Краят на вечността

Социологът го изслуша с болезнено изражение и каза:

— Но представете си, че вие сам заболеехте от рак…

— Това е нелепа забележка, Вой. Редно ли е според вас тя да бъде достатъчно основание за вземане на решения? В такъв случай изобщо не би трябвало да се извършват Промени на Реалността. Винаги ще се намери някой неудачник, на когото няма да му провърви, нали? Ами ако вие сте този неудачник? И още нещо. Припомнете си само, че след всяко изменение на Реалността става все по-трудно да се открие друга благоприятна Промяна. С всяка биогодина се увеличава вероятността някоя случайна Промяна да доведе до нежелателни последствия. Това практически означава, че и числото на излекуваните непрекъснато ще се намалява все повече и повече. И ще дойде ден, когато в една биогодина ще можем да спасяваме само един човек, включително и неутралните случаи. Запомнете това.

Харлан загуби всякакъв интерес към разговора. Този човек говореше като всички от бранша. Психолозите и Социолозите в малкото си трудове, посветени на Вечността, го наричаха идентификация. Хората се идентифицираха със Столетието, в което работеха. Неговите проблеми и битки твърде често ставаха техни собствени. Вечността полагаше всички усилия да се пребори с този бяс на идентификацията. Затова никой нямаше право да работи в Сектор, отделен от родното му Столетие с по-малко от два Века. При това имаше предпочитание към Столетията, чийто уровен на живот коренно се различаваше от този, с който бяха привикнали в детството си. (Харлан неволно си спомни Финдж и 482-ия.) Нещо повече, при най-малките подозрителни признаци Вечните незабавно биваха препращани в други Сектори. Харлан не би дал и пукнат грош от 50-ия Век, че Ферук щеше да се задържи на това място повече от година.

И въпреки това хората продължаваха нелепо да се стремят да намерят мястото си във Времето. Задържане на Времето — кой не бе чувал за това? По някаква необяснима причина епохите на космическите полети пораждаха особено силна привързаност към себе си. Това бе нещо, което трябваше да се изследва и щеше да бъде направено, ако не беше хроничното нежелание на Вечността да обръща поглед навътре към себе си.

Само преди месец Харлан може би би презирал Ферук като перчещ се сантименталист, сприхав полуидиот, който облекчава мъката си от загубата на електрогравитацията в една нова Реалност, като роптае срещу всички други Столетия, които се нуждаят от противораков серум.

Той можеше да докладва за него. Това дори би било негов дълг. Очевидно бе, че повече не можеше да се разчита на този човек.

Но сега Харлан не можеше да постъпи така. Той даже му съчувствуваше. Собственото му престъпление бе неизмеримо по-голямо.

И отново, колко лесно, мислите му се върнаха към Нойс.

Той дълго не можа да заспи тази нощ. Събуди се късно, когато ярката дневна светлина вече си бе пробила път през полупрозрачните стени, и му се стори, че се е събудил върху облак, плуващ по мъгливо утринно небе.

Нойс се бе надвесила над него и се смееше:

— Ей богу, не беше лесно да те събуди човек.

Първото спонтанно действие на Харлан бе да докопа някакво одеяло или чаршаф, с които да прикрие голотата си. Напразно, завивките ги нямаше. Той постепенно си припомни всичко и я погледна с празен поглед, а лицето му гореше от срам. Как да се държи сега?

Но миг след това му хрумна нещо друго и той моментално седна в леглото.

— Порази ме, Време! Още няма един часа, нали?

— Едва единайсет е. Закуската те очаква и след това имаш на разположение още доста време.

— Благодаря — смънка той.

— Погрижила съм се за душа ти. Дрехите ти за днес също са готови.

Какво можеше да се отвърне на това?

— Благодаря — отново измънка той.

Докато се хранеше, Харлан избягваше да среща погледа й. Тя седеше срещу него, без да се храни, брадичката й бе заровена в дланта й, тъмната й коса бе сресана на една страна, а миглите й бяха неестествено дълги.

Тя следеше всяко негово движение, докато той, свел поглед, щателно изучаваше душата си, за да открие горчивия срам, който би трябвало да изпитва.

