Владетелката на замъка

— Благодаря ви — промълвих и избягах обратно в стаята си.

Всеки ден яздехме с Алвиън по един час. Докато наблюдавах малкото момиченце върху Батъркъп, разбрах, че баща й трябва да е бил изключително нетърпелив с нея, защото детето, макар и да не беше родена ездачка, показваше добър напредък.

Разбрах, че всеки ноември в село Мелин се провеждат конни състезания и казах на Алвиън, че трябва да се запише за някое от тях.

Нашите планове ни доставяха удоволствие, тъй като Конън Тремелин щеше да бъде един от съдиите и двете си представяхме неговата изненада, когато ездачката, която щеше да спечели голямата награда, се окажеше дъщеря му, а той си мислеше, че тя никога няма да може да язди.

Триумфът в тази мечта беше нещо, което двете с Алвиън можехме да споделяме. Нейните чувства, разбира се, предизвикваха повече уважение. Тя искаше да победи заради обичта към баща си, докато аз само исках да му докажа, че съм успяла там, където той не е могъл.

И така всеки следобед обличах костюма за езда на Алис — бях престанала да се безпокоя на кого е бил преди това, защото сега вече беше мой — и отивахме на поляната, където Алвиън яздеше.

Бяхме много възторжени в деня, когато тя опита за първи път да галопира.

След това дойде с мене в обора и после я наблюдавах как тича пред мене, след като оставихме конете. От време на време подскачаше във въздуха, което беше израз на пълната й радост. Знаех, че се вижда на състезанието и предчувства онзи звезден миг, когато баща й щеше да я погледне изненадано и да извика: „Алвиън, ти! Мое мило дете, толкова се гордея с тебе!“

Усмихвах се, докато прекосявах поляната след нея. Когато влязох в къщата, тя не се виждаше и си представих как тича нагоре, като взема по няколко стъпала наведнъж

Така приличаше много повече на нормалното, щастливо дете, в което исках да се превърне.

Изкачих първото стълбище и стигнах до една тъмна площадка, откъдето започваше второто. Чух как някой си пое изненадано дъх и каза:

— Алис?!

За миг цялото ми тяло се вцепени. Тогава видях, че Селестин Нанзълок е застанала на стълбите. Стискаше здраво перилата и беше така пребледняла, та помислих, че ще припадне.

Разбрах какво беше станало. Гласът беше нейният. Беше ме видяла в костюма на Алис и за секунда беше повярвала, че аз съм Алис или нейният дух.

— Госпожице Нанзълок — казах бързо, за да я успокоя, — учих Алвиън да язди.

Тя леко се заклати, лицето й посивя.

— Съжалявам, че ви изплаших — продължих аз.

— За миг си помислих… — прошепна тя.

— Мисля, че трябва да седнете, госпожице Нанзълок. Получихте шок. — Изкачих се по стълбите и я хванах за ръката. — Искате ли да дойдете в моята стая и да седнете за малко?

Тя кимна с глава и видях, че трепери.

— Съжалявам, че ви разстроих — повторих, докато отварях вратата на стаята си. Влязохме и внимателно я настаних на един стол.

— Да позвъня ли да ви донесат бренди?

Тя поклати глава.

— Сега съм по-добре. Така ме стреснахте, госпожице Лий. Сега разбирам, че се дължи на дрехите.

— Доста е тъмно на онази площадка — казах аз.

— За миг си помислих… — повтори тя.

След това ме погледна отново, уплашено или по-скоро с надежда. Стори ми се, че ме смяташе за привидение, което е приело лика на Марта Лий, гувернантката, и което ще се промени всеки миг.

— Заради дрехите е — побързах да я успокоя.

— Госпожа Тремелин имаше точно такъв костюм за езда. Толкова добре си спомням яката и маншетите. Яздихме заедно само ден, преди да… Знаете ли, бяхме добри приятелки, винаги бяхме заедно и изведнъж…

Обърна се настрани и избърса очите си.

— Помислихте си, че съм госпожа Тремелин, която е възкръснала от мъртвите — казах аз. — Разбирам.

— Беше много глупаво от моя страна. Толкова е странно да имате костюм за езда, който така да прилича на нейния.

— Нейният е.

Тя беше изненадана. Протегна ръка и пипна полата. Държеше плата между палеца и показалеца си, а очите й гледаха премрежено, като че ли се беше втренчила направо в миналото.

