Првото правило на магьосника

Дори от разстояние Ричард и Калан можеха да преценят, че нещо не е наред. Дъскорезниците мълчаха, улиците пустееха. Градът би трябвало да кипи от живот. Би трябвало да има хора по магазините, на кейовете, край дъскорезниците и по улиците, но не се виждаше никаква следа от живот. Градът тънеше в мъртвешка тишина, чуваше се само плющенето на някое и друго платнище, развявано от вятъра, тук-там проскърцваше със стържещ звук някоя желязна панта.

Когато се приближиха на достатъчно разстояние, вятърът донесе до тях още нещо освен плющенето на платнищата и скърцането на пантите; отвратителната миризма на смърт. Ричард провери дали мечът му е откопчан в ножницата.

Тела, подути и отекли, а-ха да се пръснат, късаха копчетата на дрехите, в които бяха облечени, и бълваха миризма, която привличаше рояци мухи. Въргаляха се по ъглите или направо пред сградите, подобно на есенни листа, които вятърът е събрал на купчини. Повечето бяха жестоко обезобразени; от някои още стърчаха счупени копия. Тишината сякаш оживяваше. Врати, разбити и потрошени, висяха под странни ъгли на една-единствена панта или се въргаляха из улиците заедно с багажи и парчета от мебели. Прозорците на всички сгради бяха изпотрошени. Някои от постройките представляваха студени, овъглени скелети от греди и руини. Ричард и Калан вървяха с притиснати към носовете и устните си пелерини, опитвайки се да се предпазят от смрадта. Очите им обаче нямаше как да пропуснат гледката на смъртта.

— Рал? — попита Ричард.

Тя огледа от разстояние телата, нападали в различни пози.

— Не. Рал не убива така. Тук е имало битка.

— На мен повече ми прилича на клане.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Помниш ли мъртвите в селото на Калните? Така изглежда, когато убива Рал. Винаги е едно и също. Това тук е различно.

Те продължиха да обикалят града, без да се отдалечават много от сградите, избягвайки средата на улиците, от време на време стъпваха по съсиреци кръв. Всички магазини бяха плячкосани, а онова, което не беше отнесено, беше унищожено. От един магазин над улицата се развяваше бледосин плат на равни тъмни ивици, който сякаш е бил изхвърлен, защото собственикът му го е повредил, умирайки. Калан дръпна Ричард за ръкава и му посочи нещо. На стената на една сграда имаше надпис, написан с кръв. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.

— Какво мислиш, че би могло да означава това? — прошепна тя, като че смъртта можеше да я чуе.

Той се вгледа в думите, от които сякаш още се стичаха капки кръв.

— Нямам никаква представа. — Продължи нататък, като на два пъти намръщен се обръщаше към думите на стената.

Вниманието му привлече една количка, оставена пред магазин за зърнени продукти. Беше наполовина натоварена с дребни мебели и дрехи, вятърът плющеше в ръкавите на мънички рокли. Двамата с Калан си размениха погледи. Имаше някой оцелял, който очевидно се готвеше да заминава.

Ричард внимателно пристъпи през празната рамка на вратата, Калан вървеше плътно зад него. Снопове слънчева светлина, нахлуващи през вратата и прозореца, хвърляха светли петна в прахта във вътрешността на сградата и осветяваха купища разпиляно зърно и разбити варели. Ричард се спря от вътрешната страна на прага, Калан — залепена зад гърба му, докато очите му свикнат с тъмнината. В прахта се виждаха пресни следи от стъпки, повечето малки. Той ги проследи с поглед — отиваха зад тезгяха. Хвана дръжката на меча, но без да го изважда от ножницата, и се отправи натам. Отзад се бяха свили хора, треперещи от страх.

— Няма да ви причиня зло — каза той с нежен глас, — излезте.

— Ти да не си войник от Националната армия на мира, дошъл да ни помогне? — чу се женски глас иззад тезгяха.

Ричард и Калан намръщено се спогледаха.

— Не — каза тя. — Ние сме… просто пътници, минаващи през града.

