Говорителя на мртвите

— Жената накара ли ви да ядете тази воняща паста? — попита Миро.

— Чист боклук, казва тя. Дори бебетата на кабрите плачат, когато трябва да сучат — изкикоти се Мандачува.

— Ако подарите пастата на женските, няма повече да ви проговорят.

— И все пак ще трябва, ще трябва — рече Мандачува и въздъхна. — Те трябва да видят всичко, тези любопитни масиос!

А, да, объркването с женските. Понякога прасенцата говореха за тях с искрено, голямо уважение, почти — със страхопочитание, сякаш бяха божества. А понякога някое ще каже за тях нещо грубо, например ще ги нарече „масиос“ — червеите, които пълзяха по кората на дърветата. Зенадорите дори не можеха да ги попитат за тях — прасенцата никога не отговаряха на въпроси за женските. Беше дори време — доста отдавна, — когато те изобщо не споменаваха за съществуването им. Либо винаги намекваше мрачно, че тази промяна е свързана някакси със смъртта на Пипо. Преди да загине, споменаването на женските бе табу, освен със страхопочитание в редките мигове на най-голяма възвишеност; след това прасенцата демонстрираха и този меланхоличен, изпълнен с копнеж начин да са шегуват със „съпругите“. Ала зенадорите никога не получиха и един отговор на кой да е въпрос за женските. Прасенцата им дадоха ясно да разберат, че женските изобщо не им влизат в работата.

От групата около Уанда се чу изсвирване. Мандачува веднага повлече Миро към групата.

— Ароу иска да говори с теб.

Миро отиде и седна до Уанда. Тя не го погледна — отдавна бяха научили, че прасенцата се чувстват много неуютно, когато се налага да гледат как мъж и жена влизат в пряк разговор или чисто и просто се споглеждат. С Уанда щяха да разговарят насаме; когато Миро беше тук, те не искаха да говорят с нея, нито можеха да понесат тя да им говори. Понякога това влудяваше Миро: че тя дори не можеше да му намигне в присъствието на прасенцата. Усети тялото й — излъчваше топлина като някоя малка звезда.

— Приятелю мой — рече Ароу, — моля те за голямо благоволение.

Миро усети как Уанда се напряга. Прасенцата рядко искаха нещо, ала когато го правеха, това винаги водеше до затруднения.

— Ще ме изслушаш ли?

Миро бавно кимна.

— Но не забравяй, че всред хората аз съм нищо, не разполагам с никаква власт.

Либо го бе открил: прасенцата изобщо не се чувстват засегнати от мисълта, че хората са изпратили при тях безвластни делегати, а, от друга страна, позата на безсилие им помагаше да обяснят стриктните ограничения за това, какво са в състояние да вършат зенадорите.

— Това не е лично наша молба, породена от глупавите ни разговори около вечерния огън.

— Бих искал да чуя мъдростта, която наричаш глупост — отвърна както винаги Миро.

— Рутър, който говореше от дървото си, я изрече.

Миро вътрешно въздъхна. Да си има работа с религията на прасенцата, му харесваше също толкова малко, колкото и да си има работа с католицизма на собствения си народ. И в двата случая трябваше да се преструва, че приема сериозно и най-оскърбителните вярвания. Когато съобщаваха нещо особено дръзко или важно, прасенцата винаги го приписваха на един или друг свой предшественик, чийто дух обитаваше едно от вездесъщите дървета. Едва през последните няколко години, малко преди смъртта на Либо, започнаха да изтъкват Рутър като източник на повечето обезпокоителни идеи. По ирония на съдбата към прасенцето, което бяха екзекутирали като бунтар, сега се отнасяха с цялото уважение като към предшественик, когото боготворяха.

И въпреки това Миро отвърна така, както винаги бе отвръщал и Либо:

— Ние изпитваме към Рутър единствено почит и обич, след като и вие го почитате.

— Трябва да се сдобием с метал.

Миро затвори очи. Дотук свърши отдавнашната политика на зенадорите никога да не използват метални инструменти пред прасенцата. Очевидно те имаха своите наблюдатели, които са гледали от някоя удобна точка хората да работят близо до оградата.

