Владетелката на замъка

От време навреме си мислех и за неговия брат Джефри и стигнах до извода, че Питър прилича много на него. Когато си мислех за Джефри, се сещах и за дъщерята на госпожа Полфи, за която тя никога не говореше — Дженифър с „най-тънката талия, която човек можеше да си представи“, която криела мислите си от всички, докато най-накрая легнала в сеното или по-скоро в шибоите с очарователния Джефри и в крайна сметка един ден влязла в морето и повече не се върнала.

Разтрепервах се, като се сещах за ужасните капани, които очакваха непредпазливите жени. Имаше между тях и непривлекателни като мене, които зависеха от капризите на другите, за да могат да изкарват прехраната си; но имаше и още по-нещастни същества, които привличаха блуждаещия поглед на съблазнителите и един ден откриваха, че единствената поносима възможност, която се разкрива пред тях, е да сложат край на живота си.

Интересът ми към уроците по езда на Алвиън и личността на нейния баща ме бяха накарали временно да забравя за малката Джилифлауър. Детето беше толкова тихо, че не беше трудно да го забравиш. От време на време чувах тъничкия й, треперлив гласец, със странната му фалшива нотка, да пее навън или вътре в къщата. Стаята на семейство Полгри беше точно под моята, така че когато пееше там, гласът й достигаше до мене.

Когато я чувах, обикновено си казвах, че щом може да научи песни, значи може да научи и други неща.

Изглежда съм започнала да сънувам посред бял ден, защото наред с картината, когато Конън Тремелин връчва наградата за първото място в конните състезания през ноември на дъщеря си, докато в същото време хвърля извинителен и същевременно пълен с възхищение и одобрение поглед към мене, имах и друго видение — как Джили седи до Алвиън в учебната стая, а зад мене се чуват шепнещи гласове: „Ако не беше госпожица Марта Лий, това никога нямаше да стане. Тя прави чудеса с децата. Вижте какво успя да направи с Алвиън, а сега и с Джили…“

Но по онова време Алвиън продължаваше да е упорита, а Джилифлауър неуловима и както казваха сестрите Тапърти, „да й хлопа дъската“.

След това в тези малко или много мирни дни се случиха две събития, които ме обезпокоиха.

Първото може би беше незначително, но ме преследваше и дълго време не можех да се отърва от него.

Преглеждах една от тетрадките по аритметика на Алвиън, докато тя седеше от другата страна на масата и пишеше есе. Докато прелиствах тетрадката, от нея изпадна листче хартия.

То беше цялото изрисувано. Вече бях открила, че Алвиън има определен талант в рисуването и смятах някой ден, при удобен случай, да разговарям с Конън Тремелин за това, защото според мене тя трябваше да бъде насърчена. Самата аз можех само да й покажа някои основни неща от това изкуство, но ми се струваше, че й трябва квалифициран учител по рисуване.

Рисунките бяха на лица. В едното от тях разпознах себе си. Не беше зле. Наистина ли изглеждах толкова суха? Сигурно не през цялото време. Но може би тя ме виждаше по този начин. Следваха няколко рисунки на баща й. Човек определено можеше да го разпознае. Обърнах листчето и видях, че от другата страна има няколко рисунки на момичешко лице. Не бях сигурна обаче, кое е момичето. Тя самата? Не… Това беше Джили. И все пак приличаше на Алвиън.

Гледах втренчено хартийката. Бях толкова съсредоточена, че не разбрах кога се е пресегнала през масата, докато не я дръпна от ръката ми.

— Това е мое — каза тя.

— А това, което направи, е страшно неприлично.

— Нямате право да шпионирате.

— Скъпо момиченце, това листче беше в тетрадката ти по математика.

— Значи не е трябвало да бъде там.

— Тогава се сърди на него — казах шеговито. След това продължих по-сериозно. — Моля те да не сграбчваш нещата по този толкова невъзпитан начин.

— Извинете — промърмори тя неохотно.

Върнах се към сметките й, повечето от които бяха грешни. Аритметиката не беше между силните й предмети. Може би поради тази причина прекарваше толкова време да рисува лица, вместо да се заеме с работата си. Защо беше толкова раздразнена? Защо беше нарисувала онези лица, които приличаха и на нея, и на Джили?

