Првото правило на магьосника

Планините бяха като границата, помисли си той. Не можеш да преминеш през тях, но можеш да се озовеш от другата страна. Стига само да намериш начин. Начин. Възможно ли е това? Има ли такъв?

Мисълта го озари внезапно като светкавица.

Книгата.

Ричард въодушевено се завъртя на пети. За негова изненада Зед и Калан стояха спокойни и го наблюдаваха, сякаш чакаха да бъде произнесена присъда.

— Зед, някога помагал ли си на някой друг освен теб да премине границата?

— Кой например?

— Който и да е! Да или не?

— Не. На никой.

— Може ли друг освен магьосник да изпрати човек през границата?

Зед категорично поклати глава.

— Никой освен магьосник. И Мрачният Рал, разбира се.

Ричард се намръщи насреща му.

— Животът ни зависи от това, Зед. Закълни се. Ти никога, никога не си изпращал никой освен себе си през границата. Вярно ли е?

— Вярно като врящ казан, пълен с крастави жаби. Защо? За какво мислиш? Намери ли начин?

Ричард не обърна внимание на въпроса му, задълбочен твърде много в собствените си мисли, за да може да отговори, вместо това застана с лице към планините. Вярно беше; имаше начин да се премине границата! Баща му го беше намерил и използвал! Нямаше как иначе Книгата на преброените сенки да се озове в Западната земя. Не можеше да я е донесъл със себе си, когато е дошъл тук преди границата, не можеше и да я е намерил в Западната земя; книгата беше магическа. Границата не би задействала, ако в Западната земя има каквато и да е магия. Магия можеше да се появи в Западната земя единствено след появата на границата.

Баща му беше намерил начин да отиде в Средната земя и се беше върнал с книгата. Ричард стоеше стреснат и екзалтиран едновременно. Баща му го беше направил! Беше преминал отвъд границата. Ричард ликуваше. Вече знаеше, че има начин; можеше да стане. Сега трябваше да разбере какъв е; единствено това имаше значение.

Обърна се към другите двама.

— Да вървим да вечеряме.

— Сложих гозба на огъня точно преди да се събудиш, има и пресен хляб — предложи Калан.

— По дяволите! — Зед размаха във въздуха кльощавите си като на плашило ръце. — Крайно време беше някой да се сети за вечеря!

Ричард леко се усмихна в тъмното.

— След като се нахраним, ще направим някои приготовления, ще решим какво да вземем, какво можем да носим, ще съберем провизиите на едно място и довечера ще си приготвим багажа. Трябва добре да се наспим тази нощ. Тръгваме по видело.

Той се обърна и тръгна към къщата. Мъждукащата светлина на огъня, който се виждаше през прозорците, го мамеше с топлината си.

Зед вдигна ръка.

— За къде се стягаме, момчето ми?

— За Средната земя — провикна се Ричард през рамо.

Зед беше преполовил втората си паница с ядене, когато най-после успя да си наложи да спре за да може да говори.

— И така, какво измисли? Наистина ли съществува начин да се озовем от другата страна на границата?

— Има.

— Сигурен ли си? Как е възможно? Как ще го направим, без да минаваме през нея.

Ричард се усмихна и разбърка гозбата си.

— Когато пресичаш реката, не е нужно да се измокряш целият, нали?

Светлината на лампата хвърляше сенки по лицата на Калан и Зед, които смръщиха чела неразбиращо. Калан се обърна и метна парченце месо на котарака, който беше застанал на задните си лапи в очакване да му подхвърлят нещо. Зед сдъвка още една хапка хляб, преди да зададе следващия си въпрос.

— И как разбра, че има такъв начин?

— Има. Това е всичко, което е от значение.

Зед го погледна с невинно изражение на лицето.

— Ричард — той глътна още две лъжици, — ние сме ти приятели. Помежду ни няма тайни. Можеш да ни кажеш.

Ричард премести поглед от единия чифт ококорени очи върху другия и се засмя с глас.

— Срещал съм непознати, които са ми разказвали повече за себе си, отколкото вие двамата.

Зед и Калан малко се стреснаха от неочаквания му отказ да говори и се спогледаха, но никой от двамата не се реши да настоява за отговор.

Докато се хранеха, продължиха да обсъждат какво да вземат със себе си, какво могат да приготвят за краткото време, с което разполагат, какво не трябва да пропуснат. Направиха списък на всичко, което си мислеха, че може да им е от полза, за да не забравят нищо важно. Трябваше да се свърши доста работа за кратко време. Ричард попита Калан дали често е пътувала из Средната земя. Тя му отвърна, че това е било почти единственото нещо, което е правила през живота си.

— И когато пътуваш, винаги ли си с тая рокля?

— Да — тя се поколеба. — По нея хората ме познават. Аз не нощувам в гората. Където и да отида, винаги ми осигуряват храна, подслон и всичко, каквото пожелая.

Ричард се запита защо. Не настоя да получи отговор, но беше сигурен, че тази рокля едва ли е просто дреха, купена от магазина.

— Е, при положение, че и тримата сме преследвани, не мисля, че е добре да бъдеш разпознавана. Струва ми се разумно да стоим колкото се може по-настрана от хората, когато е възможно, да вървим през гората. — И тя, и Зед изразиха с кимване съгласието си. — Ще трябва да ти намерим някакви дрехи за път, подходящи за в гората, но тук не разполагаме с нищо, което би ти станало. Ще трябва да се оправяме пътьом. Със себе си нося само една пелерина с качулка. Засега ще ти свърши работа и ще те топли.

— Добре — каза тя усмихната, — писна ми да ми е студено, освен това мога да ти кажа, че тази рокля не е най-удобната дреха за пътуване през гората.

Калан привърши с яденето преди тях и сложи наполовина пълната си паница на земята за котарака. Той явно имаше апетит като на Зед и започна да лапа още преди тя да успее да постави паницата на пода.

Обсъдиха всички вещи, които щяха да вземат със себе си, и съставиха план за това как ще се оправят без други. Не казаха и дума за това колко време ще продължи пътуването им, но всички знаеха, че колкото обширна е Западната земя, много по-голяма от нея е Средната. Ричард си помисли, че би било хубаво да минат през неговата къща, тъй като той често предприемаше дълги пътувания и разполагаше с необходимата екипировка, но рискът беше прекалено голям. По-скоро би си набавил необходимите неща от друго място, отколкото да се върне при онова нещо, дето го чакаше вътре. Той все още не беше наясно къде точно ще пресекат границата, но не се притесняваше за това. До сутринта имаше още време за размисъл. Изпита облекчение, когато разбра, че начин съществува.

Котаракът повдигна глава. На половината път до вратата спря, изви гръб, козината му настръхна. Всички забелязаха действията му и притихнаха. През прозореца се виждаше светлина от огън, която не се отразяваше от огнището в стаята. Идваше отвън.

— Надушвам пожар — каза Калан.

Тримата моментално скочиха на крака. Ричард посегна към меча, опрян на облегалката на стола му, и той беше в ръцете му кажи-речи преди да се е изправил на крака. Отиде да погледне през прозореца, но Зед реши да не губи време с това и директно се изстреля през вратата, последван по петите от Калан. Преди да се спусне след другите двама, Ричард набързо мерна светлина от факли.

На поляната пред къщата се беше разпръснала тълпа от около петдесетина мъже, някои от които с факли в ръце, повечето въоръжени с каквото дойде — брадви, вили, коси или сопи. Бяха облечени в работните си дрехи. Ричард разпозна лицата на мнозина от тях, бяха добри, честни и работливи хора със семейства. Тази вечер бяха различни. Явно настроението им беше лошо, лицата им — мрачни и ядосани. Зед застана на средата на поляната с ръце, опрени на хърбавите си хълбоци, като се усмихваше на множеството, а на светлината на факлите бялата му коса розовееше.

— Какво има, момчета? — попита той.

Те смотолевиха нещо помежду си, а неколцина от предните редици пристъпиха крачка-две напред. Ричард позна онзи, Джон, който заговори от името на всички.

— Има проблем. Проблем, причинен от магия! И ти си в основата му, старче! Ти си магьосница!