Цветт на магията

— Казвам ти, че тръгна по оня, последния проход вдясно — Кринг изсъска с такъв глас, сякаш стържеха с острие по камък.

— Тихо!

— Казвам само, че…

— Млъкни!

А Двуцветко…

Беше се изгубил, това му беше ясно. Или сградата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше, или се беше озовал на някакво широко подземно ниво, без да е слязъл и едно стъпало надолу, или пък — както започваше да подозира — вътрешните измерения на мястото не се подчиняваха на горе-долу основния принцип в архитектурата и бяха по-големи от външните. И какви бяха всичките тези странни светлини? Те представляваха осмоъгълни кристали, разположени на еднакво разстояние по стените и тавана, и хвърляха неприятен отблясък, който по-скоро открояваше тъмнината, отколкото осветяваше.

А който и да беше правил резбите по стената, милозливо си помисли Двуцветко, сигурно си е попийвал доста. И то от години.

От друга страна, сградата определено беше удивителна. Строителите й са били обладани от Числото Осем. Подът представляваше непрекъсната мозайка от осмоъгълни плочки.-таваните и стените на коридорите бяха разположени под такъв ъгъл, че, ако някой ги преброеше, коридорите да имат по осем страни, а там, където мазилката бе паднала, Двуцветко забеляза, че даже и самите камъни са осмоъгълни.

— Не ми харесва — каза дяволчето от фотоапарата около врата му.

— Защо? — попита го Двуцветко.

— Странно е.

— Но ти си демон. Демоните не могат да кажат за нещо, че е странно. Искам да кажа, какво може да е странно за един демон?

— О-о — предпазливо каза дяволчето, като се огледа нервно наоколо и пристъпи от крак на крак. — Разни неща. Предмети.

Двуцветко го погледна строго.

— Какви неща?

Демончето нервно се изкашля (демоните не дишат; но на всяко интелигентно същество, независимо дали диша юга не, все пак понякога в живота му се налага да се изкашля нервно. И що се отнася до дяволчето, този беше точно един от тези случаи).

— Ами, неща — нещастно каза то. — Лоши неща. Нещата, за които не говорим, са сферата, която изобщо се опитвам да прескоча, господарю.

Двуцветко вяло поклати глава.

— Де да беше тук Ринсуинд! Той щеше да знае какво да направи.

— Той ли? — насмешливо подхвърли дяволчето — Хич не си представям магьосник да дойде тук. Те нямат нищо общо с числото осем. — То виновно се плесна през устата.

Двуцветко вдигна поглед към тавана.

— Какво беше това? — попита той. — Не чу ли нещо?

— Аз? Да чуя? Не! Нищичко! — заяви дяволчето. То рязко се прибра в кутията си и затръшва вратата. Двуцветко потропа на нея. Тя се открехна със скърцане.

— Приличаше на движещи се камъни — обясни той. Вратата се затвори с трясък. Двуцветко сви недоумяващо рамене.

— Мястото сигурно се разпада на части — каза си той. Изправи се.

— Питам! — извика той. — Има ли някой?

— НИКОЙ, Никой, никой — отговориха тъмните тунели.

— Ехо? — опита той.

— ХО, Хо, хо.

— Знам, че има някой — току-що те чух да играеш на зарове!

— РОВЕ, Рове, рове.

— Виж какво, току-що…

Двуцветко млъкна. Причината беше ярката точка светлина, която се беше появила на няколко крачки от очите му. Тя растеше бързо и след няколко секунди вече бе придобила очертанията на миниатюрен човек. На този етап той започна да вдига шум, или по-точно, Двуцветко започна да чува шума, който фигурата не беше преставала да вдига. Звучеше като нацепен писък, уловен в един дълъг миг от времето.

Дъгоцветният човек сега имаше размерите на кукла — една изкривена форма, която висеше във въздуха и се въртеше на бавни обороти. Двуцветко се зачуди защо си бе помислил точно за израза „нацепен писък“ и… си пожела да не беше.

Човечето започваше да прилича на Ринсуинд, Устата на магьосника беше отворена, а лицето му бе ярко осветено от — какво? Двуцветко установи, че мисли за странни слънца. Слънца, които хората обикновено не виждат. Той потрепери.

