Игра на тронове

— Не благоволявам — каза Джофри. — Мама казва, че все пак трябва да се оженя за теб, затова ще стоиш тук и ще се подчиняваш.

— Не искам да се женя за теб — проплака Санса. — Ти отсече главата на татко ми!

— Той беше предател. Никога не съм обещавал, че ще го пощадя. Обещах само, че ще бъда милостив, и бях. Ако не беше твоят баща, щях да заповядам да го вържат за четири коня и да го разкъсат, или жив да го одерат, но му дадох чиста смърт.

Санса го зяпна, сякаш го виждаше за първи път. Носеше ватиран яркочервен жакет, извезан с лъвове, и пелерина със златни нишки, с висока яка, която очертаваше лицето му като в рамка. Зачуди се как изобщо се е заблуждавала някога, че е красив. Устните му бяха меки и червени като червеите, които човек намира по земята след дъжд, а очите му бяха празни и жестоки.

— Мразя те — прошепна Санса.

Лицето на крал Джофри се вледени.

— Майка ми казва, че не подобава на един крал да бие жена си. Сир Мерин.

Рицарят се изправи пред нея, изви ръката й, с която тя се опита да се защити, и я зашлеви през ухото с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Санса не помнеше как е паднала, но когато се съвзе, се беше смъкнала на колене върху рогозките от тръстика. Главата й кънтеше. Сир Мерин Трант стоеше над нея с кръв по бялата копринена ръкавица.

— Сега ще се подчиняваш ли, или да го накарам пак да те удари?

Ухото на Санса беше изтръпнало. Тя го опипа и пръстите й се отпуснаха мокри и червени.

— Аз… както… както заповядате, милорд.

— Ваша милост — поправи я Джофри. — Ще се видим на съвета.

Обърна се и излезе.

Сир Мерин и сир Арис го последваха, но Сандор Клегейн се задържа колкото да я дръпне грубо и да я изправи.

— Спести си болката, момиче, и му дай каквото ти иска.

— Какво… какво иска той? Моля ви, кажете ми.

— Иска да му се усмихваш, да ухаеш сладко и да бъдеш дамата на неговата любов — изхриптя Клегейн. — Иска да му редиш всичките сладки думички, на които те е учила твоята септа. Иска да го обичаш… и да се боиш от него.

След като и той си отиде, Санса отново се смъкна върху чергите и зяпна няма в стената, докато две от слугините не пристъпиха плахо в стаята й.

— Ще ми трябва гореща вода за банята ми, моля — каза им тя, — и благовония. И малко пудра да скрие този оток.

Дясната й буза беше подута и болеше, но тя знаеше, че Джофри ще иска да е красива.

Горещата вода я накара да помисли за Зимен хребет и това й вля сили. Не беше се къпала от деня, в който умря баща й, и се стъписа като видя колко мръсна стана водата. Слугините измиха кръвта от лицето й, изтъркаха мръсното от гърба й, умиха косата й и я вчесаха, докато не блесна отново на дебели кестеняви къдрици. Санса не им проговори, само им нареждаше сухо какво да правят. Бяха слуги на Ланистър, а не лично нейни, и не им вярваше. Когато дойде време да се облича, избра си онази, зелената рокля, която бе носила на турнира. Спомни си колко галантно се бе държал с нея Джофри в нощта на пира. Навярно с това щеше да му го припомни и на него, за да се държи по-мило.

Изпи чаша мляко с каймак и похапна малко сухар, докато чакаше, за да успокои стомаха си. Сир Мерин се върна по обяд. Беше облякъл белите си доспехи: ризница от лъскави метални плочки със златни гравюри, висок шлем със златен слънчев изгрев за гребен, наколенници, нагърленик, ръкавици и ботуши от бляскава стомана, тежък вълнен плащ, стегнат с тока с форма на златен лъв. Беше вдигнал забралото на шлема си, за да се вижда по-добре злото му лице с торбичките под очите, широката, кисело изкривена уста и ръждивата на цвят, осеяна със сиво коса.

— Милейди — каза той с поклон, сякаш не беше я разкървавил с шамара си само преди три часа. — Негова милост ми заповяда да ви придружа до тронната зала.

— А заповяда ли ти да ме удариш, ако откажа да дойда?

— Вие отказвате ли да дойдете, милейди? — Погледна я съвсем безизразно, очите му дори не се спряха на отока, който й бе оставил.

