Пророчеството

— Всичко това ми звучи много объркано — каза Гарион.

— О, не — възрази Силк. — Това е само политика. Много проста игра, нали, капитане?

— Игра, каквато аз не играя — отвърна Брендиг, без да повдигне поглед от заниманието си.

— Така ли? — попита Силк. — Толкова дълго сте били в кралския дворец, без да станете политик? Вие сте рядко срещано явление, капитане. Както и да е — сендарите изведнъж открили, че имат кралство, но им липсват истински потомствени благородници. О, наистина тук-там се мяркали някои толнедрански люде с благородна кръв, които живеели в своите имения; неколцина претенденти за тази или онази уейситска или астурианска титла, двама-трима военни вождове от Черек с групички последователи, ала истински сендарски благородници просто нямало. Ето защо те решили да проведат избор между всички хора в кралството — да си изберат крал, нали разбираш. После щели да оставят в ръцете на краля раздаването на благородническите титли. Много практичен подход, при това типично сендарски.

— Как се избира крал? — попита за пореден път Гарион. Страхът му от тъмниците бе започнал да изчезва пред очарованието, което го бе обзело по време на разказа.

— Всеки гласува — просто рече Силк. — Родителите, разбира се, гласуват от името на своите деца, но изглежда, че измамите били съвсем малко. Хората от другите кралства гледали и се смеели, но сендарите продължили да дават своите листчета с името на избрания от тях претендент повече от дванадесет години.

— Шест години — поправи го Брендиг, без да вдига глава от пергамента. — От 3827 година до 3833-та.

— И имало над хиляда кандидати — обясни Силк, като съзнателно преувеличи техния брой.

— Седемстотин четиридесет и трима — поправи го лаконично Брендиг.

— Приемам поправката ви, благородни капитане — рече Силк. — Радвам се, че имам край себе си такъв тънък познавач, който улавя грешките ми. Но аз съм само прост драсниански търговец със съвсем ограничени познания в областта на историята. Както и да е — при прегледа на двадесет и третия поред избор те накрая избрали своя крал — един фермер, който отглеждал репи, на име Фундор.

— Отглеждал е много повече от репи — извика Брендиг и вдигна глава. Лицето му бе гневно.

— Ама разбира се! — каза Силк и се плесна по челото. — Как можах да забравя зелките! Той също така отглеждал зеле, Гарион. Никога не забравяй зелето. Е, всички от Сендария, които помислили, че той е важен човек, отишли до фермата на Фундор, заварили го да наторява една от нивите си и го поздравили със страховит вик: „Да живее Фундор Великолепния, кралят на Сендария!“ — и паднали на колене пред царственото му величие.

— Трябва ли да продължавате? — попита кисело Брендиг.

— Момчето иска да знае, капитане — отвърна Силк невинно. — Нима ще отречете, че е дълг на възрастните да разкрият пред децата историята на нашето славно минало?

— Говорете каквото искате — заяви Брендиг рязко.

— Благодаря, че ми дадохте позволение, капитане — поклони се Силк. — Знаеш ли какво отговорил тогава кралят на Сендария, Гарион?

— Не — отвърна Гарион. — Какво?

— „Моля, ваши светлости — казал кралят, — пазете си дрехите. Тъкмо наторих лехата, в която сте коленичили.“

Барак, който седеше до тях, избухна в смях и започна да шляпа коляното си с огромната си ръка.

— Според мен този урок въобще не е развлекателен, господине — студено заяви капитан Брендиг и се изправи. — Аз не се шегувам с краля на Драсняя, нали?

— Вие сте възпитан човек, капитане — кротко отвърна Силк. — При това сте и благородник. Аз съм просто един беден човек, който се опитва да преживее някак си на тоя свят.

Брендиг го погледна безпомощно, после му обърна гръб и с тежки стъпки излезе от стаята.

На следващата сутрин вятърът беше престанал и дъждът беше спрял. Пътят приличаше по-скоро на блато, но Брендиг реши, че трябва да продължат. Пътуването беше тежко, ала на следващия ден пътят започна да изсъхва и се придвижваха по-лесно.

