Првото правило на магьосника

Ричард я намери клекнала край един от изоставените басейни за отдавания. Превръзката все още висеше на врата й, след като я беше свалила от устата си. Калан беше превита надве, обляна в сълзи, дългата й коса се спускаше на вълни по сведените й напред рамене, беше стиснала ножа в две ръце, острието опираше в гърдите й. Раменете й потръпваха на тласъци. Ричард спря пред диплите на бялата й рокля.

— Не го прави — прошепна той.

— Трябва. Обичам те. — Калан леко простена. — Докоснах те със силата си. По-скоро бих умряла, отколкото да стана твоя господарка. Това е единственият начин да те освободя. — Тя се разтресе от сълзи. — Искам да ме целунеш, а след това да си тръгнеш. Не искам да го видиш.

— Не.

Очите й се впериха в неговите.

— Какво каза? — прошепна тя.

Ричард постави юмруци на хълбоците си.

— Казах „не“. Няма да те целуна, докато по лицето ти стоят тези глупави рисунки. Направо ми изкараха акъла.

Зелените й очи го гледаха с невярващ поглед.

— Ти не можеш да ми откажеш нищо, след като веднъж съм те докоснала със силата си.

Ричард се отпусна на земята близо до нея. Отвърза превръзката от врата й.

— Ами значи, ти ме нареди да те целуна — той потопи парчето плат във водата, — а аз ти казах, че няма да го направя, докато тези глупави знаци стоят по лицето ти — той започна да изтрива светкавиците от кожата й. — Така че, предполагам, единственото решение е да се отървем от тях.

Тя стоеше на колене, смразена, докато той почистваше червената боя от лицето й. Когато свърши, Ричард погледна в широко отворените й очи. Хвърли парцала настрани и коленичи пред нея, плъзгайки ръце около кръста й.

— Ричард, аз те докоснах с магията си. Почувствах го. Чух го. Видях го. Как е възможно тя да не те е засегнала?

— Бях защитен.

— Защитен? Как?

— От любовта си към теб. Разбрах, че те обичам повече от самия живот и че по-скоро бих отдал живота си на магията ти, отколкото да живея без теб. Исках да ти го дам целия. Предложих на силата всичко, което имам. Цялата си любов към теб. Щом веднъж разбрах колко много те обичам и пожелах да бъда твой на всяка цена, разбрах, че магията всъщност няма какво да промени в мен. Аз вече съм ти изцяло отдаден; няма защо да ме променя. Бях защитен, защото вече бях докоснат от любовта ти. Бях абсолютно убеден, че ти чувстваш същото, и не се страхувах от това какво ще се случи. Ако бях изпитал и най-малкото съмнение, магията щеше да се промъкне през него и да ме порази, но аз не изпитвах абсолютно никакво съмнение. Любовта ми към теб е истинска и безбрежна. Любовта ми към теб ме предпази от магията ти.

Тя му се усмихна с онази нейна особена усмивка.

— Така ли се чувстваше? Не изпита никакво съмнение?

Ричард отвърна на усмивката й.

— Е, трябва да призная, че когато те видях с тези неща, изрисувани на лицето, за миг се притесних. Не знаех какво представляват, какво означават. Извадих меча, опитвайки се да спечеля време за размисъл. Но след това разбрах, че всъщност няма значение; ти пак си беше Калан, аз пак те обичах независимо от всичко. Исках да ме докоснеш повече от всичко на света, за да докажа любовта и отдадеността си към теб, но трябваше да разиграя малка сценка заради Рал.

— Тези символи означават, че аз също отдавам всичко на теб — прошепна тя.

Калан сключи ръце около врата му и го целуна. Двамата коленичиха на плочките пред басейна за отдавания, притиснати плътно един към друг. Ричард целуна нежните й устни така, както бе бленувал хиляди пъти. Продължи да я целува, докато главата му се замая, и още след това, без да обръща внимание на обърканите хора, които минаваха покрай тях и ги гледаха.

Ричард нямаше представа колко време са стояли така прегърнати, но най-сетне реши, че е време да отидат да намерят Зед. Обвила ръка около кръста му и отпуснала глава на раменете му, Калан тръгна заедно с него обратно към Градината на живота, като преди да влезнат през портите, се целунаха още веднъж.

