Вуду

Пендъргаст кимна бавно.

— А в последно време?

— Оплакванията за жертвоприношения на животни са продължили през годините. — Рен направи пауза, после по устните му се плъзна суха усмивка. — Изглежда, че са били… че са… безбрачна общност. Като шейкърите 15.

Веждите на Пендъргаст отскочиха нагоре в изненада.

— Безбрачна? И въпреки това продължават да съществуват?

— Не само продължават, но… както изглежда — винаги броят им остава един и същ: сто четиридесет и четирима. До един мъже, до един възрастни. Говори се, че биват набирани нови. Насила, ако е необходимо, и винаги нощем. Твърди се, че тяхна плячка стават недоволните, душевно нестабилните, самотниците: идеални кандидати за вербуване. Когато някой член умре, трябва да бъде намерен друг. И ето тук тръгват слуховете. — Тъмните очи на Рен блестяха.

— За какво?

— За кръвожадни същества, които бродят нощем. Зомби, както ги наричат някои. — И той подсвирна развеселено.

— А историята на мястото и постройките?

— Теренът бил придобит от Нюйоркския отдел „Паркове“ през 1916 г. Някои от другите запуснати сгради в парка били съборени, но не и Вилата. Изглежда отдел „Паркове“ не е бил склонен да форсира нещата.

— Разбирам. — Пендъргаст погледна Рен със странно изражение на лицето. — Благодаря ти, началото е отлично. Продължавай, моля те.

Рен отвърна на погледа, тъмните му очи горяха от любопитство.

— За какво е всичко това, читателю притворен? Защо се интересуваш от него?

Пендъргаст не отговори веднага. За един миг сякаш се пренесе някъде далеч. След това се съвзе.

— Прекалено рано е да се обсъжда.

— Поне ми кажи: интересът ти… от нещо богохулно ли е породен? — повтори Рен.

Пендъргаст направи още един лек поклон.

— Моля те, уведоми ме, когато откриеш нещо повече. — При тези думи той се обърна и започна дългото изкачване обратно към горния свят.

27.

Нора добави последна информация към базата данни във връзка с пробите, затвори програмата, затвори торбата с чирепите и я сложи настрана. Протегна се и погледна часовника си. Беше почти десет вечерта и музейните офиси бяха тихи и бдящи.

Тя огледа лабораторията си: рафтовете с артефакти, папките и натрупаните листи, заключената врата. Това бе първият ден, в който бе успяла да се концентрира малко, да свърши някаква работа. Отчасти се дължеше на факта, че потокът съчувствия, с който колегите й я заливаха, най-после бе спрял. Но имаше нещо повече от това. Тя знаеше, че прави нещо — нещо конкретно — във връзка с убийството на Бил. ДНК анализите, предназначени за Пендъргаст, бяха началото. Но сега, точно тази вечер, тя бе подела битката срещу врага.

Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Странно, не чувстваше никакъв страх. Само непоколебима решителност: да стигне до дъното на смъртта на Бил, да възстанови поне в някаква степен порядъка и спокойствието на разбития си живот.

Вдигна торбата с парчетата глинени съдове и я остави на поставката й. По-рано този следобед беше посетила новия си шеф, Андрю Гетц, завеждащ антропологичния отдел. Беше поискала — и получила — писмена гаранция за финансирането на нейната експедиция до Юта следващото лято. Искаше да разполага с дългосрочен план, с нещо, което да я поддържа през очертаващата се дълга, тъмна зима.

В този момент дочу слабо нещо, което прозвуча като детски вик, който отекна по коридорите. Музеят се бе съгласил да разреши през уикенда на ученически групи посещения с преспиване в някои от силно охраняемите зали. Тя поклати глава: както изглежда, бяха готови на всичко, само и само да получат някакви пари.

Когато ехото заглъхна, се появи друг звук: някой почука силно на вратата й.

Тя замръзна и се обърна по посока на шума. Интересно, колко бързо сърцето й започна да тупти силно. Напомни си бързо, че Фиъринг няма да вземе да чука.

Чукането се чу отново. Тя прочисти гърлото си:

— Кой е?

— Агент Пендъргаст.

Това бе неговият глас, добре. Тя бързо се приближи към вратата и я отключи. Агентът стоеше в коридора, облегнат на рамката на вратата, облечен в черно кашмирено палто върху обичайния си черен костюм.

— Може ли да вляза?

Тя кимна и отстъпи. Агентът се плъзна вътре, бледите му очи бързо обходиха лабораторията, преди да се обърне към нея:

— Исках да ви благодаря отново за помощта.

— Не ми благодарете. Готова съм да направя всичко, за да помогна убиецът да бъде предаден на правосъдието.

— Наистина. Точно затова исках да разговаряме. — Той затвори вратата и се обърна към нея: — Предполагам, че каквото и да кажа, няма да успея да ви възпра да продължите собственото си разследване.

— Точно така.

— Настояването да оставите нещата на професионалистите — напомнянето, че излагате собствения си живот на огромна опасност — няма да обърнете внимание на тези думи.

Тя кимна.

Той я гледа изпитателно известно време.

— В такъв случай има нещо, което трябва да направите за мен.

— Какво е то?

Пендъргаст бръкна в джоба си, извади нещо и го притисна към дланта й.

— Носете го около врата си непрекъснато.

Тя погледна надолу. Беше някакъв амулет, направен от пера и малко велурено топче, прикачено към фина златна верижка. Тя леко натисна велура: изглежда съдържаше някакъв прах.

— Какво е това?

— Arret. Амулет, който да ви предпазва.

— Какво?!

— Казано на обикновен език, амулет, който гони враговете.

Тя го изгледа.

— Не говорите сериозно.

— Изключително полезен за спасяване на най-близки членове на семейството. Има и нещо друго. — Той бръкна в другия си джоб и извади торбичка от червен бархет, здраво пристегната с шнур от многоцветна прежда. — Носете го непрекъснато у себе си, в джоб или чанта.

Нора се намръщи.

— Агент Пендъргаст… — Тя поклати глава. Не знаеше какво да каже. Измежду всички хора, които познаваше, Пендъргаст винаги се бе откроявал като олицетворение на непоколебима логика и прагматизъм. А ето го сега, дава й амулет?

Той я погледна, очите му блестяха леко, сякаш четеше мислите й.

— Вие сте антрополог — каза той. — Чела ли сте „Гората на символите“ от Виктор Търнър?

— Не.

— А „Елементарни форми на религиозен живот“ от Емил Дюркем?

Тя кимна.

— Тогава знаете, че някои неща могат да бъдат анализирани и класифицирани, а други не могат. И със сигурност като човек, следвал антропология, разбирате концепцията на феноменологията, нали?

— Да, но… — Тя млъкна.

— Тъй като нашият ум е затворен в тялото ни, не можем да определим крайната истина или неистина. Най-доброто, което сме в състояние да постигнем, е да опишем онова, което виждаме.

— Обърквате ме…

— На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?

Тя погледна амулетите в ръката си.

— Не знам какво да кажа.

— Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.

Тя бавно кимна.

— Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?

— Да?

— Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.

— Да вярва в какво?

— Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.

28.

Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.