Цветт на магията

Дъжд се стичаше по черните стени на храма. Единственият признак на живот беше конят, завързан отвън, но това не беше конят на Двуцветко. Поради една единствена причина — беше твърде голям. Представляваше бял кавалерийски кон с копита, големи колкото чинии и с кожен хамут, който блестеше с подчертано показна златна украса. В момента той се наслаждаваше на торба зоб.

Имаше нещо познато около него. Ринсуинд се опита да си спомни къде го е виждал преди.

Все едно, видът му говореше, че притежава всички дадености да се движи с доста добра скорост. Скорост, която веднъж достигната, би могъл да поддържа дълго време. Всичко, което Ринсуинд трябваше да направи, се заключаваше в това да се отърве от пазачите си, да си пробие път навън от Дървото, да открие храма и да открадне коня изпод носа на Бел Шамхарот, или изпод онова, което поне му служеше за нос.

— Както изглежда, Повелителят на Осмицата има двама за вечеря — каза Друела, като гледаше сурово Ринсуинд. — Чий е този жребец, лъжлив магьоснико?

— Нямам представа.

— Наистина ли? Всъщност, няма значение. Много скоро ще разберем.

Тя махна с ръка. Фокусът на образа се измести навътре, стрелна се през една грамадна осмоъгълна арка и се устреми по коридора, който беше там.

А там една фигура се промъкваше предпазливо с гръб, опрян до стената. Ринсуинд зърна блясъка на злато и бронз.

Не можеше да сбърка тази фигура. Беше я виждал много пъти. Широките гърди, вратът като дънер на дърво, изненадващо малката глава под буйната грива черна коса, наподобяваща домат върху ковчег… можеше да назове името на пълзящата фигура, и то беше Хран Варварина.

Хран беше един от най-държеливите герои на Кръглото Море: биеше се срещу дракони, грабеше храмове, цанеше се за „наемна сабя“, беше „попът“ на всяка улична свада. Той можеше даже — за разлика от повечето герои, които познаваше Ринсуинд — да изговори дума, съставена от повече от две срички, е, ако, разбира се, му се дадеше достатъчно време и му се помогнеше малко.

На границата на слуха си Ринсуинд чу шум. Звучеше така, сякаш няколко черепа подскачаха по стълбите на някаква далечна тъмница. Той погледна настрани към пазачите си да види дали и те са го чута.

Те бяха съсредоточили цялото си ограничено внимание върху Хран, който, естествено, бе устроен на съвсем същия принцип като тях. Ръцете им стояха отпуснато върху раменете на магьосника.

Ринсуинд се наведе бързо, обърна се назад като гимнастик и побягна. Зад себе си чу виковете на Друела и удвои скоростта си.

Нещо закачи качулката на плаща му и тя се откъсна. Един мъж-дриада, който чакаше на стълбището, разпери широко ръце и дървено се ухили на летящата към него фигура. Без да забавя крачка, Ринсуинд се наведе отново, но този път толкова ниско, че брадичката му се изравни с коленете, докато в същото това време един юмрук като греда изпращя във въздуха покрай ушите му.

Отпред го чакаше цяла гора дървесни духове. Той се завъртя, отклони още един удар на объркания пазач и се засили обратно назад към кръга, като по пътя мина през дриадите, които го преследваха и ги разбута като комплект кегли.

Но отпред имаше още, които си пробиваха път през жените и забиваха юмруци в роговите длани на ръцете си в съсредоточено очакване.

— Кротувай, измислен магьоснико — каза Друела и пристъпи напред. Зад нея омагьосаните танцьорки продължаваха да се въртят; фокусът на кръга сега се изместваше по осветен във виолетово коридор.

Ринсуинд спря.

— Я остави това! — изръмжа той. — Да се разберем! Аз съм истински магьосник! — той раздразнено тропна с крак.

— Наистина ли? — попита горската нимфа. — Тогава нека видим как ще направиш магия.

