Заговорт Аквитания

— Ще го последваме.

Лимузината пое по пътя за Бон и Конвърс запали цигара. Мислите му бяха заети с факта, че го бяха открили, което значеше, че са научили името му от списъка на пътниците. Тъй да бъде. Би предпочел това да не става, но след като установи връзката с Бертолдие, нямаше голямо значение. Можеше да работи от собствено име, дори миналото му можеше да се окаже в негова полза. Освен това в сегашното положение можеше да открие и положителни моменти. Хората, които го преследваха, не представляваха властите, не бяха свързани с немската или френската полиция, нито с координиращия ги Интерпол. Иначе щяха да го арестуват още в самолета или на слизане от него. Значи Джоел Конвърс не беше издирван за нападението или, пази Боже, за убийството в Париж. А това го насочваше към трета вероятност — яростното кърваво стълкновение в алеята е било потулено. Жак-Луи Бертолдие не искаше да рискува името му да бъде свързано с богатия чужденец в хотела, направил твърде тревожни инсинуации. Защитата на „Аквитания“ стоеше над всичко.

Имаше и четвърта вероятност — толкова реална, че можеше да се приеме за факт. Мъжете в тъмночервената лимузина също бяха част от „Аквитания“, подчинени на Ерих Лайфхелм, ръководителя на организацията в Германия. През последните пет часа Бертолдие беше научил името на фалшивия Хенри Саймън, вероятно чрез управата на „Жорж V“, и се беше свързал с Лайфхелм. Тогава, разтревожени, че в списъка на пътниците в самолета Париж — Бон няма американец на име Конвърс, бяха проверили другите полети и бяха открили, че ще лети до Копенхаген. Веднага са били тревога. Защо в Копенхаген? Беше заявил, че отива в Бон. Защо този неизвестен човек, пълен с необичайна информация, отиваше в Копенхаген? Кои са връзките му, с кого щеше да се срещне? Открийте го! Открийте ги! Провели са още един телефонен разговор, дали са описанието му и една жена го беше разглеждала втренчено в кафенето на летище „Каструп“. Работата беше съвсем прозрачна.

Отиде в Дания с една цел, а постигна друга. Бяха го открили, но бяха издали и собствената си паника. Изнервени посрещачи, радиовръзка с невидима кола, паркирана едва на неколкостотин метра, бясно носеща се лимузина — това бяха признаци на безпокойство. Врагът бе объркан и адвокатът у Конвърс изпита задоволство. В този момент врагът беше на половин километър пред него и се носеше към Бон, без да подозира, че го следва едно такси, умело управлявано от шофьор, който не го изпускаше от поглед.

— Mein Herr! — извика шофьорът. — Поемат по пътя към Бад Годесберг. Das Diplomatenviertel.

— Какво значи това?

— Посолствата са там. Имат Polizeistreifen! Патрули. Могат да ни… как се казва… да ни познаят.

— Засекат — поправи го Джоел. — Няма значение. Продължавайте така, справяте се отлично. Ако трябва, спрете. После продължете. Вече спечелихте триста марки над таксата. Искам да разбера къде отиват.

След шест минути този въпрос намери отговор и Конвърс бе поразен. Каквото и да беше си мислил, където и да го водеше въображението му, не беше подготвен за думите на шофьора.

— Това е американското посолство, mein Herr.

Джоел се опита да събере мислите си.

— Закарайте ме в хотел „Кьонигсхоф“ — нареди той, защото не знаеше какво друго да каже.

— Да, струва ми се, че хер Даулинг остави бележка в този смисъл — заяви чиновникът на рецепцията и посегна под гишето.

— Тъй ли? — Конвърс беше смаян. Спомена името на актьора с бледата надежда, че ще му обърнат повече внимание. Не очакваше нищо повече.

— Ето я — чиновникът измъкна две листчета от купчината бележки. — Вие сте Джоел Конвърс, американски адвокат.

— В общи линии, да.

— Хер Даулинг ни уведоми, че може би ще се затрудните да намерите хотел в Бон. Пожела, ако дойдете тази вечер в „Кьонигсхоф“, да направим всичко възможно да ви настаним. Възможно е, Herr Конвърс. Хер Даулинг е много известен човек.

— Заслужава го — отбеляза Джоел.

— Виждам също, че ви е оставил бележка.

Чиновникът се извърна и измъкна запечатан плик от кутия за поща зад гърба си. Подаде го на Конвърс и той го отвори.

Здрасти, друже!

