Игра на тронове

— Аз също — отвърна им Джон. — Не разбирате ли? Те убиха баща ми. Това е война, брат ми Роб сега се сражава в крайречните земи…

— Знаем — прекъсна го мрачно Пип. — Сам ни разказа всичко.

— Съжаляваме за баща ти — рече Грен, — но това е без значение. Кажеш ли веднъж думите, не можеш да напуснеш, каквото и да става.

— Длъжен съм — настоя Джон.

— Ти каза думите — напомни му Пип. — „Сега започва моят страж — така каза. — И няма да свърши до смъртта ми.“

— „На поста си ще живея и на поста си ще умра“ — добави Грен и кимна.

— Няма нужда да ми казвате думите, знам ги не по-зле от вас. — Вече се ядоса наистина. Защо не го оставеха да си отиде? Само правеха нещата по-трудни.

— „Защото аз съм мечът в мрака“ — добави Халдър.

— „Защото аз съм стражът на ледения вал“ — подвикна пронизително Тоуд.

Джон ги изруга. Не казаха нищо.

Пип подкара коня към него и зареди:

— „Защото аз съм огънят, пламтящ против студа. Светликът съм, от който надига се зората, рогът, спящите събуждащ, щитът, пазещ света човешки.“

— Не се приближавай — предупреди го Джон и размаха меча. — Сериозно ти говоря, Пип. — Никой от тях не беше с броня, можеше на късове да ги насече, ако потрябва.

Матар беше заобиколил зад гърба му. И той се включи в хора.

— „Обричам живота и честта си на Нощен страж.“

Джон срита кобилата и я завъртя в кръг. Сега вече всички момчета бяха около него, обкръжиха го от всички страни.

— „За тази нощ…“ — Халдър подкара отляво към него.

— „…и всички нощи бъдни“ — довърши Пип. Посегна и хвана юздите на Джон. — Така че това ти е изборът. Или ме убий, или се върни с мен.

Джон вдигна меча си… и го отпусна безпомощно.

— Проклети да сте! Проклети да сте всички!

— Да ти връзваме ли ръцете, или ще ни дадеш дума, че ще се върнеш с нас кротко? — попита Халдър.

— Няма да бягам, ако това имаш предвид. — От дърветата излезе Дух и Джон го изгледа сърдито. — И ти си един помагач! — Тъмночервените очи го изгледаха разбиращо.

— Ще трябва да побързаме — каза Пип. — Ако не се върнем до съмване, Стария мечок ще отреже главите на всички ни.

Джон Сняг не запомни почти нищо от пътя назад. Стори му се по-кратък, може би защото умът му беше другаде. Скоростта налагаше Пип: малко галоп, лек тръс, раван, после отново в галоп. Къртичино мина и отмина, червеният фенер над бардака отдавна беше загаснал. Стигнаха бързо. Оставаше все още цял час до изгрева, когато Джон зърна кулите на Черен замък напред, тъмни пред бледата грамада на Вала. Този път не му приличаше на дом.

Можеха да го върнат, каза си Джон, но не можеха да го принудят да остане. Войната все пак нямаше да свърши утре, нито вдругиден, а приятелите му не можеха да го пазят непрекъснато. Щеше да се позабави, да ги накара да помислят, че е останал на драго сърце… а след това, след като се отпуснеха, пак щеше да избяга. Следващия път щеше да избегне кралския път. Можеше да хване покрай Вала на изток, чак до морето, да речем. По-дълго, но много по-безопасно. Или дори на запад към планините, а после на юг през високите степи. Това беше пътят на диваците, труден и опасен, но натам никой нямаше да го гони. Нямаше да се отдалечи на повече от стотина левги от Зимен хребет и от кралския път.

Самуел Тарли ги чакаше при старата конюшня. Отпуснал се беше на земята до бала сено и дремеше. Като ги чу, стана и изтупа сламките от дрехите си.

— А-а… радвам се, че те намериха, Джон.

— Аз не — отвърна Джон и слезе.

Пип скочи на земята и погледна сърдито към изсветляващото небе.

— Сам, помогни да приберем конете — каза дребосъкът. — Чака ни дълъг ден, а заради нашия лорд Сняг няма да можем да поспим.

На съмване Джон отиде в кухнята, както всеки път на съмване. Трипръстия Хоб нищо не каза, докато му даваше закуската за Стария мечок. Днес тя беше три твърдо сварени яйца, запържени филийки хляб, парче шунка и ошав. Джон отнесе храната в Кралската кула.

