преследване ще ни гарантира светкавично разрешение за имигрирането на достатъчен брой не-католици, така че ние ще станем не повече от една трета от населението.

Епископ Перегрино погали пръстена си.

— Но дали Междузвездният конгрес ще разреши това? Има определен лимит за тази колония — ако се докарат толкова много неверници, границата ще бъде надхвърлена.