— Къде ще ходиш в един часа? — запита тя.

— На аеробол — промърмори той. — Успях да си намеря билет.

— Ах, да, днес е финалният мач. А аз, знаеш, пропуснах целия сезон поради този скок във Времето. Как мислиш, Ендрю, кой ли ще бие?

При това интимно обръщение „Ендрю“, той почувствува необяснима слабост да се разлива по цялото му тяло. Харлан тръсна рязко глава и се опита да придаде сурово изражение на лицето си. (А едва вчера това му се удаваше толкова лесно.)

— Но ти знаеш. Изучил си най-подробно целия този период, нали?

Редно бе да отвърне отрицателно, хладно и категорично, но той малодушно обясни:

— Изучаването на всеки период е свързано с необхватно много събития във Времето и Пространството. Така че такива незначителни подробности като резултатите от мачовете неминуемо се изплъзват от паметта на човек.

— Не ми се вярва. Просто не искаш да ми кажеш.

Харлан не отвърна нищо. Той набучи малкия сочен плод със златната виличка и го поднесе цял към устните си.

След съвсем кратка пауза Нойс запита:

— А успя ли да запомниш какви събития са станали тук при нас преди твоето идване?

— Недей навлиза в подробности, Н… Нойс. (Колко много му костваше да се обърне към нея по име.)

— Но нима не знаеше за нас двамата? Нима не знаеше, че… — запита тя с тих и нежен глас.

— Не, не, не знаех. Не можех да видя себе си оттам — със заекване я прекъсна Харлан. — Нали аз самият не принадлежа към тази Реал… мм… нямаше ме тук, преди да дойда. Не мога да го обясня.

Той беше объркан. От една страна — от това, че тя изобщо бе започнала този разговор. От друга — че той едва не се хвана в капана и не изтърва думата „Реалност“ — най-забранената от всички думи в разговорите с Временните.

Тя повдигна веждите си и очите й станаха кръгли и малко удивени.

— Да не би да се срамуваш?

— Това, което направихме, не беше редно.

— Но защо? — От гледна точка на 482-ия въпросът й бе напълно невинен. — Нима на Вечните не е разрешено?

В думите й имаше почти шеговит нюанс, като че питаше дали на Вечните не е разрешено да се хранят.

— Не употребявай тази дума — помоли Харлан. — А щом толкова искаш да знаеш, като правило — не е.

— Ами не им казвай тогава. И аз няма да кажа.

Тя заобиколи масата и седна в скута му, като с плавно полюшване на бедрото си отблъсна масичката, която ги делеше един от друг.

За миг той се вцепени с протегнати напред ръце, сякаш искаше да я спре. Напразно.

Тя се наведе и го целуна по устните и вече нищо не изглеждаше срамно. Нищо, което бе свързано с Нойс и него.

Харлан не можеше да си спомни кога всъщност за първи път наруши професионалната етика на Наблюдателя. Простъпката му се състоеше в това, че той започна да размишлява върху същността на проблема в съществуващата Реалност и върху предстоящата Промяна, която щеше да се извърши с нея.

Очевидно бе, че нито свободните нрави на Столетието, нито ектогенезисът, нито матриархатът бяха причина за безпокойството на Вечността. Всичко това бе съществувало и в предишната Реалност и тогава Съветът на Времето бе гледал на тия неща с абсолютна невъзмутимост. Финдж му бе казал, че въпросът е от много деликатно естество.

В такъв случай и Промяната щеше да бъде едва доловима и щеше да обхваща хората от неговия обсег на Наблюдение. Поне това изглеждаше очевидно.

Тя щеше да обхваща аристокрацията, богатите, висшата класа, облагодетелствуваните от системата.

Това, което обаче го тревожеше, бе, че тя неминуемо щеше да обхване и Нойс.

Трите дни, които Инструкцията му определяше да остане още в 482-ия, Харлан прекара във все по-мрачни мисли, които се трупаха в главата му подобно на сгъстяващ се облак и стопяваха радостта му дори от компанията на Нойс.