Завари Мормон да пише на перваза на прозореца. Гарванът му крачеше по раменете му и мърмореше „Гжито, гжито!“ Когато Джон влезе, птицата изграчи.

— Остави храната на масата — каза Стария мечок и вдигна очи. — Искам и бира.

Джон отвори дървените капаци на един от прозорците, взе стомната с бира от лавицата отвън и му напълни един рог. Хоб му беше дал и един лимон, все още студен от склада на Вала. Джон го смачка в юмрука си. Сокът потече между пръстите му. Мормон пиеше всеки ден бирата си с лимон и твърдеше, че само благодарение на това все още си е запазил зъбите.

— Ти несъмнено обичаше баща си — каза Мормон, след като Джон му донесе рога. — Нещата, които обичаме, най-много ни съсипват, момко. Помниш ли, когато ти го казах?

— Помня — отвърна навъсено Джон.

— Гледай повече да не го забравяш. Тежките истини са тези, които трябва да държим здраво. Подай ми чинията. Пак ли шунка бе? Както и да е. Уморен ми се виждаш. Толкова уморителна ли беше ездата ти по пълнолуние?

Гърлото на Джон бе пресъхнало.

— Вие знаете?

— Знае — изграчи гарванът на рамото на Мормон. — Знае.

Стария мечок изсумтя.

— Смяташ ли, че са ме избрали за лорд-командир на Нощен страж, защото съм тъп като пън, Джон? Емон ми каза, че ще заминеш. Аз му казах, че ще се върнеш. Познавам си хората… и момчетата също. Честта те тласна да хванеш кралския път… и честта те върна.

— Върнаха ме приятелите ми — каза Джон.

— Случайно да съм казал „твоята чест“? — Мормон огледа чинията.

— Те убиха баща ми. Нима очаквахте, че нищо няма да направя?

— Ако трябва да си говорим истината, аз щях да постъпя точно като теб. — Мормон лапна една слива и изплю костилката. — Наредих да те пазят. Видели са те на тръгване. Ако братята ти не бяха те стигнали по пътя, все щяха да те хванат някъде, но не приятели този път. Освен ако нямаш кон с крила като гарван. Имаш ли?

— Не. — Джон се почувства глупаво.

— Жалко. Такъв кон щеше да ни върши добра работа.

Джон не се предаде. Каза си, че поне ще умре доблестно. Ако не друго, това поне можеше да направи.

— Зная какво е наказанието за дезертьорство, милорд. Не ме е страх да умра.

— Уммра! — изграчи гарванът.

— Нито да живееш, надявам се — рече Мормон, отряза с камата си от шунката и я подаде на птицата. — Не си дезертирал. Все още не. Ето те тук. Ако взимахме главата на всяко момче, прескочило нощем до Къртичино, досега само духове щяха да пазят Вала. Но може би се каниш да избягаш утре, или след два дни? Така ли? На това ли се надяваш, момче?

Джон замълча.

— Така си мислех. — Мормон обели черупката на едно от яйцата. — Баща ти е мъртъв, момко. Мислиш ли, че можеш да го възкресиш?

— Не — отвърна той навъсено.

— Добре — рече Мормон. — Двамата с теб видяхме възкръсващи мъртъвци и честно казано, не държа много отново да виждам подобно нещо. — Изяде яйцето на две хапки. — Брат ти е на бойното поле с цялата сила на севера зад гърба му. Всеки от неговите лордове знаменосци командва повече мечове, отколкото ще намериш по целия Нощен страж. Какво те кара да си въобразяваш, че имат нужда точно от твоята помощ? Толкова велик воин ли си, или си носиш някой гръмкия в джоба да ти омагьосва меча?

Джон нямаше какво да му отговори. Гарванът кълвеше едно от яйцата. Чупеше с клюн черупката и измъкваше отвътре бели и жълти късчета.

Стария мечок въздъхна.

— Ти не си единственият засегнат от тази война. Сестра ми най-вероятно сега е тръгнала на поход с войската на твоя брат, заедно с дъщерите си, облечени в мъжки ризници. Мейг е една стара посивяла сврака, опърничава, свадлива и своенравна, но това не значи, че обичта ми към нея е по-малка, отколкото твоята към твоите сестри. — Намръщен, Мормон взе последното яйце, стисна го в юмрук и черупката се пръсна. — А може би значи. Все едно, все пак ще скърбя ако я посекат, но както виждаш, не съм хукнал да я спасявам. Казал съм думите, както и ти. Мястото ми е тук… а твоето къде е, момче?