Длгият изгрев на Ена

Ротанов промени посоката още веднъж и се озова в огромно празно пространство, незапълнено от листовете на обшивката. Сега видя бронята на кораба като в разрез. Приличаше на баница. Пластовете се отделяха един от друг с леки нитове. Това бе едно от последните нововъведения. Идеята принадлежеше на Торсон и им костваше поне едномесечно изоставане от графика. Затова пък в случай, че бъдат засегнати от „космическа проказа“, както Торсон образно нарече действието на антипространството, ще могат да изхвърлят външните поразени листове на обшивката, без да разхерметизират корпуса…

Идеята беше добра. Може би това средство щеше да се окаже по-полезно от защитните полета. Многопластовата обшивка беше толкова дебела, че Ротанов летя покрай среза почти минута. Най-после се мярна вътрешният пласт и раничният двигател го изнесе навън.

Сега летеше с гръб към кораба. Пред него се ширна свободно празно пространство. Само далеч встрани светеше жълтеникавата светлинка на триангулачната точка. Оттук се виждаше като на длан цялото строителство. Той още веднъж премести указателя на азимута, така че да съвпадне със светлинката.

Пунктът представляваше открита площадка с лазерни инсталации. При монтаж на големи блокове мрежата от такива точки посредством лазерните лъчи помагаше на строителите точно да свържат отделните конструкции в пространството, както и прецизно да сглобят отделните блокове.

Когато наближи, Ротанов забеляза тъмната фигура на човек в скафандър, застанал на площадката. Сянката на кораба, която закриваше светлината на прожекторите, му пречеше да го разгледа добре.

Обикновено триангулачните точки бяха напълно автоматизирани и не изискваха присъствието на хора.

„Някакъв ремонт или коригиране“ — равнодушно си помисли Ротанов, направи завой над площадката и включи магнитните смукала.

Подметките му изтракаха в метала и той тутакси забрави и за своя съсед, и за мястото, на което стоеше сега. Увисналият в пространството огромен кораб поразяваше въображението със скритата си мощ. Нещата не вървяха толкова зле. Корпусът беше почти готов. Само в отделни сектори липсваха части от обшивката, които щяха да бъдат поставени след монтажа на вътрешното оборудване и механизмите.

Корабът с нещо му напомняше на бременен кит. Ротанов се усмихна на глупавото сравнение, което му хрумна, и тутакси си помисли, че не е лишено от логика. Нали „Каравела“ ще бъде носител, майка на кораба, който в случай на необходимост ще осъществи кацането на Черната планета.

Някой внимателно го докосна по рамото. Човекът в скафандъра сега стоеше до него. Светлинният филтър скриваше напълно лицето му и от това той по-скоро приличаше на робот или на кукла.

Ротанов си спомни, че преди да тръгне, и той изглеждаше така в огледалото.

Човекът му правеше някакви знаци, сякаш завърташе ключ. Сигурно го молеше да включи радиотелефона. Ротанов нарочно го изключи, за да не го разсейват разговорите между монтажниците и командите на диспечера.

„Кой ли може да е и какво ли иска?“ Ротанов щракна ключа. Непознатият глухо каза:

— Здравейте. Включихте радиотелефона на неработна честота. Но така е по-добре. Никой няма да пречи на разговора ни.

— Кой сте вие? Представете се, моля — сухо рече Ротанов.

— Грегори. Академик Грегори. На времето изложих теорията за антипространството.

Ротанов си спомни, че пред Съвета Елсон спомена за фундаменталните трудове на някой си Грегори, но какво правеше академикът тук, в корабостроителниците, и на всичко отгоре съвсем сам?

Сякаш прочел мислите му, академикът каза:

— Сигурно нашата среща ви учудва? Но присъствието ми тук не е по-странно от присъствието на който и да е член на Координационния съвет или ръководител на голям отдел на Земната федерация. Явно и ние като всички останали понякога изпитваме нужда да размишляваме в самота.