Санса осъзна, че мъжът не я мрази. Нито пък я обичаше. Нищичко не изпитваше към нея. За него тя беше само някаква… вещ.

— Не — каза тя и стана. Искаше й се да се разбеснее, да го удари както той я бе ударил, да го заплаши, че стане ли кралица, ще заповяда да го пратят в изгнание, само да посмее да й посегне още веднъж… но си спомни какво й каза Хрътката и каза само: — Ще изпълня волята на Негова милост.

— Както правя аз — отвърна той.

— Да… но вие не сте истински рицар, сир Мерин.

Санса знаеше, че на това Сандор Клегейн щеше да се изсмее. Други мъже щяха да я наругаят, да я предупредят да си държи езика зад зъбите, или дори да я помолят за прошка. Сир Мерин Трант беше друга порода. На сир Мерин Трант просто му беше все едно.

Терасата бе пуста. Санса стоеше сама, свела глава, докато Джофри долу седеше на Железния трон и раздаваше кралска справедливост така, както той я разбираше. На всеки десет дела девет, изглежда, му бяха досадни; тях той прехвърляше на своя съвет и се въртеше нервно, докато лорд Белиш, Великият майстер Пицел и кралица Церсей решаваха спора. Но когато решеше сам да царства, дори кралицата майка не можеше да го озапти.

Доведоха някакъв крадец и той накара сир Илин да отсече ръката му на място. Двама рицари се обърнаха към него да реши спора им за земя и той постанови да се сразят в дуел на следващата заран. „До смърт“, добави. Една жена падна на колене и го замоли да й предаде главата на мъж, убит като предател. Била го обичала, каза му, и искала да го погребе прилично. „Щом си обичала един предател, значи и ти си предателка“ — каза Джофри. Двама златни плащове я повлякоха към тъмницата.

В единия край на масата седеше лорд Слинт с жабешкото лице, облечен в черна кадифена туника и лъскава златоткана пелерина, и кимаше одобрително на всяка произнесена от кралската уста присъда. Санса се взираше мрачно в това грозно лице и си спомняше как той беше хвърлил баща й в нозете на сир Илин, за да го обезглави, искаше й се да го нарани, искаше й се да се появи някой герой, него да хвърли върху камъните и да му отсече главата. Но един глас в главата й прошепна: „Герои не съществуват“ и тя си спомни какво й беше казал веднъж лорд Петир тук, в същата тази зала.

„Животът не е песен, миличко — това й беше казал. — Един ден за жалост ще го разбереш.“

„В живота побеждават чудовищата“, каза си тя и този път чу гласа на Хрътката, хладен и хриплив като метал, стържещ на камък.

„Спести си болката, момиче, и му дай каквото иска.“

Последният случай беше с един пълничък певец от някаква градска кръчма, обвинен, че е съчинил песен, която осмива покойния крал Робърт. Джоф им нареди да му дадат лютнята и му заповяда да изпее песента пред кралския съд. Певецът се разплака и взе да се кълне, че никога повече няма да изпее тази песен, но кралят настоя. Беше някаква смешна песничка все за Робърт, как се бил с една свиня. Санса знаеше, че става дума за глигана, който го беше убил, но в някои от стиховете сякаш се намекваше за кралицата. Когато песента свърши, Джофри обяви, че е решил да прояви милост. Певецът щял да бъде лишен или от пръстите, или от езика си. Даде му един ден да си избере сам. Джанос Слинт закима.

Това беше последното дело за следобеда, отбеляза с облекчение Санса, но нейните мъки не свършиха. Когато гласът на херолда разпусна съда, тя слезе от балкона. Джофри я чакаше в подножието на витото стълбище. С него беше Хрътката, както и сир Мерин. Младият крал я огледа критично от главата до петите.

— Изглеждаш по-добре отпреди.

— Благодаря, ваша милост — каза Санса. Празни слова, но го накараха да кимне и да се усмихне.

— Ела да се поразходим — разпореди се Джофри и й предложи ръката си. Нямаше избор, освен да приеме. Докосването до ръката му някога щеше да предизвика в нея тръпка на възбуда; сега само накара кожата й да настръхне. — Скоро ще е рожденият ми ден — заговори Джофри, докато излизаха през задния вход към тронната зала. — Ще има голям празник и подаръци. Ти какво ще ми подариш?