Првото правило на магьосника

И двамата мъже притиснаха юмрук до сърцето си и се поклониха.

Очите на офицера от армията на Д’Хара се спряха на Ричард.

— На вашите заповеди, Господарю Рал.

Ричард го погледна изненадан, след това го пропусна покрай ушите си. Човекът, каза си той, сигурно не може да отвикне от това „Господарю Рал“.

Ричард забеляза един страж встрани. Позна го. Беше капитанът, когото беше видял до портите, когато излизаше предишния път от Народния дворец. Същият, който му беше предложил кон и го беше предупредил за дракона. Ричард му махна с ръка да се приближи. Той дойде и застана мирно в очакване на заповедите му, като изглеждаше малко притеснен.

— Имам работа за теб. — Мъжът чакаше притихнал. — Мисля, че ще се справиш добре с нея. Искам да събереш всички Морещици. До последната.

— Тъй вярно, сър. — Изглеждаше пребледнял. — Ще бъдат екзекутирани преди залез слънце.

— Не! Не искам да ги екзекутирате!

Човекът примигна объркано.

— Какво да правя с тях?

— Ще унищожиш техните Агиели. До последния. Не искам никога повече да виждам Агиел. — Той вдигна в ръката си Агиела, увесен на врата му. — Освен този. След това ще им намериш нови дрехи. Изгори до последния парцал всички дрехи, принадлежащи на Морещиците. Кажи на хората да се отнасят към тях с нежност, с уважение.

Очите на човека се ококориха.

— Нежност — прошепна той — и уважение?

— Точно така. Трябва да им се намери работа, чрез която да помагат на хората, трябва да се научат да се отнасят към хората така, както останалите се отнасят с тях: с нежност и уважение. Не знам как ще го направиш, сам ще трябва да намериш начин. Изглеждаш ми умен. Ясно?

Човекът се намръщи.

— Ами ако откажат да се променят?

— Кажи им, че ако продължават по стария път, в края му ще ги чака Търсачът с белия меч.

Стражът се усмихна, приближи юмрук до сърцето си за поздрав и се поклони енергично.

Зед се наведе към Ричард.

— Ричард, Агиелите са магия, те не могат да бъдат унищожени току-така.

— Ами тогава му помогни, Зед. Помогни му да ги унищожи или ги заключи някъде, или направи нещо друго. Ясно? Не искам никой никога повече да изпитва болката на Агиел.

Зед пусна тънка усмивка и кимна.

— С радост ще помогна, момчето ми. — Зед се поколеба, потърквайки брадата си с дългия си пръст, след това каза тихо: — Ричард, наистина ли мислиш, че ще се получи, че военните части ще бъдат отзовани, че армията на Западната земя ще помогне?

— Вероятно не. Но ти не можеш на никого да кажеш за твоето Първо правило, така че трябва да печелим време, докато можем отново да приберем хората по домовете им, докато отново издигнеш границата. Тогава отново ще сме в безопасност. Тогава с магията ще е свършено.

От небето се чу тътен. Ричард вдигна глава и видя Скарлет, която кръжеше. Червеният дракон се спусна спираловидно надолу в свежия въздух. Хората нападаха по земята, разпръснаха се и закрещяха, виждайки, че тя се готви да кацне в основата на стъпалата. Скарлет запърха с криле и се приземи пред Ричард, Калан, Зед и Чейс и двете деца.

— Ричард! Ричард! — закрещя тя, подскачайки от крак на крак с разперени криле, трепереща от вълнение. Огромната й червена глава се спусна към него. — Яйцето ми се излюпи! Едно прекрасно малко драконче, точно както ти каза! Искам да дойдеш да го видиш! Толкова е силно. Обзалагам се, че след месец ще може да лети. — Скарлет очевидно в един момент видя всички събрали се хора. Главата й се завъртя, оглеждайки ги. Огромните й жълти очи примигнаха, тя се наклони към Ричард: — Проблем ли имаме? Има ли нужда от драконов огън?

Ричард се ухили.

— Не. Всичко е наред.

— Ами щом е така, качвай се и ще те водя да видиш малкото ми.

Ричард прегърна Калан през кръста.

— Ако вземеш и Калан, с удоволствие идвам.

Скарлет я огледа от главата до петите.

— Щом е с теб, е добре дошла.

