Вуду

— По дяволите, това изобщо не ми харесва — каза Кейтлин.

Нора я прегърна през раменете.

— Просто стой и не мърдай. Никой не знае, че сме тук. Тъмнината пречи да ни видят.

— Не трябваше да се съгласявам да идвам. Беше лоша идея.

Нора усети треперенето й. Учуди се на собствената си липса на страх. Трябваше да благодари на смъртта на Бил за това. Това не бе толкова безстрашие, колкото безчувственост към страха. След неговата смърт какво би могло да бъде по-лошо? Собствената й смърт щеше да е вид облекчение.

Монотонният речитатив стана още по-настойчив. След което се намеси нов звук — блеене на коза.

— О, не — промърмори Нора. Тя прегърна по-силно Кейтлин.

Поредно жално изблейване. Речитативът сега стана висок и бърз, почти като машина, като бръмчене на огромно динамо.

Още едно блеене — по-силно и по-уплашено — се вряза в пеенето. Нора знаеше какво става; искаше й се да запуши ушите си, но знаеше, че не може.

— Това има нужда от свидетели. — Тя започна да се изправя.

Кейтлин я сграбчи за ръката.

— Не. Почакай, моля те.

Нора се изтръгна.

— Точно за това дойдохме.

— Моля те. Ще те видят.

— Никой няма да ме види.

— Чакай…!

Но Нора стана и хукна приведена през нивата. Тревата беше влажна и хлъзгава под краката. Тя се подпря на задната стена на църквата; изпълзя до малкия жълт прозорец; спря и погледна през него; сърцето й думкаше.

Порцеланов умивалник, пожълтял от годините; счупено китайско нощно гърне; шкаф от дървени летвички. Стар, празен клозет.

По дяволите. Тя се плъзна надолу, с лице към студената грапава греда. Мястото изглежда излъчваше необичайна миризма: на мускус и пушек. От разстоянието, на което беше сега, звуците вътре се чуваха много по-силно. Тя притисна ухо към стената и се вслуша напрегнато.

Не долавяше думите, не можеше да каже дори какъв е езикът, макар да бе ясно, че не е английски. Френски? Креолски?

Ведно с речитатива се чу нещо като меко шляпане на боси крака, бързо и ритмично. Един глас се издигна над упоритото остинато. Трептящ, писклив, безжизнен, вече несъмнено като част от ритуала.

Още едно дълго, уплашено блеене: силно и ужасено. После внезапна, пълна тишина.

Един крясък проряза въздуха — проявление на животинска изненада и болка. Звукът бе почти незабавно задавен, последван от дълга, мъчителна кашлица. И отново тишина.

На Нора не й бе нужно да гледа, за да знае какво точно беше станало.

След това припяването започна отново — бързо, тържествено, един глас, който очевидно принадлежеше на свещеник, ликуващо се извиси. Смеси се със звуци от нещо друго: нещо хриптящо, дишащо и влажно.

Нора отвори уста и си пое дълбоко въздух, струваше й се, че всеки момент ще повърне. Звуците я бяха пронизали до кости и неочаквано съживиха онзи ужасен момент, когато видя съпруга си неподвижен, плувнал в локва кръв на пода в тяхната дневна. Тя се парализира. Земята сякаш се завъртя около нея и пред очите й затанцуваха петна. Кейтлин беше права: това бе лоша идея. Тези хора, които и да бяха те, нямаше да се отнесат любезно с натрапник. Тя се подпря на тухлената стена и остана така известно време, докато чувството премина, след което осъзна: те щяха да излязат, и то сега!

Когато се обърна, мерна нечие движение в тъмното, на ъгъла на по-далечната сграда. Нечия тромава походка, нечия приведена стойка; неясна жълтеникава плът на призрачната лунна светлина; после всичко изчезна.

Ужасена, тя затвори очи, постоя така, и след малко ги отвори. Всичко беше тихо и тъмно; монотонното припяване бе спряло. Настина ли беше видяла нещо? Тъкмо когато заключи, че й се е сторило, то отново се появи: без косми, странно подпухнало, облечено в дрипи. Движеше се към нея с походка, която изглеждаше едновременно безцелна, но и изпълнена с ужасяваща целеустременост.

Докато го следеше с широко отворени очи, Нора не можеше да не си спомни преследването из залата със скелети на китове преди две вечери. Тя изохка, олюля се напред и хукна през нивата.

— Кейтлин! — С незнайно откъде взела се сила, без да усеща краката си, само след миг вече беше при репортерката и я дърпаше за якето. Дробовете й горяха. — Трябва веднага да се махаме оттук!

— Какво стана?

— Бягай! — Нора я хвана за ризата и се опита да я изправи на крака, но Кейтлин се спъна, докато се мъчеше да стане.

— О, Господи — прошепна тя, обръщайки се назад, внезапно парализирана. — Мили боже!

Нора проследи погледа й. Нещото — подпухналото му и разкривено лице не можеше да се различи на слабата светлина — сега се носеше право към тях с ужасна, изкълчена походка.

— Кейтлин! — изкрещя Нора и я блъсна. — Бягай!

— Какво…?

Но Нора вече тичаше към тъмното дере, хванала репортерката за ръката, и я влачеше след себе си. Кейтлин изглеждаше като упоена, хлъзгаше се по листата и падаше, но непрекъснато се обръщаше да гледа назад.

Сега преследвачът им се движеше по-бързо, приближи ги с няколко големи скока, в които се четеше зловещо намерение. Чуваше се лигавото му, нетърпеливо дишане.

— Идва — на пресекулки произнесе Кейтлин. — Настига ни.

— Мълчи и тичай!

О, Господи, помисли си Нора, без да спира. О, Господи! Не може да е Фиъринг, нали?

Макар да беше напълно сигурна, че е възможно.

Стигнаха до най-горната част на дерето. Портата и оградата се намираха напред.

— Размърдай си задника! — извика Нора, когато Кейтлин се плъзна и без малко не падна. Тя дишаше с широко отворена уста. Отзад през мрака се носеше техният преследвач с бързи, тежки стъпки. Нора издърпа Кейтлин.

— О, Исусе…

Стигнаха до оградата и Нора блъсна Кейтлин към нея, след което сама се хвърли напред с цялата сила, която й бе останала. Репортерката драска известно време срещу мрежата, най-накрая намери опора и се вдигна. Нора я последва. Двете се прехвърлиха отгоре, скочиха в листата и отново затичаха.

Нещо се блъсна в оградата зад тях. Нора спря и се обърна. Въпреки бумтенето на сърцето си, искаше да знае. Трябваше да знае.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин, без да спира.

Нора пъхна ръка в раницата си, измъкна фенерчето, включи го и го насочи към оградата…

… Нищо — освен една издутина в ръждясалата мрежа, където странното създание се бе блъснало, и лекото полюляване на оградата от удара, която поскърцваше, докато най-накрая тишината се възстанови.

Каквото и да ги беше гонило, бе избягало.

Тя чуваше как Кейтлин тича, стъпките й се отдалечаваха нагоре по стария път.

Нора хукна след нея и скоро я настигна. Журналистката се беше превила на две, разтърсвана от конвулсии, и най-накрая повърна.

— Какво… какво беше това? — успя тя да изрече най-после.

Нора не каза нищо, само й помогна да се изправи. Десет минути по-късно двете вървяха по Индиан роуд, назад към познатия Манхатън, но Нора — като несъзнателно опипваше амулета около врата си — не можеше да прогони чувството на ужас от преживяното: нещото, преследвачът им, задавената кашлица на обречената коза. Една ужасна мисъл продължаваше да изниква отново и отново в съзнанието й, една ирационална, безполезна, противна мисъл:

Дали и Бил е звучал така, докато е умирал?

29.

Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.

Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.