Показа се женска глава с мръсно лице, по което имаше следи от сълзи, с тъмна, късо подстригана сплъстена коса. Раздърпаната й кафява рокля беше парцалива и раздрана. Ричард махна ръката си от дръжката на меча, за да не я плаши. Устната й трепереше, празните й очи примигваха срещу тях в сумрака, накрая направи знак на другите да излязат. Бяха шест деца — пет момичета и едно момче, — още една жена и един старец. Щом се показаха иззад тезгяха, децата вдървено се прилепиха до двете жени, тримата възрастни впериха поглед в Ричард, след това открито огледаха Калан. Очите им се ококориха и всички едновременно отскочиха назад към стената. Ричард объркано смръщи чело; после разбра какво гледаха така ококорено. Косата й.

Тримата възрастни паднаха на колене с наведени глави, без да вдигат очи от пода; децата безмълвно заровиха лица в полите на жените. Хвърляйки кос поглед на Ричард, Калан бързо им направи знак с ръка да се изправят. Те продължаваха да стоят с очи, впити в пода, и не видяха отчаяните й жестове.

— Станете — каза тя, — не е необходимо да правите това. Станете.

Главите им се вдигнаха, на лицата им беше изписано объркване. Гледаха ръцете й, които продължаваха да им правят знаци да се изправят. С голяма неохота се подчиниха.

— Както заповядате, Майко Изповедник — каза с треперещ глас едната от жените. — Простете ни, Майко Изповедник, ние… не ви познахме… отначало, заради дрехите. Простете ни, ние сме просто човешки същества. Простете ни, че…

Калан внимателно я прекъсна.

— Как се казваш?

Жената се поклони дълбоко от кръста и остана наведена.

— Регина Кларк, Майко Изповедник.

Калан я сграбчи за раменете и я изправи.

— Регина, какво е ставало тук?

Очите на жената се изпълниха със сълзи, тя хвърли боязлив поглед към Ричард, устната й затрепери. Калан го погледна.

— Ричард — тихо каза тя, — защо не изведеш стареца и децата навън?

Той разбра какво искаше тя; жените се страхуваха твърде много да говорят пред него. Той подаде ръка за помощ на прегърбения старец и изведе четири от децата. Двете най-малки момиченца отказаха да се отделят от полите на жените, но Калан му направи знак, че няма значение.

Четирите деца не се отделяха едно от друго, седнаха на стъпалата отпред, очите им бяха празни и далечни. Когато ги попита за имената им, нито едно не отвърна, дори не го погледнаха, само крадешком плъзваха уплашени погледи към него, за да се убедят, че не се приближава към тях. Старецът просто празно гледаше пред себе си, когато Ричард го попита как се казва.

— Можеш ли да ми кажеш какво е ставало тук? — попита Ричард.

Старецът огледа улицата, очите му се разшириха.

— От Западната земя…

По лицето му потекоха сълзи и той не успя да каже нищо повече. Страхувайки се да не го насилва прекалено, Ричард реши да го остави на мира. Предложи му парче сушено месо от раницата си, но старецът отказа. Децата се дръпнаха от ръката му, когато той я протегна, за да предложи и на тях. Прибра месото обратно. Най-голямото момиче, почти девойка, го погледна, сякаш той щеше да ги убие или да ги изяде на минутата. Никога не беше виждал по-ужасен поглед. Тъй като не искаше да плаши повече нея и останалите деца, той се отдръпна на разстояние, усмихна се успокоително и обеща, че няма да им стори нищо лошо, няма дори да ги докосне. Не изглеждаше като да са му повярвали. Ричард час по час се обръщаше към вратата; чувстваше се неловко и му се щеше Калан да излиза вече.

Тя най-после се появи, на лицето й бе изписано пресилено спокойствие, под което ясно личеше болката й. Ричард се изправи и децата моментално се втурнаха в къщата. Старецът остана на мястото си. Тя хвана Ричард за ръката и го отведе настрана.

— Тук няма да намерим коне — каза, като гледаше втренчено пред себе си по пътя, по който бяха дошли. — Мисля, че е най-добре да отбягваме пътищата и да се движим по пътеките, които се използват по-рядко.

— Калан, кажи ми какво има? — той хвърли поглед през рамо. — Какво е ставало тук?

Тя се втренчи в кървавото съобщение на стената, когато минаваха покрай него. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.