— Трябваше да уча Алвиън да язди — продължих бързо аз, — а нямах подходящо облекло. Тогава не знаех, но детето ме заведе в нейната спалня и ми даде тази дреха. Попитах госпожа Полгри дали мога да я нося и тя каза, че всичко е наред.

— Разбирам — каза Селестин. — Това обяснява всичко. Моля ви, госпожице Лий, не споменавайте за моята изненада. Радвам се, че никой друг не ме видя.

— Но всеки би могъл да се стресне особено след като…

— След като какво?

— След като съществува това усещане за Алис… За госпожа Тремелин.

— Какво усещане?

— Може би не е точно усещане. Може би си въобразявам, но наистина ми се струва, че из къщата витае мисълта, че тя не почива в мир.

— Каква мисъл! Защо да не почива в мир? Кой ви каза това?

— Аз… Аз не съм сигурна — запънах се. — Може би само си въобразявам разни неща. Може би никой не е казал нищо, а тази идея просто ми е дошла наум. Съжалявам, че ви разстроих.

— Не трябва да съжалявате, госпожице Лий. Бяхте любезна с мене. Сега се чувствам по-добре. — Тя стана. — Не казвайте на никого колко глупаво съм постъпила. Значи учите Алвиън да язди. Радвам се. Кажете ми, разбирате ли се по-добре сега с нея? Когато пристигнахте, ми се стори, че имаше известен бунт от нейна страна.

— Тя е от онези деца, които автоматично се настройват срещу авторитетите. Да, струва ми се, че ставаме приятелки. Уроците по езда много помогнаха. Между другото, държим ги в тайна от баща и.

Селестин Нанзълок изглеждаше малко шокирана, затова избързах:

— Всъщност крием само напредъка й. Той знае за уроците. Естествено, най-напред поисках разрешение от него. Но той не знае колко добре се справя Алвиън. Искаме да го изненадаме.

— Разбирам — каза Селестин. — Госпожице Лий, надявам се, че тя не се претоварва с тези уроци.

— Да се претоварва? Но защо? Тя е нормално, здраво дете.

— Много е напрегната. Чудя се дали темпераментът й е подходящ за ездачка.

— Тя е толкова млада, че имаме шанс да формираме характера й, което ще повлияе и върху нейния темперамент. Тя изпитва удоволствие от уроците си и гори от желание да изненада баща си.

— Значи вече ставате приятелки, госпожице Лий. Радвам се за това. Сега трябва да вървя. Пак ви благодаря за любезността. И помнете, нито дума на никого.

— Разбира се, след като такова е желанието ви.

Тя се усмихна и излезе.

Отидох до огледалото и се погледнах в него — страхувам се, че това се беше превърнало в навик, откакто бях дошла тук — и промърморих:

— Би могло да бъде Алис, ако не гледаш лицето… — След това притворих очи и когато чертите на лицето ми се замъглиха, си представих друг образ на неговото място. Наистина трябва да е било шок за Селестин.

Нямаше съмнение, много ми се искаше да приличам на Алис. Чудех се какво ли би казал Конън Тремелин, ако знаеше, че се разхождам с дрехите на жена му и плаша здравомислещите хора като Селестин Нанзълок, когато ме срещнеха на някое по-тъмно място. Чувствах, че той не би искал да продължавам да приличам толкова много на Алис.

И така понеже се нуждаех от дрехите на Алис за уроците по езда с Алвиън и тъй като бях решена тези уроци да продължават, така че да мога да изпитам удоволствието накрая да заявя на баща й: „Нали ви казах!“, страхувах се точно толкова, колкото и Селестин Нанзълок, нашата среща на площадката да не се разчуе.

Измина още една седмица и почувствах как ежедневието ме поглъща. Уроците в учебната Стая и на поляната, напредваха добре. Питър Нанзълок два пъти идва на гости, но успях да го избегна. Напълно разбирах предупреждението на Конън Тремелин, което явно имаше своите основания. Осъзнах факта, че Питър Нанзълок ме стимулира по някакъв начин и че лесно мога да изпадна в такова състояние, че да очаквам неговите посещения с нетърпение. Нямах намерението да се поставям в такова положение и въобще не се нуждаех от предупреждението на Конън Тремелин, за да разбера, че Питър Нанзълок е прелъстител.