Заговорт Аквитания

— Това беше и моят първи въпрос, мосю — рече откровеният Прюдом. — Обясниха ни, че инцидентът засяга богат чужденец. В наши дни не се знае докъде може да доведе подобно нещо. Все пак ние в „Сюрте“ разполагаме с повече възможности от участъковата полиция.

— Разбирам.

— В такъв случай ми остава само да ви напомня, че като адвокат сте длъжен да оказвате всякакво сътрудничество на съда и закона. Моля ви, мосю, кой е Хенри Саймън?

— Но аз имам и други задължения, инспекторе. Пред дадената дума, пред клиента си, пред старото приятелство…

— Над закона ли ги поставяте?

— Само защото знам, че грешите.

— Тогава какво ви пречи? Ако грешим, ще открием този Саймън на летището и той сам ще ни обясни всичко. Но ако сме прави, може да имаме работа с тежко болен човек, който се нуждае от помощ. Преди да нарани още хора. Не съм психиатър, мосю, но вие описахте силно травмиран човек, поне в миналото.

Матилон се почувства неловко от грубоватата логика на инспектора и от нещо друго, което не можа да определи. Дали не беше Джоел? Дали не беше мъглата в очите на стария му приятел, несъзнателното изпускане на фразата за камъка, който не съответствал на почвата? Рьоне отново погледна часовника над камината, хрумна му нещо. В Ню Йорк беше девет без осемнайсет минути.

— Инспекторе, ще ви помоля да почакате да отида в кабинета си и да проведа един телефонен разговор по личния си телефон. Между другото, той не е свързан с този на масата.

— Това беше излишно, мосю.

— Тогава се извинявам.

Матилон бързо мина през вратата в отсрещния край на хола, отвори я и влезе в кабинета. Отиде до писалището, седна и отвори телефонен азбучник, подвързан с червена кожа. Прескочи страниците до буквата Т и плъзна пръст по имената, докато стигна до „Талбът, Брукс и Саймън“. Имаше служебните и домашните им телефони. Последните му трябваха, защото съдилищата в Париж работеха, преди източното крайбрежие на Америка да се събуди. Ако не успееше да открие Талбът, щеше да потърси Нейт Саймън, а накрая, ако се наложеше, и Брукс. Последните два варианта отпаднаха. Лорънс Талбът вдигна слушалката.

— Не може да бъде! Как си, Рьоне? В Ню Йорк ли си?

— Не, от Париж се обаждам.

— Звучиш, сякаш се обаждаш от улицата под прозореца ми.

— Ти също. Винаги се стряскам.

— Ако се не лъжа, в Париж е доста късничко.

— Дори много, Лари. Обаждам ти се, защото май имаме проблем.

— Проблем ли? Дори не знаех, че в момента имаме обща работа. Какъв е проблемът?

— Вашата тайна мисия.

— Какво?

— Бертолдие. Приятелите му.

— Кой, кой?

— Жак-Луи Бертолдие.

— Кой е той? Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде.

— Не можеш… да се сетиш?

— Съжалявам.

— Видях се с Джоел. Аз уредих срещата му.

— С Джоел? Как е той? В Париж ли е?

— Не знаеш ли?

— Когато преди два дни говорих с него, беше в Женева… след онзи ужасен случай с Холидей. Каза ми, че е добре, но беше потресен.

— Чакай, чакай, Лари. Джоел не е ли в Париж по работа на „Талбът, Брукс и Саймън“?

Лорънс Талбът помълча, преди да отговори.

— Не, не е — тихо изрече старшият съдружник. — Да не ти е казал обратното?

— Може би аз го допуснах.

Талбът отново замълча.

— Не мисля. Но смятам, че трябва да накараш Джоел да ми се обади.

— Това е част от проблема, Лари. Не знам къде е. Каза, че ще вземе самолета за Лондон в пет часа, но не е. Напуснал е „Жорж V“ доста по-късно, и то при много странни обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш?

— Регистрацията му в хотела е била сменена с карта на друго име, което между другото му предложих аз, защото не искаше да използва собственото си. А след това настойчиво пожелал да напусне хотела през служебния вход в мазето.

— Много странно.

— Опасявам се, че това е най-малката от странностите му. Твърдят, че е нападнал някакъв човек и едва не го е убил.

