Краят на вечността

— Но какво се промени? — питаше тя с безпокойство. — За известно време ти сякаш съвсем не бе като във Вечн… като в онова място. Нямаше и следа от сковаността ти. Сега изглеждаш угрижен. Дали причината е в това, че скоро трябва да си тръгваш?

— Отчасти да — отвърна Харлан.

— А наложително ли е да се върнеш?

— Да.

— Ясно, но кого ще го е грижа, ако закъснееш?

При този въпрос Харлан почти незабележимо се усмихна.

— Не би им се понравило моето закъснение — каза той, но с копнеж си помисли същото за двудневния резервен интервал, предвиден от Инструкцията.

Нойс включи някакъв малък музикален инструмент, чието комплицирано математическо устройство съчетаваше случайните комбинации на звуци в нежни и сложни мелодии, които галеха слуха. Те не се повтаряха по-често от снежинките, които зиме се стелеха по земята, и не бяха по-малко прекрасни от тях.

Завладян от магията на звуците, Харлан не можеше да свали поглед от Нойс и мислите му се виеха плътно около нея. Каква ли щеше да бъде тя при новото разпределение? Съпруга на рибар, фабрична работничка, дебела, грозна, вечно болна майка на шест деца? Но каквато и да станеше, нямаше да си спомня за Харлан. В една нова Реалност той нямаше да е част от живота й. И която и да станеше тя, нямаше да бъде Нойс.

Той не беше само влюбен. (Странно, за пръв път в живота си той мислено произнесе думата „любов“, но го направи без всякакво колебание, като нещо съвсем естествено, и изобщо не се удиви от това.) Той обичаше всичко в нея: начина на обличане, походката, маниера на изразяване, дори малките й кокетни трикове. Всичко това бе изработено в продължение на четвъртвековен житейски опит в определена Реалност. Само преди една биогодина в предишната Реалност тя не е била неговата Нойс. Нямаше да бъде Нойс и в следващата Реалност.

Може би новата Нойс щеше да бъде по-добра в някои отношения, но той съвсем сигурно знаеше едно. Нужна му бе именно тази Нойс, тази, която сега виждаше пред себе си, тази, която принадлежеше към настоящата Реалност. Ако изобщо имаше недостатъци, нужни му бяха и те.

Какво да прави?

Хрумнаха му няколко различни плана, но всички бяха противозаконни. Един от тях бе да узнае характера на Промяната и да разбере как точно тя би засегнала Нойс. В края на краищата човек не можеше да бъде съвсем сигурен, че…

Мъртва тишина изтръгна Харлан от унеса му. Той отново бе в кабинета на Проектанта на Съдби. Социолог Вой го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ферук бе надвесил над Харлан главата си на мъртвец.

А тишината просто пронизваше. На Техника му бе нужен само миг, за да разбере в какво се състоеше работата. Само един единствен миг. Анализаторът бе замлъкнал.

Харлан подскочи.

— Получихте отговора, нали, Проектант?

Ферук се вгледа в лентите, които държеше в ръката си.

— Да… Разбира се. Доста странен е.

— Може ли да го видя?

Харлан протегна ръка; тя трепереше забележимо.

— Няма нищо за виждане. Това именно е странното.

— Как така — нищо?

Харлан се втренчи във Ферук, очите внезапно го засмъдяха и всичко се размаза пред него в едно високо, неясно очертание, където бе застанал Ферук.

— Дамичката не съществува в новата Реалност. — достигаше някъде отдалеч сухият глас на Проектанта. — Никакво изменение на личността, нищо. Просто я няма — това е. Изчезнала е. Изследвах всички възможни варианти на превъплъщение с точност до 0,0001. Никъде я няма. Всъщност… — той потърка бузата си с дългите си мършави пръсти — с тази комбинация на данни, която ми дадохте, не виждам как е могла да се вмести и в старата Реалност.

Харлан едва го чуваше.

— Но… но нали Промяната е съвсем незначителна?

— Зная. Странна комбинация от данни… Ето, искате ли лентите?

Харлан почти несъзнателно ги взе. Нойс изчезнала? Нойс несъществуваща? Нима е възможно?

