Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Така че къде сте вие, господин директор, щом ви няма на бюрото ви? Може би в чекмеджето? В голямото, широко, средно чекмедже? Но то е празно! Съвършено празно! Не държите в него нищо! Тогава как да се надявам, че то ще ви съхрани за мен?

Може би страничните чекмеджета. Явно, господин директорът все пак е бил пълен човек, не е обичал да дърпа това голямото, средното чекмедже, да тормози корема си. Ама то не е срамно, моля ви се, нито тялото се притеснява, нито удобството се нарушава — а така отстрани е по-подръка. Малко така, по-настрани… така е по-сигурно, за предпочитане е. По-лесно е и за затваряне, ако някой, на когото не му е работа, се наведе над бюрото да надникне в чекмеджето: ку-ку, да има нещо за продан?

Генералният директор не е бил съвсем здрав: горното чекмедже отстрани — пълно с лекарства и с разпечатан пакет сухар… Стомахът, това е ясно. Модата днес толкова бързо се променя, а и конкуренцията е все по-напориста! Господин директорът, който строго разграничава частния живот от службата — за това свидетелствува писалката, — господин директорът вече не е млад човек и освен това е склонен към пълнеене, защото държи средното чекмедже празно; късите вечерни рокли и домашните пижами, деловият живот са разнебитили стомаха на господин директора, направили са го на решето; от второто странично чекмедже на господин директора изскачат бинокъл и военен револвер.

По кого стреля директорът? Глупости, явно по никого, един директор няма навика да стреля; няма нужда да стреля. С оръжие. Въпреки всичко револверът, грижливо почистен, смазан, зареден, се въргаля в чекмеджето, готов във всеки момент за действие. Ако някой влезе през вратата: Давай дължината на полите за следващата година! — самоотбраната срещу разбойници е законна. Но това е само виц. А револверът не е виц. В бинокъла кръстче, грапавата му черна обвивка е доста изтрита: много е гледано през него, ръката, която го е държала, го е изгладила. Къде сте гледали, господин директор? Може би сте ловец… Револверът обаче не е ловно оръжие. А този, по когото стрелят с револвер, не е чак толкова далеко, че да е нужен бинокъл… Господин директор, вие започвате да ставате загадъчен!

Колко по-просто, по-откровено е третото чекмедже, в него е всичко онова, което ми липсваше първия ден: чифт леки кожени пантофи, пантофи с тънка подметка, пижама и резервна челюст. Качеството на пантофите свидетелствува, че вие, господин директор, сте взискателен човек; пижамата издава, че предположението ми не е било неоснователно, вие наистина сте едър човек, а не сте висок — казвам ви, това не е срамно въобще, в края на краищата ние сме такива, каквито сме се родили — никой не може да излезе от кожата си. А що се отнася до протезата, за това няма да говорим. Остава между нас.

На всяко чекмедже по една чаша… Екс, господин директор! Започнахме като непознати, а докато стигнем до края, ще бъдем приятели… То така си е редно. Да видим тогава четвъртото, последното…

Интересно, това е заключено. Хайде де, господин директор! Ама нали пихме за това, сега на какво се правите? Какво криете?

Аха, благодаря, ама, разбира се. Връзката с ключовете виси на вратата на сейфа. Сейфът е отворен, но знам, че и в него се съхраняват само документи. Евентуално и модата за догодина. На връзката висят доста ключове. А да се изпробват всичките, когато тази операция причинява определени трудности на човек, нека си признаем, господин директор, не е красиво. Толкова е малка дупката, а толкова колебливи… Но не е нерешимо. Трябва да се приседне хубавичко на килима, тогава тялото вече е в равновесие. От долу по-долу няма. Трябва ключът да се хване с дясната ръка, с лявата да се подпре дясната и хоп: вътре е! Ехо!

