Бяла смрт

— Някакви подробности за „Океанус“?

— Съвсем малко. Те са международен дистрибутор на морски продукти. Купуваха риба от цял свят, но през последните няколко години се заеха с рибовъдство. Рибарниците им са огромни.

— И смяташ, че може те да са нагласили всичко това?

— Не зная, Кърт. Въпреки че определено разполагат с необходимите ресурси. А може би и с мотив.

— Къде се намира въпросният рибарник?

— Недалеч оттук, в Скаалсхавн. Маркъс смяташе да мине с „Морски страж“ пред рибарника, за да могат журналистите да го снимат. — Тери си погледна часовника. — Което ми напомня… че трябва да тръгвам. Наистина имам доста работа.

Стиснаха си ръцете и си обещаха да се срещнат отново. На излизане Тери му хвърли кокетен поглед през рамо. Това може би бе замислено като окуражаващо, но само го вкисна още повече.

9

Професор Йоргенсен изчака вежливо няколко минути, докато Остин се опитваше да се ориентира из непостижимите дебри на менюто, но накрая не издържа и се наведе над масата.

— Ако искате да опитате местен специалитет, препоръчвам ви пържена кайра или делфийска пържола.

Остин си представи как нагъва бутче от дебелите дребни птички с папагалски клюн и се отказа от кайрата. А пък делфийско… Спря се на скерпикьот — специалитет от овнешко. Още след първата хапка съжали, че не си е поръчал кайра.

— Как е овнешкото? — попита Йоргенсен.

— Още малко и може да съперничи на гьон — отвърна Остин. Дъвчеше усилено.

— Господи, трябваше да ви посъветвам да поръчате варено овнешко, като моето. Скерпикьотът се суши на вятър. Обикновено го приготвят по Коледа и го ядат цяла година. Малко е на възраст, така да се каже. — Лицето му светна при хрумналата му нова мисъл. — Все пак продължителността на живота на островите е доста висока, така че сигурно е здравословно.

Остин с мъка успя да отреже още едно късче и го задъвка. После остави ножа и вилицата и даде почивка на мускулите на челюстта си.

— Какво ви води тук, професоре? Едва ли е храната.

Очите на Йоргенсен проблеснаха развеселено.

— Занимавах се с докладите за намаляващия добив на риба на островите. Истинска мистерия!

— В смисъл?

— Отначало си помислих, че причината за изчезването на рибата е вероятно в замърсяването, но водите около островите са необичайно чисти. Тук не мога да направя кой знае какви анализи, затова утре летя за Копенхаген да пусна пробите през компютъра. Възможно е да има съвсем малки количества химикали, които да обясняват проблема.

— А да имате идея за източника им?

— Странна работа — каза професорът и почеса единия от двата кичура на главата си. — Убеден съм, че проблемът е свързан по някакъв начин с намиращия се наблизо рибарник, но засега не мога да открия някаква видима връзка.

Остин тъкмо поглеждаше овнешкото и се питаше дали не може да си уреди един сандвич, но думите на професора моментално го накараха да застане нащрек.

— Взимали сте проби в района на рибарника?

— Да. На островите има няколко рибовъдни предприятия, които произвеждат пъстърва, сьомга и така нататък. Взех проби от водите около рибарника в Скаалсхавн, на няколко часа път нагоре от Торсхавн към Сундини — дългият пролив, който разделя Стрьомьо от Йостурьо. Навремето там имаше китоловна станция. Рибарникът е собственост на една голяма корпорация.

— „Океанус“? — наслуки предположи Остин.

— Да. Чували сте за нея, така ли?

— Съвсем наскоро. Доколкото разбирам, професоре, рибата около рибарника е по-малко, отколкото би трябвало.

— Точно така — намръщено отвърна Йоргенсен. — Същинска загадка.

— Чувал съм, че рибарниците може да са вредни за околната среда.

— Така е. Отходните продукти може да са токсични. Слагат в храната на рибата специални химически препарати, за да расте по-бързо, но от „Океанус“ твърдят, че разполагат с най-модерните пречиствателни станции. Засега не съм открил данни, които да оборят твърдението им.