Ако не получиш това писмо, ще си го прибера сутринта. Извинявай, но говореше като голяма част от по-малко щастливите ми колеги, които казват „не“, когато искат да кажат „да“. Те го правят от наранена гордост — или смятат, че им предлагам милостиня, или не искат да се срещнат с някого. Съдейки по вида ти, изключих първата причина и реших да се придържам към втората. Тук, в Бон, има човек, с когото не искаш да се видиш и не си длъжен да го правиш. Погрижил съм се за стаята ти, която е на мое име. Ако искаш, регистрирай я на свое, но не спори за сметката. Дължа ти хонорар, адвокате, а аз винаги плащам задълженията си. Поне през последните четири години.

Впрочем, не ставаш за актьор. Паузите ти не са убедителни.

Татко Рачет

Джоел мушна бележката в плика и се пребори с изкушението да вдигне телефона и да се обади на Даулинг. Но актьорът щеше да има съвсем малко време да поспи преди снимките. Благодарностите можеха да почакат до сутринта. Или до вечерта.

— Хер Даулинг е уредил всичко много щедро и задоволително — заяви той на чиновника. — Той е напълно прав: ако клиентите ми научат, че съм дошъл в Бон един ден по-рано, няма да мога да се порадвам на красивия ви град.

— Анонимността ви ще бъде осигурена, господине. Хер Даулинг е много предвидлив. Вероятно багажът ви е отвън в таксито?

— Не, тъкмо затова закъснях. В Хамбург погрешка са го качили на друг самолет и ще пристигне едва сутринта. Поне така ме увериха на летището.

— О, много неприятна, но до болка позната история. Желаете ли нещо специално?

— Не, благодаря — отговори Конвърс и вдигна куфарчето си. — Всичко най-необходимо е тук… Да, има нещо. Ще мога ли да си поръчам едно питие?

— Разбира се.

Джоел седна в леглото с досието до себе си и чаша в ръка. Имаше нужда да помисли няколко минути, преди да се върне в света на фелдмаршал Ерих Лайфхелм. С помощта на телефонистката се беше свързал с денонощния телефон на „Луфтханза“ и оттам го успокоиха, че ще пазят куфара му на летището. Не даде други обяснения, освен че е пътувал два дни и две нощи и не е бил в състояние да изчака багажа. Служителката можеше да разбира думите му както си иска, пет пари не даваше. Умът му бе зает с друго.

Американското посолство! Най-силно го ужасяваше истината в думите на стария Бийл… Зад всичко това стоят хората, чиято професия е да убеждават, и техният брой расте навсякъде… Вече е започнало броенето преди старта… разполагате с три до пет седмици… Всичко е истина и наближава. Джоел не беше подготвен за такава реалност. Можеше да го допусне за Делавейн, Бертолдие и, естествено, за Лайфхелм, но шокът от факта, че обикновеният персонал на посолството, на американското посолство, получава заповеди от мрежата на Делавейн, беше смразяващ. Докъде се разпростираше „Аквитания“? Колко бяха последователите й, какво бе тяхното влияние? Беше ли тазвечерното му откритие ужасяващият отговор и на двата въпроса? Сутринта щеше да премисли всичко. Най-напред трябваше да се подготви за човека, с когото бе дошъл да се срещне в Бон. Когато посегна към досието, си спомни за дълбоката паника в очите на Ейвъри Фаулър… в очите на Престън Холидей. Откога знаеше? Какво знаеше той?

Няма смисъл да се спираме подробно на действията на Ерих Лайфхелм в началото и до средата на войната. Ще споменем само, че репутацията му се стабилизира, и най-важното, че е един от малкото висши офицери, издигнали се от редовете на нацистката партия, приемани добре и от старата гвардия генерали. Не само приемани, но и търсени. Хора като Рундщед и Фон Валкенхаузен, Ромел и Фон Тресков по едно или друго време се ползват от услугите на Лайфхелм. Той безспорно е блестящ стратег и храбър офицер, но има и нещо друго. Тези генерали са аристократи, част от управляващата класа на предвоенна Германия, и те до голяма степен ненавиждат националсоциалистите, които са за тях негодници, ексхибиционисти и непрофесионалисти. Не е трудно да си представим сред тях Лайфхелм, син на видния мюнхенски хирург доктор Хайнрих Лайфхелм, вече покойник, оставил му в наследство значително състояние. Няма нужда да правим догадки докъде е стигал с хвалбите си, но следващият абзац е откъс от интервю с генерал Ролф Винтер, командир на секторите в Саар: