Бяла смрт

— Така ли? — невярващо се обади касиерката.

Останалите в кафенето не бяха пропуснали нито думичка.

Една кокалеста белокоса жена изкудкудяка като кокошка.

— Риболовът вече не е какъвто беше. Продадоха фабриката. Някаква голяма компания изкупи целия бизнес. Уволни всички работници. Никой не знае какво правят. Хората, които работят там, изобщо не стъпват в града ни. Понякога виждаме ескимоси с големи черни джипове.

Гамей погледна пътеводителя — да не би да е пропуснала нещо.

— Ескимоси ли? Не предполагах, че сте толкова далеч на север.

Невинният й въпрос стана повод за оживен дебат. Някои от местните твърдяха, че ескимосите пазели фабриката. Други заявиха, че хората с джиповете всъщност били индианци или пък монголци. В един момент Гамей се зачуди дали не е попаднала в някой приют за душевноболни. Мисълта й се затвърди, когато касиерката промърмори нещо за „извънземни“.

— Извънземни ли? — повтори Гамей.

Очите на касиерката се разшириха под дебелите кръгли стъкла на очилата.

— Това е като Зона 51, онази тайна база на НЛО в Щатите, дето я показваха в „Досиетата Х“.

— Веднъж видях НЛО, докато ловувах в района на старата фабрика — намеси се един мъж, който спокойно можеше да е и стогодишен. — Голямо сребърно нещо, цялото святкащо.

— Стига, Джо — каза кокалестата жена. — Сигурно си бил толкова насвяткан, че си видял и розови слонове.

— Че как — ухили се беззъбо старецът. — И тях съм ги виждал.

Избухна смях.

Гамей се усмихна сладко и се обърна към касиерката.

— Страхотно ще е да разкажем на приятелите си, че сме виждали база на НЛО. Далеч ли е оттук?

— На трийсетина километра — отвърна касиерката и й обясни как да стигне. Гамей й благодари, остави десет доларова банкнота в празната кутия за помощи и излезе.

Пол се бе облегнал на колата със скръстени на гърдите ръце.

— Как мина? — попита той и си взе кафето.

Гамей хвърли поглед към магазина.

— Не зная. Сякаш попаднах в епизод на „Туин Пийкс“. Само за няколко минути научих, че в тази част на света има каращи големи джипове ескимоси, база на НЛО и розови слонове.

— Това обяснява всичко — със сериозна физиономия отбеляза Пол. — Докато беше вътре, оттук прелетя ято едри създания с цвят на сливи.

— Не се изненадвам след всичко чуто — каза тя и седна зад волана.

— Мислиш ли, че местните си правят майтап за сметка на бедните туристи? — попита Пол, докато се настаняваше до нея.

— Ще разберем, след като видим големите сребърни неща около Зона 51. Ще ти обясня по пътя — добави тя, като видя обърканото му изражение.

Подминаха отбивката към центъра и пристанището и продължиха през гъста борова гора. Дори с подробните обяснения на касиерката, която бе описала едва ли не всеки пън и камък по пътя, за малко не пропуснаха отклонението. Нямаше никакви указателни знаци. Единствено здраво отъпканите коловози отличаваха пътя от дърварските просеки в гъстата гора.

Паркираха на около половин километър от главния път. Касиерката я бе посъветвала да спрат на една поляна недалеч от голяма морена и да продължат през гората пеша. Неколцината местни жители, които се били осмелили да се приближат до портала, били засичани и безцеремонно връщани. Очевидно ескимосите, както ги бе нарекла касиерката, разполагаха със скрити камери.

Гамей и Пол оставиха колата, тръгнаха успоредно на пътя и след стотина метра видяха отблясъците на слънчевите лъчи по високата телена ограда. По горната й част минаваше черен кабел — по бодливата тел течеше ток. Не се виждаха никакви камери, но това не пречеше да са маскирани някъде наоколо.

— И сега какво? — попита Гамей.

— Ще ловим риба или ще копаем червеи.

— Никога не съм си падала по копаенето на червеи.

— Аз също. Да половим риба.

Пол излезе на разчистената ивица пред оградата и веднага забеляза тънката, почти невидима жица на височината на глезена. Посочи я. Сигнална жица. Откърши един сух клон и го метна върху проводника, след което се шмугна обратно в гората. Двамата с Гамей се проснаха по корем на покритата с борови иглички земя.

Скоро се чу ръмжене на двигател и от другата страна на оградата се появи голям черен джип. Колата спря, вратата се отвори, отвътре изскочиха два свирепо изглеждащи чисто бели самоеда с размерите на лъвове и затичаха към оградата. Миг по-късно към душещите кучета се присъедини мургав кръглолик пазач с черна униформа и готова за стрелба карабина в ръце.

Докато кучетата сновяха покрай оградата, пазачът подозрително се загледа в гората. Видя клона върху жицата, промърмори нещо неразбираемо в радиостанцията и тръгна към джипа. Кучетата като че ли усетиха двамата натрапници сред дърветата, спряха, загледаха се в тяхната посока и заръмжаха. Пазачът им викна и те побягнаха към джипа. Скочиха вътре и машината потегли.

— Не е зле — каза Пол, гледаше часовника си. — Деветдесет секунди.

— Май е време да се омитаме оттук — каза Гамей. — Сигурно ще пратят някой да махне клона.

С притичвания стигнаха до взетата под наем кола и след няколко минути отново бяха на главния път.

Гамей поклати замислено глава.

— Тоя пазач заприлича ли ти на ескимос?

— Да, донякъде. Е, може би. Никога не съм се натъквал на ескимоси в Кейп Код.

— Какво ще търси ескимос толкова далеч на юг? Да не продава „Ескимо“?

— Единственото, което предлагаше онзи тип и кутретата му, бе бърз превоз до моргата. Дай по-добре да видим какво става в цивилизацията.

Гамей кимна. След няколко минути завиха на кръстопътя към градчето. В него нямаше нищо забележително и Гамей разбираше защо се споменава съвсем мимоходом в пътеводителя. Къщите бяха защитени от лошото време с асфалтова облицовка в убито зелено или мораво, а покривите бяха покрити с алуминиеви плоскости, за да може снегът да се свлича по-лесно. Виждаха се съвсем малко хора и автомобили. На някои магазини в миниатюрната търговска част имаше табели, че са затворени за неопределено време. Цялото градче имаше доста запуснат вид. Пристанището бе живописно, както споменаваше и пътеводителят, но празно и това допълваше безрадостната картина.

Рибарският кей бе съвсем пуст, като се изключи опърпаното ято дремещи чайки. Гамей посочи неоновата реклама на някаква кръчма — малка четвъртита постройка до пристанището — и Пол й каза да запази маса и да му поръча риба и пържени картофи, докато той пообиколи да открие някой, който да му разкаже нещо за „Океанус“.

Гамей влезе в ресторанта. Заведението бе празно, ако не се броеше пълният барман и един-единствен клиент. Тя седна на маса с изглед към пристанището. Барманът дойде да вземе поръчката, дружелюбно се извини, че няма риба и пържени картофи, но посочи, че бутът на грил и сандвичите със сирене не са никак лоши. Гамей каза, че няма проблем, и поръча два сандвича и „Молсън“. Канадската бира й харесваше, тъй като бе по-силна от американската.

Докато отпиваше от питието си и се наслаждаваше на оплютия от мухи таван и украсената с продрана рибарска мрежа и прашасал препариран омар стена, седящият на бара мъж слезе от стола си. Явно бе изтълкувал гледката на пиеща сама посред бял ден американка като покана. Затътри се към нея с бутилка в ръка, погледът му пробяга оценяващо по червената й коса и гъвкавото й атлетично тяло. Не видя сватбената халка, тъй като лявата ръка на Гамей лежеше на коляното й, и реши, че е обещаваща плячка.

— Добро утро — каза той с приветлива усмивка. — Нещо против да седна при вас?

Гамей не се стресна от толкова прекия подход. Погаждаше се добре с мъжете, защото имаше таланта да мисли като тях. Трудно бе да се повярва, че с високата си стройна фигура и дълга вълниста коса навремето бе първа мъжкарана, оглавяваше банда момчета, строеше къщи по дърветата и играеше бейзбол по улиците на Расин. Освен това бе и страшно добър стрелец благодарение на баща си — той й бе купил въздушна пушка и машина за изстрелване на панички.

— Заповядайте — небрежно отвърна тя и махна към стола.