Цветт на магията

— Магията ти! — изкрещя Двуцветко.

Ринсуинд не помръдна. Той гледаше Нещото, което се вдигаше от дупката. Беше едно огромно око и то гледаше право в него. Едно пипало се затегна около кръста му и магьосникът изскимтя.

Думите на магията се качиха неканени в гърлото му. Като насън той отвори уста и се приготви да произнесе първата сричка на древния пра-човек.

Друго пипало изсвистя като камшик, уви се около гърлото му и започна да го души. Със залитане и като се задъхваше, Ринсуинд бе повлечен по пода.

Една мощна ръка улови фотоапарата на Двуцветко, който прелетя с триножника си. Магьосникът инстинктивно го сграбчи, също както прадедите му биха сграбчили камък, изправени пред опасността от освирепял тигър. Само да можеше да замахне достатъчно силно и да го запрати срещу Окото…

…Окото, което заемаше цялото пространство пред него. Ринсуинд усещаше как волята му изтича като вода през решето.

Пред него вцепенените гущери се размърдаха в клетката си върху фотоапарата. Глупаво, както човек, комуто предстои да бъде обезглавен, забелязва всяка драскотина и всяко петънце по ешафода, Ринсуинд видя, че те имаха свръхдълги синкаво-бели опашки, които заплашително пулсираха.

Докато го издърпваха към Окото, ужасеният Ринсуинд вдигна апарата като да се защити и в същия миг чу гласа на дяволчето:

— Сега са почти готови, повече не мога да ги задържа. Моля всички да се усмихнат.

Последва…

…светлинен лъч — толкова бял и толкова ярък…

…че въобще не приличаше на светлина.

Бел Шамхарот изпищя — един вик, който започна в далечната ултра зона и завърши някъде във вътрешностите на Ринсуинд. Пипалцата мигновено станаха твърди като желязо, запращайки разните си товари навсякъде из стаята, преди да се съберат отново, за да предпазят поразеното Око. Цялата купчина скочи в дупката и секунда по-късно няколко десетки пипала сграбчиха огромната плоча и я тръшнаха на мястото й, а по краищата й останаха да се мятат само няколко заклещени, останали неприбрани крайника.

Хран се приземи, претърколи се, отскочи от една стена и се вдигна на крака. Напипа сабята си и започна методично да сече обречените ръце. Ринсуинд лежеше на пода и се съсредоточаваше върху това да не полудее. Неясен шум от дърво го накара да обърне глава.

Багажът се бе приземил върху изкривения си капак. Сега той се клатушкаше ядосано и размахваше във въздуха малките си крачка.

Внимателно, Ринсуинд се огледа наоколо за Двуцветко.

Малкият човек се бе свил на купчина до стената, но поне стенеше.

Магьосникът се довлече с мъка до него и прошепна:

— Какво по дяволите беше това?

— Защо бяха толкова ярки? — промърмори Двуцветко. — Господи, главата ми…

— Твърде ярки ли? — попита Ринсуинд. Погледът му се плъзна по пода до клетката върху фотоапарата. Гущерите вътре, сега вече забележимо по-слаби, го наблюдаваха с интерес.

— Саламандрите — простена Двуцветко. — Снимката ще бъде осветена, знам си аз…

— Нима това са саламандри? — невярващо попита Ринсуинд.

— Разбира се. Стандартно приложение.

Ринсуинд се примъкна до апарата и го вдигна. И по рано беше виждал саламандри, разбира се, но те бяха по-дребни на вид. Освен това тези, които той беше видял, плуваха в буркан със саламура в избите на биолого-антикварния музей на Невидимия Университет, тъй като живите саламандри бяха изчезнали от околностите на Кръглото Море.

Опита се да си припомни малкото, което знаеше за тях. Бяха вълшебни същества. Освен това нямаха уста, тъй като съществуваха изцяло благодарение на подхранващите свойства на октариновата дължина на вълната в слънчевата светлина на свят Диск, която приемаха през кожата си. Естествено, те поглъщаха и останалата слънчева светлина и я съхраняваха в специална торбичка, докато не дойдеше времето да я отделят по естествен път. Пустиня, населена от Дискови саламандри, представляваше същински фар нощем.

Ринсуинд ги постави на земята и кимна строго. Създанията се бяха тъпкали с обилната октаринова светлина, която беше на това вълшебно място, а след това нещата бяха тръгнали по естествения си начин.

