Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Настръхнах, намалих скоростта. Ужаси ме не толкова ходът на мислите и метафизическият абсурд на чувството, колкото фактът, че това видение е могло да възникне у мен! Нищо не ми беше по-чуждо от иреалността и мистиката и въпреки това сега…

Запалих цигара и си наложих да потърся смислено, научно обяснение на събитието. Няма съмнение, че има такова обяснение, а щом го има, трябва да го намеря. Сигурно, както споменавах за това и в работата си, онова нападение — било то нападение на съзнателна или несъзнателна човешка ръка или на безразличната природа, — което разруши жизнените процеси, базиращи се на окислението, е подействувало стимулиращо на редукционните. А щом хемоглобинът е бил посредникът на смъртта, хлорофилът е станал залог за оцеляването. Въпросът обаче вече е дали само на оцеляването? И обратно: сигурно ли е, че така може да се оцелее? Двата процеса — окислението и редукцията — са неразделими един от друг. Живите същества вдишват — са вдишвали — кислорода и са освобождавали въглероден двуокис, който пък растителността е разлагала отново… Доколкото знам, според някои схващания атмосферата на Земята в началото се е състояла предимно от въглероден двуокис (амонячната атмосфера и образуването на утайката по морското дъно е друга фаза, сега говоря не за нея). Огромната растителност, покриваща земята в продължение на стотици хилядолетия, е преработила въгледвуокиса и наситила атмосферата с кислород за по-висшите форми на живот.

По-висшите форми — колко относителна категория е това! — сега обаче изведнъж изчезнаха, значи престанаха да произвеждат и въглероден двуокис. И запасите някой ден ще привършат — а дали този ден ще настъпи след сто хиляди години или сто милиона години, е наистина без значение, тъй като няма нито часовник, нито календар, който да определи срока. Отмирането на едната половина на живия свят неизбежно ще доведе до изчезването и на другата. Смяната на местата, превземането на властта и едновластието при това положение е само привидно, случайно и преходно явление, едно трепване в нарушаването на равновесието. Победителят вече носи отровата в тялото си, както в класическите драми.

Логиката на последователността определено ме ободри и ми върна моментното душевно равновесие. Почти развеселен, превключих на по-висока скорост и докато профучавах под шатрата на буйно разлистените дървета, дори се радвах, че съм се освободил от потискащия град. (Интересно, а донякъде е и характерно, че два фактора въобще не ми минаха през ума: възможността за това, че неизброимите, но все пак настъпващи милиони години могат да създадат противосредството на опустошението и че природните процеси са изброими, но заместими. Другият, невзет предвид фактор, беше причината за настъпилата катастрофа: онова, което наруши равновесието в природата, можеше или може в бъдеще да създаде и нови обрати! Нека ми служи за оправдание това, че всички тези последствия на практика вече лежат извън обхвата на оставащите ми години. Чудно ли е тогава, че за някои от тях съм забравил?)

Заобиколих онази черна кола, която, естествено, още стоеше напреки на пътя — обрасла, овехтяла, но неподвижна, там, където се срещнах с нея първия ден. Междувременно невидимият симулатор в съзнанието ми се е приспособил към избледнелия свят и видът на входа на Института не събуди у мен никакви чувства. Изглеждаше ми такъв, какъвто е бил винаги. Жълтите парцали на охраната стояха на входа като познати при бариерата. Вдигнах единия пистолет — затворът му не помръдна. Прясната ръжда бе свършила хубава работа. Хвърлих го и опипах джоба на сакото си: издуваше го револверът на генералния директор. Изглежда, инстинктът за самоотбрана е неизкореним, макар и да знам, че няма срещу какво да се отбранявам. (А ако имаше, ако трябваше в това положение да се защищавам, не би ли било още по-ужасно?)

Бутнах нагоре бариерата и минах под нея с колата. Наистина нямаше смисъл да се мотая пеша из голямата територия на Института. Кому ще навредя, ако мина с колата по покритите с чакъл пътеки? Ако мина с колата по вече занемарената, избуяла трева? Кому ще навредя и главното: кой може да ми попречи?

