Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Трябваше да го направя, защото дори да не го направех, пак щях да си загина, както ако бих погълнал отрова. Мъките не мога да си спестя, най-много — времето за очакване. Освен това човек, ако толкова се старае да се пази, попада в клопката на сантиментализма: тъй като асортиментът беше богат, а изборът зависеше само от мен, първо опитах една апетитно узряла ябълка.

Услади ми се, усладиха ми се и останалите. Не усетих да ми вредят. Напротив, почувствувах се освежен, мускулите ми станаха по-еластични, мислите ми — по-живи отпреди.

Направо се нахвърлих на зеленчуците, на плодовете. Натоварих малкото си камионче до пръсване, съвсем излишно: зеленчуците са хубави само пресни. Щом ми се яде всеки ден, всеки ден трябва да си бера… Но това, което в началото се бе оказало интересно, вълнуващо, щом започна да се повтаря всеки ден, се превърна в уморително губене на време. Отново се върнах към сухата храна и само от време на време се решавах на някое „прибиране на реколтата“. Несистемното хранене, отиващо в двете крайности, доведе до своите последствия: хвана ме страхотно разстройство. Нямах проблеми с лекарствата, но веднъж спазъмът ме хвана тъкмо на път за вкъщи. Минавах точно през жилищния комплекс на Института. Спрях, напосоки влязох в първата къща и поисках да вляза в най-близкия апартамент. Вратата на антрето беше затворена. Опитах следващия, но сякаш съдбата си играеше с мен, напразно натисках бравите, нито една врата не се отвори. Напънът ме измъчваше все повече и пропорционално на това растеше и ядът ми. Когато почувствувах, че не издържам повече, измъкнах револвера и стрелях няколко пъти в ключалката на запъналата се пред мен врата. Тясното стълбище отрази оглушително гърма на револвера. По главата ми се посипа мазилка, във въздуха се носеше прах и миризма на дим. Но бравата се разпадна и след два силни ритника вратата отстъпи. Нахълтах в апартамента наистина в предпоследния момент.

Вълнението, физическото усилие и упоритото разстройство ме бяха изтощили. Когато излязох от сградата, се почувствувах толкова обезсилен, че приседнах на каменните стълби пред входа. Кожата ми настръхна, дишах учестено, направо се задъхвах…

И тогава изведнъж се разсмях. Разсмях се накъсано, с хълцане, като истерик! Сетих се колко напразни са били предишните ми усилия да вляза в някой апартамент и да търся тоалетна. Напразно? Не се изразявам правилно: излишно, така беше. Щом бях почувствувал внезапната необходимост от това, защо не клекнах, пък било то и насред улицата? Нямаше кого да скандализирам и от кого да се срамувам… Всъщност нямаше да навредя на никого…

Казват, че брадата на мъртвите продължавала да расте. Клетките умират по-късно от този, на когото са служили; мозъчните клетки живеят шест-осем минути след спирането на сърцето, а роговите клетки с дни преживяват времето, когато е имало нужда от тях… Интересно, с колко надживяват привичките от цивилизацията изискванията, които се предявяват към тях? Добро възпитание, чувство за срам, навик, хигиена, удобства… Всяка една като отделен слой е полепнала в нервните ми клетки и направляват постъпките ми дори и тогава, когато практическият смисъл от тях вече доближава нулата. Така ли ще бъде, докато съм жив? Или — ако ми е писано да живея достатъчно дълго — постепенно ще се притъпят, ще се разпаднат и с отмирането на времето ще изоставям тук-там по някоя от тях?

Блед и отпуснат седях пред вратата, когато по замрялата улица забелязах да се приближава странно същество: парцали покриваха тялото му; слели се в едно, рошава коса и дълга брада окръжаваха лицето му, от което надничаха само парче сива кожа и сълзящите очи. Вървеше прегърбен, с тътрене и леко поклащане, сякаш му беше трудно да запази равновесие на два крака, но не смее да се отпусне на четири, предните му крайници вече не се подчиняват: твърде къси и слаби.