— За какво ви е необходим метал? — попита тихо той.

— Когато се приземи совалката с Говорителя на мъртвите, тя излъчи огромна топлина, по-голяма, отколкото може да произведе който и да е огън. И въпреки това совалката не изгоря, не се стопи.

— Това не беше метал, а поглъщащ топлината пластиков екран.

— Това също може да е от полза, ала металът е сърцето на машината. Във всичките си машини, там, където използвате огън и топлина, за да се задвижват, има метал. Никога няма да успеем да направим огньове като вашите, ако не можем да добиваме метал.

— Не мога — рече Миро.

— Нима искаш да ни кажеш, че завинаги сме обречени да бъдем варелсе и никога — рамани?

Как би ми се искало, Уанда, да не беше им обяснявала Демостеновата йерархия на изключването.

— Не сте обречени на нищо. Онова, което сме ви дали досега, сме го направили от неща, които растат във вашия естествен свят — като кабрата. Но ако ни разкрият дори само за това, ще ни прогонят от този свят и ще ни забранят завинаги да се виждаме.

— Металът, който вие, хората, използвате, също произлиза от нашия естествен свят. Виждали сме миньорите ви да го копаят от земята на юг оттук.

Миро запомни тази информация за бъдещи размисли. Нямаше удобна гледна точка извън оградата, откъдето да се наблюдават мините. Значи прасенцата някакси успяват да преодолеят оградата и да наблюдават хората вътре в анклава.

— Металът произхожда изпод земята, но само на определени места, които аз не знам как да открия. А и когато го изкопаят, той е примесен с камъни. Трябва да го изчистят, да го преработят посредством едни много трудни процеси. Държи се сметка за всяко парченце метал, изкопано от земята. Ако ви дадем и един инструмент — отвертка или дюлгерска бичкия, той ще липсва, ще го търсят. А никой не търси млякото на кабрата.

Ароу се вторачи в него за известно време; Миро отвърна на погледа му.

— Ще размислим над това — рече Ароу.

Протегна ръка към Календар, който му подаде три стрели.

— Виж ги. Добри ли са?

Бяха съвършени, като всички стрели на Ароу — с хубави пера, точни. Новостта бе във върха. Не беше от обсидиан.

— Кости от кабра — рече Миро.

— Използваме кабра, за да убиваме кабра. — Върна стрелите на Календар. Сетне се изправи и се отдалечи.

Календар държеше тънките стрели пред себе си и им запя нещо на „бащиния“ език. Миро позна песента, макар да не разбираше думите. Мандачува веднъж му бе обяснил, че това е молитва към мъртвото дърво да им прости, че са използвали инструменти, които не са направени от дърво. Инак, рече той, дърветата ще си помислят, че „малките“ ги мразят. Религия. Миро въздъхна.

Календар отнесе стрелите. Сетне младото прасенце, наричано Човек, зае мястото му и приклекна на земята пред Миро. Носеше завит в листа пакет, постави го внимателно на земята и внимателно го отвори.

Това беше разпечатка на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, която Миро им бе дал преди четири години. Тогава с Уанда се бяха поскарали. Уанда започна тази работа, докато разговаряха с прасенцата за религията. Но вината всъщност не бе нейна. Започна се с въпроса на Мандачува към нея:

— Как вие, хората, можете да живеете без дървета?

Тя го разбра, той нямаше предвид растенията, а боговете.

— Ние също имаме Бог, човек, който е умрял и въпреки това е още жив — обясни тя.

— Само един? Тогава къде живее той сега?

— Никой не знае.

— В такъв случай каква е ползата от него? Как можете да говорите с него?

— Той обитава сърцата ни.

Бяха много объркани; Либо по-късно се засмя и рече:

— Видяхте ли? На тях нашата сложна теология им звучи като предразсъдък. Обитавал сърцата ни — как не! Що за религия е това, сравнена с онази, в която можеш да видиш и да пипнеш боговете…

— И да се катериш по тях, за да събираш масиоси, да не говорим за факта, че са отсекли някои от тях, за да построят къщата си — рече Уанда.

— Отсекли ли? Отсекли? С каменни или метални инструменти. Не, Уанда, те ги свалят чрез молитва.