Длгият изгрев на Ена

— Ако през една врата в нашия свят прониква нещо, на което не му е мястото тук, тя трябва да бъде затворена.

— С какви средства разполагате? С какви единици измервате вашите мощности? Колко гигавата ще могат да развият например генераторите на този кораб?

— Около един милион.

— Ренитите са оперирали с гигапарси. Милиарди и милиарди гигавата не могат дори да бъдат сравнени с тази тяхна единица. И единственото, което успяха да сторят, бе да отсрочат малко гибелта на своята цивилизация. Но не успяха да „затворят вратата“, както благоволихте да се изразите.

— Откъде знаете това? — попита Ротанов и изведнъж изтръпна от мисълта за близка опасност. Нещо в казаното го разтревожи, но не се досещаше точно какво…

— Отдавна следя вашата дейност. Не е толкова трудно да се проучат докладите на експедициите.

Той можеше да го направи. Но за да не пропусне някоя подробност, трябваше да проведе цяло изследване.

Да допуснем, че разполага с много свободно време… Ала имаше още нещо. Но какво? Какво?!

— Вашите намерения трудно могат да се предскажат. Понякога сам не знаете какво правите.

— Доколкото разбирам, искате да ме посъветвате нещо?

— Оставете на мира Черната планета. Тя е опасна. Но още по-опасно ще бъде, ако се намесите в дейността й. Само ще ускорите процеса на разпространение на антипространството във вашия свят. Закрийте този район за полети на каквито и да е кораби. Ограничете своята необуздана експанзия, приберете преселниците от далечните колонии, помъчете се да задържите прогреса в разумни рамки. По този начин ще продължите съществуването на своята цивилизация с милиони години. Нима е малко?

— Не — поклати глава Ротанов. — Не е достатъчно.

— А какво искате?

— Преди всичко движение. Постоянно движение напред, ето в това се изразява нашата същност.

— Прощавайте. Бях сигурен, че срещата ни е безсмислена. Но поне ви предупредих.

Той включи двигателя. Подметките на обувките му изтракаха, червената звездичка на ауспуха му се изви нагоре и започна бавно да се отдалечава към главния шлюз. И чак сега Ротанов се досети какво в разговора не му даваше покой. Беше толкова просто и незначително на пръв поглед, че го разбра едва сега. Академик Грегори употребяваше неправилно местоимението „вие“. Все едно че се разграничаваше от цялото човечество.

— Почакайте! — извика Ротанов.

Радиотелефонът не отговори, тогава той включи двигателя и веднага форсира, като се мъчеше да пресече дъгата на траекторията, която водеше към главния шлюз От претоварването дъхът му секна, но той бе привикнал и на по-тежки натоварвания. Червената точка като че ли се приближаваше. Във всеки случай той се движеше по-ниско, а това означаваше, че траекторията му ще бъде по-къса, и там, до шлюза трябваше да се срещнат.

Закъсня с част от секундата. Това нямаше да има значение, ако в този момент шлюзът не се бе отворил и от него не изскочи цяла бригада монтажници. „Академикът“ добре си бе направил сметката — извършваше се смяна на екипите и Ротанов трудно би го открил в това множество от хора, облечени в еднакви скафандри. Оставаше му една последна възможност — радиотелефонът. Той превключи на общата аварийна честота и тихо каза:

— Внимание. Важно съобщение. Говори Ротанов, началникът на корабостроителницата. Моля всички присъствуващи да влязат в шлюза и да свалят шлемовете си.

Чуха се възмутени и протестиращи гласове.

— Повтарям, всички да влязат в шлюза. Задържам смяната.

Той включи червения авариен мигач на своя скафандър и решително прекрачи в шлюза. Когато вратата се спусна, във вътрешността на тясната метална камера се оказаха четиринадесет човека. Ротанов мълчаливо зачака помпите да напълнят шлюзовата камера с въздух и още няколко секунди, за да свалят шлемовете си. Сега вместо безличните блестящи мутри в него бяха вперени четиринадесет чифта живи, изгарящи от любопитство човешки очи.