Въртящият се магьосник вече бе стигнал наполовина човешки ръст. Сега растежът беше по-бърз, последва миг на внезапно напрежение, втурна се струя въздух, взриви се звук. Ринсуинд изпадна от въздуха с писък. Заби се здраво в пода, задави се, после се претърколи, обвил главата си с ръце, а тялото му се беше свило на топка.

Когато прахът се слегна, Двуцветко посегна предпазливо и потупа магьосника по рамото. Човекът-кълбо се сви още по-силно.

— Аз съм — Двуцветко му обясни с готовност. Магьосникът се поразгъна малко.

— Какво? — попита той.

— Аз.

В един миг Ринсуинд се изпъна и скочи пред малкия човек, като отчаяно го стискаше за раменете. Очите му бяха огромни и диви.

— Не го казвай! — изсъска той. — Не го казвай и може и да успеем да се измъкнем!

— Да се измъкнем? Как влезе? Не знаеш ли…

— Не го казвай!

Двуцветко се отдръпна по-назад от този луд.

— Не го казвай!

— „Не казвай“ какво?

— Числото!

— Числото ли? — повтори Двуцветко. — Ей, Ринсуинд…

— Да, числото! Между седем и девет. Четири плюс четири!

— Какво, ос…

Ринсуинд тутакси запуши устата му с ръце.

— А го каза, и сме обречени. Само не го мисли много. Имай ми доверие!

— Не разбирам! — проплака Двуцветко. Ринсуинд малко се поотпусна, което ще рече, че в сравнение с опънатите му нерви струна от цигулка би приличала на желе.

— Хайде — каза той. — Да се опитаме да се измъкнем. А аз ще опитам да ти разкажа.

След първата Епоха на Магиите, освобождаването от магьосническите книги започна да се превръща в изключително сериозен проблем на свят Диск. Магията си остава магия, дори и временно вкарана в оковите на пергамента и мастилото. Тя има своя потенция. Това не е проблем, докато притежателят на книгата е още жив, но с настъпването на смъртта му вълшебната книга се превръща в източник на неконтролируема мощ, която трудно може да бъде обезвредена.

Накратко, от вълшебните книги изтича магия. Изпробвани са различни решения. Държавите близо до Ръба чисто и просто натоварваха книгите на умрелите магове с оловни пенталфи и ги изхвърляха от Края на Диска. В околностите на Центъра съществуващите възможности не бяха чак толкова добри. Една от тях беше да поставят опасните книги в метални кутии с отрицателно зареден октирон и да ги пуснат в бездънните морски дълбини (заравянето им в дълбоки пещери на сушата бе забранено от по-рано, след като някои области се оплакаха от ходещи дървета и петглави котки), но не след дълго магията се просмука навън и в крайна сметка рибарите започнаха да се оплакват от стада невидими риби или някакви миди със способности на медиум.

Временно разрешение на проблема беше конструирането в разни центрове на магическото знание на огромни помещения, изградени от денатуриран октирон, който е непроницаем за повечето видове магия. Тук можеше да се съхраняват по-опасните магьоснически книги, докато отслабне силата им.

Ето така се бе оказала в Невидимия Университет и Октавата — най-великата от всички магьоснически книги, притежание в миналото на Създателя на Вселената. Именно това бе книгата, която заради облог някога бе разлистил Ринсуинд. Беше имал на разположение една единствена секунда, за да погледне страницата, преди да се задействат безбройните алармени магии, но това време се беше оказало предостатъчно за една магия да изскочи от нея и да се загнезди в паметта му като жаба под камък.

— И после какво? — попита Двуцветко.

— О-о, изхвърлиха ме. Набиха ме, разбира се.

— И никой не знае какво всъщност прави магията?

Ринсуинд поклати глава.

— Беше изчезнала от страницата — каза той. — Никой няма да я узнае преди да я кажа. Или докато не умра, разбира се. Тогава тя един вид ще се произнесе. Единственото, което знам, е, че спира вселената или слага край на Времето, или нещо такова.