Смехът замръзна в гърлото ми, защото в приближаващия се познах себе си… Щях да го попитам колко години са минали оттогава, ала езикът се въртеше трудно в беззъбата му уста, отдавна беше отвикнал от говоренето…

Скочих и въпреки че се олюлях, успях да се добера до колата, седнах в нея и се понесох към чудовището. Не почувствувах силата на сблъсъка, не чух и удар, не прозвуча и вик. Колата мина през него, сякаш е бил само мъгла или сън.

Същия ден следобед — заради разстройството трябваше да легна — си съставих режим с повтаряща се и изменяща се програма. На първо място в ежедневието ми стояха миенето и упражненията за тялото. Систематизирах нещата, необходими за поддържане на живота, и реших, че ще уча. Ще освежа познанията си по математика и тъй като и без това трябва да ходя до библиотеката, ще погледна какъв материал по биология, главно по медицина, съм в състояние да обработя… Ръката ми вече беше посегнала да напише в края на реда: учене на езици — но се усетих навреме.

Фактът си е факт: планът и дневният режим донякъде ме възстановиха. Премина и разстройството ми и постепенно започнах прехода от събирателния начин на живот към „производителния“. Разкопах едно парче от подивялата трева и посадих най-различни семена. Бях ги взел от един магазин за посадъчни материали, а на гърба на пликчетата бе написано какво да се прави с тях. Сезонът все още беше благоприятен и ако не бях сигурен, то поне можех да се надявам, че все нещо ще се хване от граха, фасула, доматите и другите подобни. Във всеки случай усърдно поливах градинката си, която, дори и да не разнообрази менюто ми в очакваната степен, във всеки случай ще подсили у мен склонността към наблюдения, а в моето положение дори и това не е дреболия…

В по-широк смисъл империята ми се простираше до оградата на Института, а в по-тесен — включваше павилиона, който си бях избрал за жилище, и най-близката му околност. Погрижих се за съоръженията, от които зависех. Поддържах в ред язовира и редовно проверявах реактора. Обаче изключих и разглобих всички останали, които можеха да станат излишни или опасни. Свалих предпазителите в неизползваемите сгради, за да не стане късо и да възникне пожар. Разглобих действуващите опитни установки в лабораториите и спрях останалите реактори. Радиоактивните вещества прибрах на сигурно място, а накрая разположих около жилището си уреди за метеорологично наблюдение и за следене на радиоактивността както за информация, така и за сигурност. Въпреки че нямаше да ме предпазят от повтаряне на катастрофата, тъй като тя би изпреварила предупреждението.

Намиращите се на територията на Института, макар и затворени и обезвредени радиоактивни вещества, са само част от онези радиоактивни вещества, които могат да се намерят по света в активно състояние или в „резерв“. Дузини предприятия, произвеждащи такива вещества, работеха с пълен капацитет; стотици реактори произвеждаха енергия; подземни, подводни складове, кораби, самолети, подводници, препълнени с атомни заряди.

С тях какво е станало? Какво е могло да се случи?

По всяка вероятност нищо. Иначе и с тези тук е щяло да се случи нещо. Щели са да експлодират или напротив: да се срутят като подгизнали минни забои. Ала не бяха експлодирали и не се бяха срутили. Излъчването (неутронно? друго?) беше подействувало само на живите организми — смилявайки се над собствената си раса, над останалите живи атомни факли. Виж го ти.

По-добре да бъда предпазлив. Да умра е сравнително просто. Трудна е агонията. Дълга и в самота. Сабята, пушката правят видима, кървяща рана. Лъчите изяждат човека отвътре, смилат го бавно, както термитите дървото. Стои, живее, обаче отвътре вече е празно. Благодаря, не желая.

Разположих уредите. Останалото ще видим.

Стараех се да избягвам сградата на дирекцията. Качих се още веднъж до стаята на Давид — без да влизам вътре, — заключих вратата и хвърлих ключа. Не исках повече да влизам там.

Трябваше да свърша още една трудна работа. Дълго я отлагах, но в края на краищата не можех да я избегна. В комплекса, тук, беше и Алберт. Тук е и сега. Рано или късно трябва да вляза и там, където е работил, защото невъзможно е, докато аз живея, трудя се тук, около него, той така…