— Кой е началникът на смяната? Приближете се! — Ротанов беше загубил всякаква надежда. — Познавате ли всички присъствуващи? Няма ли сред тях чужд човек?

— Не. Само хора от бригадата. А какво се е случило?

— Нищо. Свободни сте — уморено рече той.

Олег, на когото възложи да разследва този загадъчен случай, се върна след три часа уморен и зъл.

— Никакви резултати. Ти не ми обясни дори кого да търся!

— Не съм те молил да търсиш никакъв конкретен човек. Исках да разбера кой е излизал в космоса в тринадесет и четиридесет или малко по-рано. Има ли случаи на незарегистрирано излизане?

— Не. По това време втора смяна е свършила работа и си е отишла, а третата още не е била излязла. Само на северния обект са работили четирима монтажници, които не са успели да завършат скачването.

— Разговаря ли с тях? Не са ли забелязали нещо особено?

— Не. Освен това обектът е доста отдалечен от мястото, където си бил ти. А сега най-после ми обясни какво е станало.

Когато изслуша разказа на Ротанов, Олег задълго се замисли.

— Странна история. Грегори никога не е работил в корабостроителницата, пък и…

— Знам. Срещата наистина бе странна, но още по-загадъчна беше раздялата.

— Може да се предполага, че той все пак е бил между онези четиринадесет човека в шлюза.

— Проверих. Нямаше го там. Запомних гласа му, разговарях поотделно с всички момчета. Има само едно разумно обяснение. По някакъв начин той не е влязъл в шлюза, а е останал отвън и е успял да го направи така че никой да не забележи. Едно не мога да разбера. Защо му е трябвало да се представя за несъществуващия вече академик?

— Несъществуващ ли?

— Разбира се. Грегори е починал преди две години.

— Виж ти…

— Не ми го побира главата! Дивотия някаква, мистика! Непознат злосторник тук, в лунните корабостроителници!

— Не е злосторник, Олег. Там е работата, че не е злосторник. Може да се е ръководил от най-добри намерения. Пък и по начина, по който говореше, по мислите, които изказа, би могъл да бъде голям учен. Затова повярвах в академик Грегори… Неговите предубеждения не бяха лишени от разум, над което трябва сериозно да помислим. Особено ме разтревожи заплахата от разсеяна еманация на ентропията. Последиците от въздействието й върху човешката психика са непредсказуеми. При малка доза и бавно изменение на психиката може да не забележим!

— Как така?

— Много просто. Само онзи, който стои встрани, може да открие подобни изменения. Нужен е еталон. А когато липсва, представяш ли си в какво може да прерасне това, особено в затворена, плътно изолирана система?

— Какъвто е един кораб по време на продължителен полет…

— Точно така.

— Работата е сериозна. Може би си заслужава да поизчакаме? Да предложим на лекарите да поработят над този проблем? Сигурно има някакви средства, чрез които навреме да се открива болестта, психологически тестове…

— Ще трябва да помислим. А що се отнася до изчакването, няма за кога. Изчакването също е своето рода ентропия. Само чрез действие, съзидание можем да се справим с изненадите на Черната планета. Първата ни работа е да намерим онзи, който ни сервира тази задача.

— Все пак кого трябва да търсим?

— Скафандъра. Той не може да изчезне безследно!

— Ето номерата на всички скафандри на монтажниците, които са били в космоса по същото време. Посредством контролните автомати на изхода трябва да установим поне номера на неизвестния скафандър! Не може да е паднал от небето!

— Ами ако е паднал от небето?

— Искаш да кажеш… Да, и това трябва да проверим…

Ротанов се обърна към пулта за връзка и поиска данни за всички кораби и лодки, посетили корабостроителницата през времето, предхождащо излизането в космоса. Бяха взели под внимание всичко. Времето на действие на регенеративните балони. Зареждането на батериите. Разстоянието, което един човек в скафандър може да измине с тягата на собствените си двигатели. И след като въведоха всички данни в компютъра, получиха отговор, че чужд транспорт не е замесен в историята с „академик Грегори“, Скафандърът трябваше да се търси тук, на място.