Зед стоеше изправен, едната му ръка беше отпусната на хълбока, другата потъркваше брадичката му, а самият той оглеждаше олтара пред себе си и другите неща отзад. Калан коленичи пред него и взе ръцете му в своите, като ги целуна.

— Зед, той ме обича! Разбрал е как да намери изход, да се справи с магията. Имало е начин и той го е намерил.

Зед се намръщи насреща й.

— Е, доста време му отне.

Калан се изправи на крака.

— Знаел си как може да стане?

Зед явно се обиди от въпроса й.

— Аз съм магьосник от Първия орден. Разбира се, че знаех.

— И не ни каза?

Зед се усмихна.

— Ако го бях направил, скъпа моя, нямаше да се получи. Предварителното знание би посяло зърното на съмнението. А дори едно-единствено зърно е достатъчно, за да провали всичко. За да бъдеш истинската любов на един Изповедник, е необходимо тотално отдаване, само така можеш да победиш магията. Без желанието му да ти се отдаде изцяло, жертвайки себе си, независимо, че знае какво ще последва, нямаше да стане.

— Май знаеш доста за това — намръщи се Калан. — Никога досега не бях чувала, че такова нещо съществува. Колко често се случва?

Зед замислено потърка брадичката си, загледан нагоре към прозорците.

— Ами знам само още един случай освен този. — Очите му се спряха върху двамата. — Но вие не можете да го казвате на никого, също както и аз не можех да ви го кажа. Независимо колко болка може да ви причини това, независимо от последствията, не трябва да го казвате. Ако дори един човек освен вас го знае, може да се разчуе и така завинаги да бъде унищожена възможността за другите. Това е една от ирониите на магията; трябва да приемеш поражението, преди да имаш право на успех. Това е и един от товарите на магията; трябва да приемеш резултатите, смъртта дори на другите, за да запазиш надеждата за бъдещето. Себичността коства живота, възможностите на неродените.

Калан кимна.

— Обещавам.

— И аз — каза Ричард. — Зед, свърши ли всичко? С Мрачния Рал, искам да кажа. Той мъртъв ли е?

Зед погледна Ричард така, че той изпита неочаквано неудобство.

— Мрачният Рал е мъртъв. — Зед постави тънката си ръка на рамото на Ричард, кокалестите му пръсти здраво се впиха в него. — Ти направи всичко както трябва, Ричард, всичко. Направо ми изкара акъла. Никога не съм виждал подобно представление.

Ричард гордо се ухили.

— Просто един малък номер.

Зед кимна, бялата му коса стърчеше във всички посоки, приличаше на дивак.

— Повече от номер, момчето ми. Повече от малък.

Всички се обърнаха при шума на приближаващи се стъпки. Появи се Чейс, влачейки зад себе си Майкъл, когото беше сграбчил за яката. Мръсните бели панталони и риза подсказваха, че Майкъл не идва по собствено желание. Чейс го блъсна към Ричард.

Щом видя брат си, Ричард помръкна. Лукавите очи на Майкъл се спряха на Ричард.

— Никой не може да се отнася така с мен, малки братко. — Гласът му както винаги беше снизходителен. — Нямаш представа в какво се забъркваш, какво се опитвах да направя, как щях да помогна на всички чрез обединяването на Западната земя с Д’Хара. Обричаш хората на безсмислено страдание, което Мрачният Рал щеше да им спести. Ти си глупак.

Ричард си помисли за всичко, което беше преживял, за всичко, което Зед и Калан, и Чейс бяха преживели. Помисли си за всички, които знаеше, че са умрели в ръцете на Рал, за безбройните смърти, за които никога нямаше да узнае. Страданието, жестокостта, бруталността. Помисли си за всичките тирани, процъфтявали под закрилата на Мрачния Рал, всички, от самия Рал до Принцеса Вайълит. Помисли си за онези, които той е убил. Почувства болка и мъка от онова, което трябваше да стори.

Металическият звън на Меча на истината изпълни въздуха. Очите на Майкъл се ококориха, когато върхът на острието му се оказа опрян в гърлото му.

Ричард се наведе към брат си.

— Отдай ми поздрава на губещия, Майкъл.