Чичовци (Галерия от типове и нрави блгарски в турско време)

Тогава се обърнаха към Мунча, за да го натоварят с важното послание.

— Жа ма бий! — измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.

Най-после придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен да не бие Мунча.

Идиотьт излезе навън из палата си.

Двамата приятели останаха сами в ожидание.

XIX. Подидаскал Мироновски

Подидаскал Мироновски нямаше повече от двадесет и пет години, беше сухичък, смирен и твърде срамежлив. Някои казваха, че се спрепал, когато срещал млади жени, а особено кога минува край вратнята на чорбаджи Иеронима, дето весден зяпаха разглезените му дъщери. Той само един път беше разменил няколко думи с по-голямата мома, и ето как: като минувал край вратнята им, тя го поздравила учтиво:

— Добър час, господин Мироновски!

— Добър час, госпожо! — отговорил той, като се изчервил цял и отминал бързешката.

Но макар и срамежлив подидаскал Мироновски се контеше твърде грижливо, всяка събота вечер си окалъпваше феса, бръснеше се в неделя заранта преди черкова, да му е свежа кожата, носеше в празничен ден новите си шаячени панталони с диплите още (той ги туряше, да ги притиска цяла неделя големият му ковчег), ваксосваше си от вечер кундурите, пиеше много боза — да се накръви, и правеше редовно посещение на първенците, от политика. Най-много чест отдаваше на Карагьозоолу.

— Как си със здравето, даскале? — питаше благоволително чорбаджията.

— Най-добре, благодарим — отговаряше покорно усмихнат подидаскалът.

— Как отивате с дечурлигата? Слушат ли ви?

— Най-добре, благодарим.

— Моят чапкънин Гого чете ли? Как е в дароването?

— Най-добре, благодарим.

По големи празници подидаскалът повеждаше учениците по къщята на първенците, да им честити с песни светлия прзник. Спираше се насред двора и изпяваше с децата гръмогласно песента, която той самичък беше съчинил за случая. Прочее първенците го много обичаха едно за това, а друго — защото всякога им ставаше на крака и ако пушеше, скриваше тозчас цигарото в джоба си.

Подидаскалът беше човек мълчалив и пазеше много тайна, затова учител Гатю само нему поверяваше бунтовните писма и вестници, които му идеха от Букурещ. Подидаскал Мироновски никому не ги четеше освен на госпожа Соломония, но тайно, а тя тайно обаждаше на госпожа Евлампия, а госпожа Евлампия още по-тайно обаждаше на госпожа Евгения-Полидора, която съвсем тайно обаждаше това на всичките си мирски роднини, които тайно вече бяха казали на чорбаджиите, че трябва да се даде път на главния учител, които тайно имаше сношения с букурещкия комитет.

Щом като стигна до училището, побърза да потули опасните книжа. Най-напред той ги премести от полицата в долното долапче, от долното долапче под мендеря, но като не беше пак спокоен, извади ги и мушна вън под стълбите, за да ги занесе от там в буренака в градината, от буренака той мина в оградата на гробищата и ги завря в коностаса на дъсчения гроб на чорбаджи Арменка. По тая причина Мирончо по-после казваше, и твърде духовито, че чорбаджи Арменко през живота си предаваше патриотите, а след смъртта си ги укриваше.

Едвам се завръщаше из гробищата, той съзря насреща си дяда поп Ставря.

XX. Дядо поп Ставри

Право имаше баба Рипсимия, хаджийката, дето не вярваше стария даскал Калиста, когато казваше, че поповете са същи апостоли Христови на земята. Тя гледаше, колчим идеше в черква, двайсетте апостоли, изписани на олтара, че стоят на облаци, и напразно търсеше най-малката прилика между техните благи, восъкоцветни лица, подстригани бради и златни порфирени антерии и поп Ставревото пандурско лице, морав нос, делиорманска брада и дамгосано расо, кърпено с бели конци. Па освен това де можеше поп Ставри да се закрепи на облак, когато той беше тъй тежък човек, щото магарето се подвиваше под него, когото го носеше на лозето, и едвам пъплеше, макар че попът яростно го дупчеше с върха на ножницата си! Когато дядо поп Ставри дохождаше у тях да свети вода или да ръси, той така силно я забръскваше с китката по челото, щото обливаше целия и образ, и тя не можеше да погледне, за да му целуне ръката. Па кога седнеше да си пие кафето нито думица казваше за божовни работи, ами все туй — или че попадията пак ще си има нещичко, ако рече Господ, или за по-ланското му вино, че се вкиснало, или че поп Партений крил от парите, които събирал при изповедта за съдружеска сметка; или пък, че оня ден Селямсъзът преварил пак джибровата ракия, ама не и турил доста анасон, та не прави облаци, като и сипеш вода.