Той почувствува нечия ръка върху рамото си.

— Зле ли ви е, Техник? — бръмна в ухото му гласът на Вой.

Ръката се отдръпна, като че вече бе съжалила за лекомисления си допир с тялото на Техника.

Харлан преглътна и с голямо усилие на волята придаде спокойно изражение на лицето си.

— Нищо ми няма. Бихте ли ме изпратили до капсулата?

Не бива да показва чувствата си. Трябва да се държи така, сякаш ставаше въпрос за нещо, за каквото сам го бе представил — чисто академично изследване. Трябва да прикрие факта, че изчезването на Нойс от новата Реалност го изпълваше с огромна, непоносима радост и че той почти осезаемо почувствува да го залива вълна от чисто въодушевление.

7. Прелюдия към престъплението

Като се качи на капсулата в 2456-ия, Харлан погледна назад, за да се увери, че завесата, която разделяше Канала на Времето от Вечността, наистина бе непроницаема и че Социолог Вой не го наблюдаваше през нея. В последните няколко седмици той привикна почти механично да се извръща рязко и да хвърля бърз поглед през рамото си, за да види дали някой не го следи в Каналите на Времето.

След това, въпреки че вече бе в 2456-ия, изпрати капсулата още по-далече в бъдещето. Той следеше със специален хронометър как се покачваха цифрите, маркиращи Столетията, през които минаваше капсулата. При все че числата се сменяха с шеметна бързина, оставаше и много време за размисъл.

Колко много промени нещата разкритието на Ферук! Как се промени и самият характер на престъплението му!

И всичко се въртеше около Финдж.

Фразата, с нелепата си вътрешна рима и тромав ритъм, кръжеше главозамайващо в мислите му: въртеше се около Финдж, въртеше се около Финдж…

Завърнал се във Вечността след дните, прекарани с Нойс в 482-ия, Харлан бе избягвал всякакъв личен контакт с Финдж. Още с влизането му във Вечността го обхванаха и угризения на съвестта. Престъпването на служебната клетва, което не беше нищо в 482-ия, във Вечността бе огромно нарушение.

Той бе изпратил доклада си по безличната вакуумна поща и се бе уединил в квартирата си. Трябваше да осмисли всичко, да спечели време, за да привикне към новата ориентация на живота си.

Но Финдж не му позволи да изпълни намерението си. Не бе изминал и час от изпращането на доклада по направлението му и Компютърът се свърза с него по видеофона.

От екрана физиономията на Финдж се взираше в него.

— Очаквах да сте в кабинета си — чу се гласът му.

— Изпратих доклада, сър — отвърна Харлан. — Мисля, че е без значение къде ще изчакам новата си задача.

— Така ли мислите?

Финдж се вгледа в рулото лента, което държеше в ръката си, приближи го до лицето си и примижавайки, хвърли поглед върху модела на перфорациите.

— Трудно може да мине за завършен отчет — продължи той. — Ще ми разрешите ли да дойда при вас?

Харлан се поколеба един миг. Но Финдж бе негов началник и въпреки че се беше самопоканил, отказът да го приеме в този момент би могъл да се сметне едва ли не за неподчинение. Той сякаш би подчертал вината му, а болезнено-гузната му съвест не можеше да допусне това.

— Заповядайте, Компютър, ще ми е приятно да ви видя — принудено-любезно го покани той.

Сред аскетичната обстановка в дома на Харлан загладеното, отпуснато тяло на Финдж внасяше дразнещ елемент на епикурейство. В родното място на Харлан — 95-ия — имаше тенденция към спартански стил в мебелировката и той никога не изгуби напълно вкуса си към семплотата. Столовете, направени от металически тръби, бяха облицовани с фурнир в убит цвят, който макар и по не особено сполучлив начин, имитираше дърво. В единия ъгъл на стаята имаше някаква неголяма мебел, която представляваше още по-голямо отклонение от възприетия в Сектора стил.

Финдж почти веднага я забеляза.

Компютърът допря топчестия си пръст до нея, като че да провери от какво е направена.

— Що за материал е това?