Леля Поул, изглежда, въобще не се интересуваше от факта, че са ги пленили по заповед на краля. Тя се държеше все така царствено, макар че Гарион не виждаше никаква нужда да продължават с тази хитрина и пламенно желаеше леля му да се откаже. Нейният практически усет, който той добре познаваше и с който тя бе ръководила кухнята във фермата на Фалдор, бе заменен от някаква взискателна упоритост, която го потискаше. За пръв път през живота си той почувства, че между тях застава някаква хладина, и долови празнота, която никога преди не бе съществувала. Положението се влошаваше още повече от несигурността, която гризеше душата му и постоянно нарастваше след като на хълма над Уинолд Силк недвусмислено му беше казал, че леля Поул със сигурност не е негова леля. Тези думи жестоко го бяха разтърсили и Гарион осъзна, че често си задава ужасния въпрос: „Кой съм аз?“

Господин Улф също изглеждаше променен. Той почти не приказваше — нито по пътя, нито нощем в хановете. Прекарваше много време уединен, а на лицето му се четеше мрачна раздразнителност.

Накрая, на деветия ден след като бяха тръгнали от Камаар, обширните солени блата свършиха и сушата край брега стана по-хълмиста. Към пладне, тъкмо когато лъчите на слабото зимно слънце пробиха през облаците, те изкачиха билото на един хълм и в долината пред тях се разкри ограденият със здрави стени Сендар.

Отрядът пазачи на южната врата ги посрещна с енергичен поздрав, когато капитан Брендиг въведе малката група в града. Капитанът отвърна на поздрава също така енергично.

Широките улици на града изглеждаха претъпкани с хора, облечени в най-новите си дрехи. Всички се движеха горделиво, сякаш техните задачи бяха най-важното нещо на този свят.

— Придворни — изсумтя презрително Барак, който по някаква случайност яздеше до Гарион. — Между тях няма нито един свестен човек.

— Необходимо зло, скъпи Барак — подметна Силк през рамо. — Дребните службички изискват дребни хорица, но именно дребните служби поддържат живота на кралствата.

Минаха през великолепен обширен площад и се отправиха по една голяма улица към кралския палат. Той беше огромна многоетажна сграда с множество широки крила, които се простираха във всички посоки, и застлан с каменни плочи вътрешен двор. Дворецът беше увенчан с кръгла кула, очевидно най-високата постройка в целия град.

— Къде мислиш, че се намира тъмницата? — прошепна Гарион на Дурник, когато спряха.

— Ще ти бъда благодарен, ако не говориш толкова много за тъмници, Гарион — отвърна ковачът огорчено.

Капитан Брендиг слезе от коня си и отиде да разговаря с един нервен на вид човек в бродирана туника и шапка с перо, който току-що бе слязъл по широкото стълбище пред двореца да ги посрещне. Размениха няколко думи и, изглежда, заспориха за нещо.

— Аз съм получил заповед от самия крал — заяви Брендиг високо. — Наредено ми е да предам тези хора на Негово Величество веднага щом пристигнем.

— Моите заповеди също са издадени от краля — каза нервният човек. — На мене пък ми е наредено да ги приведа в приличен вид, преди да бъдат въведени в тронната зала. Аз ще поема отговорността за тях.

— Те ще останат под моя опека, граф Нилден, докато не ги предам лично на краля — студено заяви Брендиг.

— Няма да позволя твоите кални войници да цапат коридорите на двореца, Брендиг — отговори графът.

— Тогава ще чакаме тук, граф Нилден — каза Брендиг. — Така че бъдете добър да доведете Негово Величество.

— Да го доведа? — Графът се втрещи от ужас. — Аз съм главният иконом на домакинството на Негово Величество, лорд Брендиг. Аз не довеждам никого, нито донасям нещо. Още по-малко краля.

Брендиг обърна гръб, като че ли искаше отново да се качи на коня си.

— О, добре — подхвърли раздразнено граф Нилден. — Щом толкова настоявате. Но поне ги накарайте да си изтрият краката.

Брендиг студено се поклони.

— Няма да забравя това, Брендиг — заплаши го Нилден.

— Нито пък аз, граф Нилден — отговори капитанът.