В чекмеджето — един дебел албум. А в албума жени. На всяка страница по една жена. Цветни снимки отпред, отзад и в профил, като в милицията. За да изпъкнат по-добре индивидуалните особености. Обиколка на талията, дължината на бедрото, размерите на бюста и ханша. Тъй като дамите са както майка ги е родила. И на всичко отгоре се усмихват. Усмихват се точно така, както горе на стената, в захвърлените в ъгъла модни списания, в късите вечерни рокли или домашни халати. Тъй като тези дами и онези дами са едни и същи дами. Само че в албума, до актовите им снимки, правени като че ли фотографът ги е обикалял, стои името им, възрастта, точните размери на фигурата, също като в паспорт. Най-интересното е, че докато на модните снимки дамите са така непоносимо неженствени, тук, въпреки че усмивката им е същата, дори може би с един нюанс и по-предизвикателна — понеже усмивката трябва да замества цивилизацията — изведнъж се превръщат отново в жени. Може би е така, защото в модното списание е важна само роклята, а жените в нея не са повече от кукли по витрината, които обаче са способни и да променят положението си в пространството. А в този албум фигурират с пълното си име и застават открито под това име, гордо завъртайки тялото, което го носи. Между впрочем повечето от тях са страхотни.

Ха сега де, как да го разбирам това, господин директор? Дамите са ваши подчинени, това е несъмнено. Но за картотекирането им, между другото, си има отдел „Личен състав“. Картотекирането на размерите и изпъкналостите им е нужно на шивачите и кроячите. А вие, да ме прощавате за въпроса, господин директор, защо ги държите?

Макар и заключени.

Може да ми отговорите искрено, нали сме само двамата и донякъде, нали, вече се познаваме (не бих искал да фамилиарнича и да ви напомням за сухара, пантофите, протезата…). Не искам да ви обиждам, боже опази, как бих могъл, че аз вече почти не бих могъл да се изправя сам от килима. Не бихте ли ми помогнали малко да мога да се наместя отново в креслото.

Знам, работата е проста. Нещата винаги са по-прости, отколкото си ги представяме. Човек се блъска, бори, труди и когато стане на петдесет, достига до някаква малка позиция. Не висока, но не и най-ниската. Става депутат или главен прокурор, или професор хирург въпреки че и физическите науки в днешно време не са за пренебрегване. Познавате ли Давид? Не? Е, все едно, няма нищо. Голям мозък, можете да ми вярвате.

Или пък става генерален директор на голямо предприятие. Предприятието, естествено, не е негово, в днешно време те никога не са на генералните директори. Те са на акционерното дружество, на държавата, на банките. Генералният директор въпреки това е власт. Докато е генерален директор. Утре може да не е, ала днес все още е власт. Такава власт, от която трепери цялото предприятие, но гащите на която трябва да са доста здрави, защото ако нещо стане с предприятието, той повече няма да е власт. Не е сигурно, че генералният директор е станал генерален директор заради властта — иначе щеше да стане военен или политик. Властта е само придатък към генералния директор и като такава — понякога бреме. Но генералният директор е петдесетгодишен, черният му дроб не функционира нормално, защото трябва да се представя пред клиентите, а сухарът е толкова слабо противосредство срещу киселините, предизвикани от алкохола. Сухарът същевременно е хитро и кораво животно: хрупнеш веднъж и току ти се откачи някой зъб от моста. А в антрето е клиентът. Виждали ли сте щърб генерален директор? Три протези имам, господине, три! Една в устата си, една при зъботехниците на поправка, и една — за резерва! Но съм генерален директор! Женен, семеен, с петстаен апартамент, в модерен, но не луксозен квартал. Генералното директорство свършва на портала.

И съм петдесетгодишен, господине. Ето този албум. Избирайте. Русите ли обичате или мургавите? С остри гърди или със заоблени? Това няма значение, повярвайте ми… Нито за мене, нито за тях. На петдесет години съм и фирмата не е моя… Господине, вие какво бихте направили на мое място?!

Ако сега, ако сега се отвори вратата, ако се отвори и влезе една от тия жени, която и да е, от албума, ако влезе — какво ще сториш, Робинзон?

Страх ме е, че днес вече нищо. Лентата е свършила, магнетофонът е спрял, стаята се върти и градът е пълен с разхвърляни дрехи и обувки. С костюми на генерални директори и обувки на манекени. През вратата няма да влезе никой, а този албум, всяка страница на който пращи от живот, е вече толкова мъртъв, толкова излишен, колкото и късите вечерни рокли или домашните халати.