— Посетихте ли самия рибарник?

Йоргенсен се усмихна — усмивката му приличаше на озъбване.

— Посетители не се допускат. Рибарникът се охранява по-строго и от съкровищница. Успях да говоря с човек от адвокатската кантора, която представлява компанията в Дания. Той ме увери, че в рибарника не се използват никакви химикали и че е оборудван с най-добрите пречиствателни инсталации. Като истински скептик, наех една хижа недалеч от рибарника и минах с лодка колкото бе възможно по-близо до него, за да взема пробите. Както казах, утре пътувам за Копенхаген, но ако вие с приятелката ви пожелаете, спокойно можете да отседнете в хижата. Много е приятно.

— Благодаря, професоре. За съжаление, госпожица Уелд е заета през следващите няколко дни.

— Е, това наистина е жалко.

Остин разсеяно кимна. Бе заинтригуван от споменаването на силната охрана на рибарника. Докато за друг това би изглеждало като препятствие, за Остин бе покана да провери връзката между „Океанус“ и фаталния сблъсък между кораба на SOS и крайцера.

— Но все пак бих приел предложението ви. Иска ми се да видя колкото се може повече от островите, преди да си тръгна.

— Чудесно! Останете, колкото искате. Островите наистина са чудесни. Ще предупредя собственика, че ще отидете. Казва се Гунар Йепсен и живее в къщата зад хижата. Можете да използвате колата, която наех. Покрай хижата минава корабче… с две думи, няма да скучаете. По скалите има страшно много птичи колонии, местността е чудесна за разходки, а има и много интересни археологически останки.

Остин се усмихна.

— Убеден съм, че няма да скучая.

След вечерята пиха по едно питие в бара и се сбогуваха с уговорката да се видят в Копенхаген. Професорът щеше да пренощува при свой приятел и да отпътува още в зори. Остин се качи в стаята си. Искаше на следващия ден да се задейства от рано сутринта. Отиде до прозореца, известно време замислено съзерцава притихналия град и пристанището, след това измъкна клетъчния си телефон и набра един номер.

Гамей Морган-Траут седеше в кабинета си в централата на НАМПД във Вашингтон и се взираше напрегнато в монитора. Телефонът иззвъня. Без да отмести поглед, тя вдигна слушалката и измърмори разсеяно: „Ало“. Щом чу гласа на Остин, на лицето й цъфна ослепителна усмивка — беше уникална с характерния процеп между предните й зъби.

— Кърт! — възкликна тя. — Радвам се да те чуя!

— И аз теб. Как вървят нещата в НАМПД?

Без да престава да се усмихва, Гамей отметна кичур тъмночервена коса от челото си.

— Откакто ви няма с Джо, тъпчем на едно място. Чета някакво резюме за изследването върху нервите на краставата риба, които можели да помогнат за проблеми с вестибуларния апарат у хората. Пол прави компютърен модел на Яванската падина. А бе — ужас. Много ни липсвате с Джо. Сигурно онази рискована спасителна операция ви е отегчила до смърт.

Компютърът на Пол Траут бе долепен до този на жена му. Траут се взираше в екрана, застанал в типичната си поза — с приведена глава, отчасти замислен, отчасти за да компенсира двуметровата си височина. Светлокестенявата му коса бе сресана на път по средата по модата от времето на джаза и пригладена назад при слепоочията. Както винаги, бе облечен безупречно — лек маслиненозелен италиански костюм и подходяща по цвят папийонка. Вдигна лешниковите си очи, сякаш поглеждаше над очила, макар да носеше контактни лещи, и каза:

— Попитай безстрашния ни вожд кога се връща, ако обичаш. Централата на НАМПД е тиха като гробница, откакто двамата с Джо станаха знаменитости.

Остин го чу и отвърна високо:

— Кажи на Пол, че ще ме види зад бюрото ми след няколко дни. Джо ще пристигне по-късно тази седмица, след като приключи с изпитанията на последната си играчка. Исках да ви уведомя къде ще съм. Утре отивам в едно малко крайбрежно селце на Фарьорските острови, казва се Скаалсхавн.