— Алвиън, ще трябва да поработиш по-сериозно върху аритметиката.

Тя се усмихна враждебно.

— Не си усвоила добре дори най-простите правила на смятането, да не говорим за умножението. Ако аритметиката ти беше наполовина толкова добра, колкото рисуването ти, щях да бъда много щастлива.

Тя пак не отговори.

— Защо не искаше да видя лицата, които си нарисувала? Мисля, че някои от тях са много добри.

Пак никакъв отговор.

— Особено — продължих аз — рисунката на баща ти. — Даже и тогава самото му споменаване извика нежната й и тъжна усмивка. — И тези момичешки лица… Моля те, кажи ми, кой е на рисунките — ти или Джили?

Усмивката замръзна на лицето й. След това, затаила дъх, попита:

— А вие за кой ги взимате, госпожице?

— За кого — поправих я внимателно.

— Добре, за кого ги взимате?

— Е, нека пак да погледна.

Тя се поколеба, след това извади листчето и ми го подаде. Погледът й беше нетърпелив. Разгледах лицата и казах:

— На тази рисунка може да си ти, но може да е и Джили.

— Значи мислите, че си приличаме?

— Не… Не ми беше идвало на ума досега.

— А сега вече ви идва.

— На такава възраст сте, когато децата често пъти си приличат.

— Не съм като нея! — извика тя развълнувано. — Не съм като тази… идиотка.

— Алвиън, не трябва да използваш тази дума. Не разбираш ли, че никак не е хубаво?

— Вярно, но не съм като нея. Не трябваше да казвате такова нещо. Ако го повторите, ще кажа на татко да ви изгони. Той ще го направи, ако го помоля… Само трябва да поискам и ще си отидете.

Тя крещеше и разбрах, че се опитва да убеди сама себе си в две неща. Първото беше, че няма ни най-малка прилика между нея и Джили, а другото, че само трябва да поиска нещо от баща си и желанието й ще бъде изпълнено.

Питах се каква ли е причината за тази ярост.

Лицето й изразяваше пълна затвореност в себе си.

— Имаш точно десет минути, за да завършиш есето си — казах спокойно, след като погледнах часовника, забоден на корсажа на сивата ми памучна рокля.

Дръпнах тетрадката по аритметика към себе си и се престорих, че съм съсредоточена в нея.

Вторият инцидент беше още по-тревожен.

Денят беше сравнително мирен, което означаваше, че уроците бяха минали добре. Бях направила обичайната си късна разходка в гората и когато се връщах, видях две карети пред къщата. Разпознах едната — беше от Маунт Уидън и сигурно Питър или Селестин бяха дошли на гости. Не бях виждала другата карета, но забелязах, че има герб. Беше много хубава. Зачудих се на кого ли може да бъде, преди да си напомня, че не е моя работа.

Качих се бързо по задните стълби към стаята си.

Беше топла нощ и когато седнах на прозореца, чух музика от един отворен прозорец. Разбрах, че Конън Тремелин има гости.

Представих си, че са в някоя от стаите, които още не бях виждала. Защо пък трябваше да съм ги виждала? — питах се. Аз съм само гувернантка. Елегантно облеченият Конън Тремелин щеше да ръководи играта на карти или пък щеше да седи с гостите си и да слуша музика.

Познах музиката — беше Менделсон, „Сън в лятна нощ“ — и внезапно почувствах копнеж да бъда долу между гостите. Странното беше, че това желание беше по-силно, отколкото някога бях изпитвала да присъствам на соаретата на леля Аделаид или на вечерите, организирани от Филида. Бях обзета от любопитство и не можех да устоя на изкушението да позвъня на Кити или Дейзи, които винаги знаеха какво става и бяха щастливи да го споделят с всеки, който прояви интерес.

— Дойде Дейзи. Изглеждаше развълнувана.

— Искам малко топла вода, Дейзи. Би ли могла да ми донесеш?

— Да, разбира се, госпожице.

— Разбрах, че има гости в къщата тази вечер.

— О, да, госпожице, макар че не прилича на приемите, които правехме по-рано. Май че сега, след кат’ мина годината, господарят ще приема по-често гости. Така каза госпожа Полгри.