Колата послушно се затъркаля, накъдето я насочвах.

Минах пред сградата на дирекцията, където нямах никаква работа, и се насочих към малката горичка, където се криеше КП-то. Не стигнах съвсем до входа, а само до края на горичката, защото сгъстените корони се провисваха до капака на мотора, търкайки се о предното стъкло, и ми пречеха да виждам. От земята бяха изпълзели корени, щръкваха пред колелата като сгърчени пръсти и с подли удари затрудняваха и правеха несигурно движението ми. Всъщност ставаше въпрос само за няколко крачки… Спрях двигателя, слязох и хванал в едната си ръка чантата с ръкописа и магнетофонната лента, а в другата силен прожектор, се доближих пеша до КП-то. Въпреки че и тези няколко крачки не се оказаха леки, тъй като в гъсталака от клони — със заети ръце — можех да си проправям път само с лакти. От време на време можех да премина само наведен до кръста, а понякога и пълзейки на колене. За щастие миниатюрната джунгла се простираше само на няколко десетки метра и входът на КП-то беше под носа ми.

Вратата се отвори лесно и аз — сякаш едва вчера съм бил тук за последен път — влязох като у дома си в шлюза, после в познатия коридор между стените, между слоевете бетон и КП. Изглежда тогава съм бил затворил след себе си вратата на КП стената, когато съм излязъл. Тъй като сега и двете ми ръце бяха заети, трябваше за момент да положа на земята или чантата, или прожектора, за да отворя вратата. Този незначителен момент от действието за части от секундата стана толкова значителен, че кръвта напусна главата ми и трябваше да се подпра с рамо на стената, за да не падна.

Тъй като в момента на навеждането осъзнах, че прожекторът в ръката ми не свети, въобще не го бях включил, когато минах през първата врата.

Въпреки това в малкото помещение, което нямаше прозорци, беше светло: осветителните тела по стената, покрити с матови стъкла и защитени с решетки, излъчваха равномерна светлина.

Не разбирах и не можах да разсъждавам върху това. Разумът ми се парализира. Изминало бе доста време, откакто всякакво подаване на електроенергия бе престанало, и бях привикнал с падането на здрача да виждам светлина, колкото може да даде лъчът на едно фенерче: накъдето се насочи, всичко блести студено — бяло, а на крачка от него околността тъне в нощ. Може би и затова не ми направи впечатление, че лампите в коридора светят. Сетивата ми го бяха схванали като продължение на външния слънчев свят и не сигнализираха…

Но защо светят лампите?!

Вцепенението бавно отмина, отново усетих краката си и като реакция получих силно сърцебиене. Лампите не светят от само себе си! За лампите трябва ток… Токът трябва да се произвежда. Някой трябва да произвежда ток…!

Оттласнах се от стената — зарязвайки и чанта и прожектор, — избягах от сградата. Вън се спрях — накъде съм се затичал. След това се втурнах в командната зала на КП-то. Нужен ми беше само един момент да установя: никой не бе ходил там оттогава…

Посегнах към обикновения ключ на стената, едно щракане и осветителните тела по тавана започнаха едно по едно да светят с трепкаща светлина. Значи и тук имаше ток… Но откъде идваше?

Затътрих се към командния пулт и в полусъзнание, като пометох с ръка гащеризона на Бирике на земята, се строполих на стола. Ръката ми се озова над бутоните. Натиснах напосоки един: зелената светлина на контролната лампа светна веднага, показвайки, че включената единица функционира. Изключих я, защото дори не знаех какво и къде съм задействувал. Контролната лампа изгасна.

Спокойствие, спокойствие. Спокойствие, ако е възможно! Електроенергия има, откъде? Някой я произвежда… Небеса! Възможно ли е и в града вече да има ток? Отдавна не ми беше идвало наум да пипам ключа. Нещо е станало оттогава насам и аз не знам нищо! Как бих могъл да знам! Затворил съм се в себе си и гоня само своята фикс идея… Не. Щях да забележа, ако е станало каквото и да е. Дори и само един човек да беше останал жив в града, трябваше вече да се срещнем — ако не ние, поне следите ни…