— Може би. Как ме познахте? — попита Ротанов, като тази среща все още му се струваше малко странна.

— По номера на скафандъра. Ако не бяхте изключили радиотелефона, щяхте да знаете, че диспечерите два-три пъти предупредиха бригадирите на монтажниците, че се намирате в пространството.

— Жалко, бях ги помолил да не правят това!

— Мога да ги разбера. Началството не е много желан гост на обекта.

— А вие какво правите тук? В края на краищата корабостроителницата не е място за разходка?

— Така е. Работата е там, че всички математически изчисления по проекта на този кораб са мои. При това ръководя изчислителния отдел на корабостроителницата…

— Достатъчно — рече Ротанов, — извинете. Неочакваните срещи в пространството ми действуват на нервите.

— Потърсих ви не за да водим светски разговор. Отдавна искам да срещна човек, който мисли като вас и има вашите възможности. И ето че ми се представи подходящ случай.

— Чудесно. Да започваме тогава.

— Доколкото разбирам, вълнува ви изоставането на строителството. Корабостроителницата не спазва графика.

Този път Ротанов не се учуди и не възрази. Слушаше мълчаливо и внимателно.

— Замисляли ли сте се някога, че заобикалящите ни предмети се съпротивляват на усложняването на тяхната същност? Всяко усложнение изисква по-големи разходи на енергия. Колкото е по-високо равнището на сложност, толкова по-трудно се преодолява съпротивлението. Сложните конструкции изискват постоянно подхранване с енергия отвън, просто за да бъдат поддържани в дадено състояние. Иначе се разпадат на съставните си елементи. Дори много здравите се разрушават. Натрупват се грешки в информационния код, така наречените мутации.

— Какво искате да кажете?

— Опитвам се да обясня защо корабостроителницата не си изпълни плана.

— Оригинална теория.

— Ако оставим настрана вашия сарказъм, не е толкова оригинална. Но все пак ме изслушайте. Представете си, че сложността на системата превишава необходимото минимално равнище. Ако не е всеобщата тенденция към разпадане на материята в нашия свят, тази система в края на краищата ще се справи с поставените й задачи. По-бавно от една по-опростена система, но все пак ще се справи. Съвсем друго е при реални условия.

Ротанов разбра, че разговорът за нето ще има много по-голямо значение, отколкото предполагаше в началото. Историята с корабостроителницата беше само встъпление.

— Слушам ви, слушам ви — потвърди той, без да крие пробудилото се у него любопитство.

— И това е така, защото нашата Вселена, целият наш свят като че ли е поставен в пакет от антипространство. Тези две пространства са свързани като различни полюси. Преди влиянието на човешкия фактор върху тази система изобщо не се проявяваше. Ще отбележа, че само живата материя е способна да не се подчинява на закона на ентропията и един вид като му противодействува, от простото създава по-сложно. И тъй равнището на космическата дейност на човечеството сега е такова, че равновесието е нарушено, везните се наклониха… В резултат на вашата дейност рано или късно трябваше да се появи нещо подобно на Черната планета. Между другото, как си я представяте?

— Никак. Каним се да я изследваме.

— Бъдете внимателни. Засега сте се срещали само с концентрирани области антипространство. Но се пазете. То може да прониква във вашия свят във вид на много фина еманация, да насища обикновеното пространство. И тогава равнището на ентропията започва да нараства. Отначало незабележима, ескалацията на този процес ще се отрази преди всичко върху най-сложните системи. Върху човешкия мозък например, върху човешката психика — ще се променят някои морални ценности, ще нараснат равнодушието, умората. Цивилизацията бавно и незабележимо ще тръгне към своя залез така вече е ставало не веднъж и дваж под тези звезди.

— Май се опитвате да ме сплашите.

— Само ви предупреждавам — уморено рече академикът, — макар и да съзнавам, че нашият разговор е съвсем безполезен. Разберете поне, че Черната планета по своята същност няма особено значение. Тя е само врата към един друг свят…