— Ричард — каза Калан, — какво ще правим със Сидин? Веселан и Савидлин сигурно са страшно притеснени. — Зелените й очи се вгледаха дълбоко в неговите. Тя се наведе към него и прошепна. — Пък и оставихме нещо недовършено в къщата на духовете. Вярвам, че ябълката, която не доядохме, е все още там. — Ръката й пристегна кръста му, устните й се извиха в усмивка. Усмивка, която изкара дъха му.

Ричард с усилие отмести поглед от нея и вдигна очи към Скарлет.

— Този малкият беше откраднат от народа на Калните когато ти заведе Мрачния Рал там. Майка му болезнено очаква завръщането му, също както и ти копнееше за малкото си. След като видим малкото ти драконче, ще можеш ли да ни отнесеш там?

Огромното око на Скарлет се плъзна към Сидин.

— Е, мисля, че разбирам тревогата на майка му. Дадено. Качвайте се.

Зед пристъпи напред с ръце върху хълбоците, в гласа му имаше нотки, подсказващи, че не може да повярва на очите си.

— Ще позволиш на един човек да се вози на крилете ти? Червен дракон? Ще го отнесеш, където си пожелае?

Скарлет зарина магьосника в облак дим, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Човек не. Но този тук е Търсач. Аз съм на неговите заповеди. Бих го закарала до отвъдния свят и обратно.

Ричард я хвана за шиповете и се покачи на раменете й, след като тя се сниши надолу. Калан му подаде Сидин. Ричард го пое в скута си и хвана ръката на Калан, издърпвайки я на гърба на Скарлет зад себе си. Тя го прегърна през кръста, притиснала длани към гърдите му и глава към раменете му.

Ричард леко се наведе към Зед.

— Пази се, приятелю — той дари стария си приятел с широка усмивка. — Пилето ще бъде щастлив да научи, че най-после съм решил да си взема жена от народа на Калните. Къде да те намерим после?

Зед протегна тънката си ръка и обви с длан глезена му, като го потупа.

— Ще бъда в Ейдиндрил. Елате при мен, щом свършите.

Ричард го погледна с най-строгия си смръщен поглед, навеждайки се още повече.

— И тогава ще си поговорим. Доста.

Зед кимна усмихнат.

— Да, мисля, че има за какво да поговорим.

Ричард се усмихна на Рейчъл, помаха на нея и на Чейс, след това потупа Скарлет по една от люспите.

— Към небето, червена ми приятелко!

Скарлет изръмжа, бълвайки огнени пламъци, и се издигна в небето. Заедно с нея полетяха и мечтите и настроението на Ричард.

Зед гледаше разрязващия небето дракон и продължаваше да се притеснява. Чейс погали Рейчъл по главицата, след това скръсти ръце и погледна изпод вежди магьосника.

— Доста заповеди раздава за обикновен горски водач.

Зед се засмя.

— Така е.

Дребен плешив човечец се приближи, тичайки по стълбите нагоре с високо вдигнати ръце, като викаше нещо.

— Магьоснико Зорандер! Магьоснико Зорандер! — най-сетне задъхан се спря пред тях. — Магьоснико Зорандер!

— Какво има? — намръщено попита Зед.

Той едва си поемаше дъх.

— Магьоснико Зорандер, появи се проблем.

— Какъв проблем? И кой си ти?

Човекът се наведе към Зед и загадъчно сниши глас.

— Аз съм главният пазител на криптата. Има проблем — мъничките му очички се стрелкаха във всички посоки. — Проблем в гробницата.

— Каква крипта?

Очите на човека го погледнаха с изненада.

— Ами криптата на Панис Рал, дядото на Господаря Рал, разбира се.

Челото на Зед се набръчка.

— И какъв е проблемът?

Главният пазител на гробницата нервно посегна с пръсти към устните си.

— Не съм видял с очите си, Магьоснико Зорандер, но хората ми не биха ме излъгали. Никога. Те ми го казаха, а те не биха ме излъгали.

— Какво става! — сгълча го Зед. — Какъв е проблемът?

Очите на човека отново се стрелнаха встрани, гласът му се превърна в шепот.

— Стените, Магьоснико Зорандер! Стените.

Зед скръцна със зъби.

— Какво стените?

Онзи го погледна със широко отворени очи.

— Стопяват се, Магьоснико Зорандер. Стените на гробницата се стопяват.

Зед настръхна и го погледна.