Фотоапаратът се плъзна по триножника. Ринсуинд се прицели да го ритне, но не улучи. Започваше да ненавижда мъдрото крушово дърво.

Нещо дребно го опари по-бузата. Раздразнено го избърса.

Изведнъж нещо започна остро да стърже. Той се огледа и един глас, сякаш прокарваха длето по коприна, каза:

— Това е твърде непристойно.

— Млък — каза Хран. Той използваше Кринг, за да отреже връхната част на олтара. Погледна към Ринсуинд и се ухили. Поне Ринсуинд се надяваше, че гримасата от единия край на устата му до другия, е усмивка.

— Могъща магия — изкоментира варваринът, като се облегна тежко на оплакващата се сабя с ръка, голяма колкото бут. — Сега сме съсобственици на съкровището, а?

Нещо малко и твърдо го перна по ухото и Ринсуинд изръмжа. Полъхна едва доловим ветрец.

— Откъде знаеш, че там вътре има съкровище? — попита той.

Хран пое дълбоко дъх и успя да пъхне пръстите си под камъка.

— Крушите се намират под крушови дървета. А съкровищата — под олтари — каза той. — Логика.

Зъбите му изскърцаха. Камъкът се издигна и се стовари тежко на пода.

Този път нещо удари Ринсуинд по ръката, и то силно. Той замахва във въздуха и погледна към нещото, което бе уловил. Беше парче камък с пет плюс три страни. Погледна към тавана. Биваше ли да поддава така? Хран започна да си тананика нещо, докато късаше кожата на осквернения олтар.

Въздухът пропука, заблестя, забръмча. Неуловими, смътни ветрове грабнаха плаща на магьосника и го развяха във въртопчета от сини и зелени искри. Покрай главата му зафучаха луди, полуоформени духове, които виеха и ломотеха несвързано.

Опита се да вдигне ръка. Веднага я заобиколи бляскава октаринова корона, докато наоколо ревеше усилващият се магически вятър. Вихърът профуча през стаята без ни най-малко да раздвижи въздуха и въпреки това той блъскаше клепачите на Ринсуинд наопаки — отвътре — навън. След това продължи да пищи нататък по тунелите, а зловещият му, вещаещ смърт вой се удряше лудо от стена в стена.

Двуцветко се олюля, превит на две в устата на астралната буря.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

Ринсуинд се извърна. В същия миг виещият вятър го сграбчи и почти го преобърна. Вихрени полтъргайсти, кръжащи в движещия се въздух, го сграбчиха за краката.

Ръката на Хран се стрелна и го хвана. Миг по-късно той и Двуцветко бяха завлечени и напъхани под закрилата на разрушения олтар и лежаха задъхани на пода.

До тях, говорещата сабя Кринг искреше, а магичното й поле се бе покачило стократно от бурята.

— Дръж се! — изпищя Ринсуинд.

— Вятърът! — крещеше Двуцветко. — Откъде идва? Накъде духа? — Той погледна към Ринсуинд, чиято физиономия изразяваше истински ужас, и това само го накара да се вкопчи още по-силно в камъните.

— Обречени сме — промърмори Ринсуинд, докато таванът над главите им скърцаше и се движеше. — Откъде идват сенките? Точно натам духа вятърът.

Това, което всъщност ставаше, както и магьосникът сам добре знаеше, беше, че когато оскърбеният дух на Бел Шамхарот потъна през дълбоките хтонични равнини, бродещият му дух бе изсмукан от самите камъни в района, който, според най-добрите свещеници на Диска, е едновременно под земята и Някъде Другаде. В резултат на това храмът му се изоставяше на разрухата на Времето, което в продължение на хиляди години срамежливо не се бе осмелявало да се приближи до мястото. Сега внезапно освободената, акумулирана тежест на всички тези затворени секунди, се стоварваше върху разхлабените камъни.

Хран погледна към разширяващите се горе пукнатини и въздъхна. После пъхна два пръста в устата си и свирна.

Странно, но истинският звук прозвуча мощно над псевдозвука на разширяващия се астрален въртоп, който се оформяше в центъра на огромната осмоъгълна плоча. Последва го тихо тъпо ехо, което му се стори, че звучи особено — като търкаляне на странни кости. После се чу и друг шум, в който нямаше и следа от нещо необичайно. Беше глух конски тропот.