— Ъ-ъ-ъ — започна Ринсуинд. Проблемът беше, че откакто древната и загадъчна магия се бе загнездила в съзнанието му, той не можеше да си спомни дори и най-простичкото заклинание за, да кажем, убиване на хлебарки или почесване по кръста, без да се използват ръцете. Маговете от Невидимия Университет се бяха опитали да обяснят това, като предположиха, че неволното запаметяване на магията е (както си и беше) блокирала всичките му клетки за запомняне на магии. В по-трудни моменти от живота си Ринсуинд бе намерил собствено обяснение за това защо дори и най-нищожните магии не искаха да се задържат в главата му за повече от няколко секунди.

Страхуваха се, бе решил той.

— Ъ-ъ-ъ — повтори той.

— И някоя малка магия ще свърши работа — каза Друела, докато го наблюдаваше как стиска презрително устна, побелял от гняв и неудобство. Тя направи знак и няколко горски духа го заобиколиха.

Магията избра точно този момент да скочи и да се намести във временно освободеното място в съзнанието на Ринсуинд. Той я усещаше как седи там и му се хили злобно и предизвикателно.

— Аз наистина знам магия — каза той със сетни сили.

— Наистина ли? 3а бога, кажи я тогава — каза Друела.

Ринсуинд не беше сигурен, че му стига куража за това, макар че Магията се опитваше да подчини езика му. Бореше се с нея.

— Ти к-хаза, че можеш да четеш мислите — смотолеви той. — Прочети я.

Тя пристъпи напред като го гледаше подигравателно в очите.

Усмивката й замръзна. Вдигна ръце като да се защити, после се отдръпна назад. От гърлото й се изтръгна вик на истински ужас.

Ринсуинд се огледа. Останалите горски духове също отстъпваха. Какво беше направил? Очевидно нещо ужасно.

Но в живота му всичко беше само въпрос на време преди нормалният баланс на вселената да се възстанови и да започне да му нанася обичайните си ужасни удари. Той се отдръпна назад, шмугна се между все още въртящите се горски духове, които създаваха магическия кръг, и зачака да види каква ще е следващата стъпка на Друела.

— Дръжте го! — изпищя тя. — Отведете го далече от Дървото и го убийте!

Ринсуинд се обърна и хукна.

През фокуса на кръга.

Избухна ослепителен блясък.

Внезапно всичко потъна в мрак.

Мярна се само неясна виолетова сянка, наподобяваща фигурата на Ринсуинд, която се смали в една точка и се стопи.

После нямаше нищо.

Хран Варварина се промъкваше безшумно по коридорите, обляни в толкова виолетова светлина, че изглеждаха почти черни. Предишното му объркване бе изчезнало. Това очевидно беше магьоснически храм, което обясняваше всичко.

Това обясняваше защо по-рано следобеда докато яздеше през потъналата в мрак гора, бе забелязал отстрани на пътя един сандък. Капакът му беше примамливо отворен, а отвътре се подаваше много злато. Но когато той скочи от коня и се опита да се приближи, от сандъка поникнаха тънки крачета и той избяга припкайки в гората и спря на няколкостотин ярда разстояние.

Сега, след няколко часа мъчително преследване, той го бе изгубил сред тези осветени като в Ада тунели. Общо взето, неприятните издълбани резки и случайните разпаднали се скелети, през които минаваше, никак не притесняваха Хран. Това отчасти се дължеше на факта, че освен че имаше изключително бедно въображение, той не беше и особено умен; както и на това, че всичките тези странни резби и опасни тунели бяха нещо съвсем обикновено за него. Една значителна част от времето му минаваше в подобни неща — диреше злато, демони или разстроени девици и ги освобождаваше съответно от собствениците, живота или поне от една от причините за мъката им.

Вижте Хран, който скача с котешка стъпка в тайнствената паст на някой тунел. Даже и на фона на виолетовата светлина кожата му има ослепителен меден блясък. По него има много злато, под формата на гривни по ръцете и краката, но иначе той е съвсем гол, само с една препаска от леопардова кожа около слабините. Беше я взел в дишащите пара гори на Хоуондаланд, след като уби притежателя й със зъбите си.

В дясната си ръка той носеше вълшебната черна сабя Кринг, която е изкована от гръм и мълния и има душа, но която не влиза в ножница. Хран я бе откраднал само преди три дни от непревземаемия дворец на Архимандрита на Б’Итуни, и вече съжаляваше за това. Тя започваше да му лази по нервите.