Дядо поп Ставри, преди да бъде поп, беше семерджия, а после тюфекчия. Той сега отиваше към шейсетте. Имаше множество деца, хайдутски мустаци и прекрасен глас, особено в големи празници, когато се случеха чорбаджии да имат ден; тогава той за тяхна чест така сладко-жалостно четеше евангелието, щото се пренасяше и докарваше малко на мотива на „Съня съм сънувала, мале ма!“ която обикновено пееха със Селямсъза в градината. Въобще дядо поп Ставри уважаваше твърде чорбаджиите и когато ги завождаше до гроба, обличаше най-красните си одежди и всичките погребални молитви изпяваше провлечено. Види се, това беше дало повод на остроумния Хаджи Ахила да казва, че „когато умре сиромах, онова, което се пее, поповете го четат, а когато умре богат, онова което се чете, те го пеят“.

Дядо поп Ставри беше твърде строг свещеник, прекъсваше грубо херувикото на Хаджи Атанасия, кога го провличаше твърде, кадеше из всичките ъгли на черквата, като разтласкваше народа, а колчим зърнеше някого, че се не наведе пред кандилницата, избърборяше грубо:

— Поклони се, магаре!

Затова страшно мразеше „волтерианците“, за които Хаджи Атанасия беше му наказал много грозни работи; той мразеше също и новопристигналите протестанти и преведеното от тях евангелие, които считаше за волтерианско произхождение. Един ден подир „Со страхом Божиим“ той извика от царските врата:

— Благословени христиени! Аз да ви кажа едно нещо, а вий да ме чуйте: анатема, който ходи при идолопоклонците и чете вангелието тяхно! Православно вангелие се чете ката неделя в тоя храм божий по словенски: по този язик и Господ е хортувал. Амин.

Днес дядо поп Ставри беше ходил на гости у дяда Нистора, затова носът му се беше зачервил повечко. Когато съгледа подидаскала, че се подаваше откъм гробищата, той се упъти насреща му, като гълчеше гръмогласно:

— Какво си дирил там на гробето, даскале? Да не си пил оцета из бардетата като Пищиковият копелак? Да го пали палата и с дете! Санким оцетът за гласа помага… Аз даскал Атанаса помня, ама той пиеше сурови яйца, когато преди да иди на черкова; хубав глас имаше поразникът, а хубав глас е дар божий, ами умря, та се вампиряса… Боже, прости! Ха, ха, ха! Селямсъзът, убил го антихрист, ща вдигна давия против него, знайш? Отнел ми занаята: кръщава бялата котка на Тарилйома, турил и име Арапка… А бе, видя ли кадрото на Тарилйома? Хвърлили му го в Карастаповото кафене!… Свини са нашите, ами и Тарилйомът е цяла свиня… Хай, ела да ми помогнеш за вечерня… На дяда ти Нистора парлива ракията като циганска целувка, па иди, та служи вечерня; хай ела да ми помогнеш? Де волтерианецът твой? Що си, тъй пребледнял? Тресе ли те? Пий пелин, от Аврамовий, начукай се хубаво довечера, па ако не ти мине, ела при дяда си попа да ти чете… трябва да си урочасал.

Но подидаскал Мироновски не чуваше последните думи на попа; той гледаше втрещено Юзуфа заптието, който се показа от вратнята.

— Де е големият даскал? — попита Юзуфът запъхтян.

— Няма го тука — отговори поп Ставри, — този е подидаскалът.

— Даскал ли е? Хайде, челеби, на конака — каза заптието, като подкара разтреперан подидаскала надолу към вратнята.

Юзуфът, който беше подушил, че има да прикачат някого на въжето, помисли, на всякой случай, да се не върне без даскал.

— Пак волтерианска работа — избъбра поп Ставри, като си мяташе патрихила на врата и скоро черквата гръмна от богомолния му глас.