— Исусе!

— Естествено, аз не го вярвам — бързо изрече Матилон. — Не би могъл…

— Надявам се, че не.

— Да не би да мислиш…

— Не знам какво да мисля — прекъсна го Талбът. — Когато говорих с него от Женева, го попитах има ли някаква връзка между смъртта на Холидей и това, с което се заема. Отрече, но звучеше като отнесен. Гласът му беше кух.

— Но с какво се е заел? Какво прави?

— Не знам. Дори не съм сигурен дали мога да науча, но ще направя всичко възможно. Честно казано, разтревожен съм. Случило му се е нещо. Намери го, Рьоне. Направи каквото можеш. Обади ми се, ще зарежа всичко и ще пристигна веднага. Той страда ужасно.

— Ще направя всичко възможно.

Матилон излезе от кабинета си и погледна двамата полицаи.

— Името му е Конвърс. Джоел Конвърс — започна той.

— Името му е Конвърс, малко име — Джоел — говореше в телефонната слушалка от кабина на булевард „Распай“ по-младият и по-висок служител на „Сюрте“, докато дъждът барабанеше по покрива. — Работи в юридическа фирма в Ню Йорк: „Талбът, Брукс и Саймън“. Адресът й е на Пето авеню. Очевидно името Саймън, което е възприел, е било за удобство и няма връзка с фирмата.

— Не разбирам.

— В каквото и да е забъркан този Конвърс, то няма нищо общо с работодателите му. Матилон се е свързал с един от съдружниците в Ню Йорк и той му го е казал. И двамата са силно загрижени и разтревожени, искат да ги държим в течение. Ако Конвърс бъде открит, Матилон настоява да получи незабавен достъп до него в качеството си на официален адвокат. Може и да крие нещо, но според мен е искрено объркан. Дори шокиран. Не знае нищо по същество. Ако знаеше, щеше да проличи.

— Въпреки това той крие нещо. Името Саймън е било измислено заради мен, за да не науча самоличността на този Конвърс. Матилон знае това, той беше в клуба, те са приятели и го е запознал с Любок.

— Значи е бил манипулиран, господин генерал. Въобще не спомена вашето име.

— Може и да го спомене при допълнително разпитване. Не бива да бъда замесен в никакъв случай.

— Разбира се.

— Как беше името на началника ви? Онзи, комуто възложиха случая?

— Прюдом. Старши инспектор Прюдом.

— Откровен ли е с вас?

— Да. Има ме за бивш войник, чиито инстинкти значително надминават интелекта му, но вижда, че искам да се уча. Споделя с мен.

— Още известно време ще останете с него. Ако реши повторно да разпита Матилон, веднага ме уведомете. Може би ще се наложи Париж да се лиши от един известен адвокат. Името ми не бива да изплува на повърхността.

— Ще се върне при Матилон само ако открием Конвърс. А ако в „Сюрте“ получим някакви сведения за местонахождението му, веднага ще ви се обадя.

— Може да има и друга причина, полковник, която да накара един упорит човек да прегледа всичко извършено досега или пропуските в него въпреки получените нареждания в обратен смисъл.

— Нареждания в обратен смисъл ли?

— Ще бъдат издадени. Този Конвърс вече е единствено наша грижа. Трябваше ни само името му. Знаем къде отива. Ще го открием.

— Не разбирам, господин генерал.

— Получихме новини от болницата. Състоянието на шофьора ни се подобрява.

— Наистина добра новина.

— Дано. Жертването на дори един войник е непоносима мисъл за всеки фронтови командир, но трябва да гледаме в бъдещето и да се съобразяваме с него. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се.

— Шофьорът ни не бива да се възстанови. Това изисква дългосрочната стратегия.

— Ако той умре, усилията да се открие Конвърс ще станат по-интензивни. А ако сте прав, Прюдом ще прегледа всичко още веднъж, включително и адвоката Матилон.

— Ще бъдат дадени нареждания в обратен смисъл. Но все пак го дръжте под око.

— Тъй вярно.

— А сега ни трябва вашият опит, полковник. Говоря за таланта, който проявихте блестящо по време на службата си в Легиона, преди да се върнете в цивилизацията.

— Благодарността ми не е само на думи. Ще дам всичко от себе си.